Определение № 2460 от 16.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4530/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6957/21.07.2022 година, подадена от С. С. Ч., срещу решение № 111/14.06.2022 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 148/2022 година. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 260 021/11.02.2022 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 1041/2020 година, с което е отхвърлен предявения от С. С. Ч. иск за осъждане на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място], на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да му заплати сумата от 150 000.00 лева, представляваща обезщетение за понесени неимуществени вреди от смъртта на детето С. М. Г., причинена при пътнотранспортно произшествие, реализирано на 20.04.2019 година, по вина на лице със задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите по полица BG/118118003007001, със срок на покритие от 28.10.2018 година до 27.10.2019 година, заедно със законна лихва върху сумата, считано от датата на увреждането-20.04.2019 година до окончателното плащане. В подадената от С. С. Ч. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Апелативен съд Бургас е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявените от касатора срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 9748/21.10.2022 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 111/14.06.2022 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 148/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. С. С. Ч. е бил уведомен за обжалваното решение на 27.06.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 6957/21.07.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Апелативен съд Бургас е приел, че предмет на разглеждане пред въззивната инстанция бил иск за неимуществени вреди, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, претендирани от С. С. Ч., като настъпили за него болки и страдания от загубата на сина му при пътен инцидент, против застрахователя на прекия причинител на увреждането. Съгласно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, всеки бил длъжен да поправи вредите, които виновно бил причинил другиму, като нормата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД постановявала, че обезщетение се дължало за всички вреди, които били пряка и непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на имуществената отговорност на делинквента било налице при такова негово действие, което стояло в причинна връзка и било довело до намаляване (или пропуск да се увеличи) имуществото на увредения, или било причинило вреди от морално естество, при вина, която се предполагала. При определяне естеството и характера на страданията, които следвало да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от увреждането неимуществени вреди, съдът следвало да се ръководи от общите схващания за справедливост-чл. 52 от ЗЗД. Не се оспорвало наличието на застрахователно правоотношение, покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен със „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място], като застраховател, по повод автомобила, управляван от прекия причинител на увреждането-И. К. Димитров. Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ предоставяла на увреденото лице от пътнотранспортно произшествие-чл. 478, ал. 2, във връзка с чл. 477, ал. 1 от КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като отговорността на застрахователя била функционално обусловена от отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди другиму. Установено било в производството, че С. С. Ч. бил отправил до „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] писмена застрахователна претенция по чл. 498, ал. 1, във връзка с чл. 380 от КЗ за изплащане на застрахователно обезщетение, по повод настъпилото застрахователно събитие и, поради отказ на застрахователя за изплащане на обезщетение, бил инициирал настоящото исково производство-чл. 498, ал. 3 от КЗ, като искът му бил е допустим за разглеждане по същество. Съставът на Апелативен съд Бургас е приел за установено, че на 20.04.2019 година, в [населено място], на кръстовището между улиците „К. Ф.“ и „Г. К.“ било настъпило пътнотранспортно произшествие, при което автомобил марка „БМВ“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от прекия причинител на увреждането И. К. Димитров блъснал пешеходеца С. М. Г., на възраст седем години, като в резултат на претърпените телесни увреждания детето починало. Фактическата обстановка по настъпилото увреждане, установена от назначената пред първостепенния съд съдебна автотехническа експертиза, сочело, че пътнотранспортното произшествие било настъпило поради предприето от пешеходеца пресичане на платното за движение, без да съобрази разстоянието и скоростта на приближаващия лек автомобил, и движение на автомобила със скорост, по-голяма от безопасната, при наличие на деца на пътя и в близост до платното за движение. Вещото лице било заключило, че произшествието е било предотвратимо, при движение на лекия автомобил със скорост 12.00 км/ч или по-ниска. Въззивният съдебен състав намирал, че следвало да се кредитира заключението на вещото лице, като обосновано, компетентно и почиващо на специалните знания на експерта. За изработване на заключението същият бил ползвал данните по проведеното досъдебно наказателно производство, приобщено към исковото такова, но бил формирал самостоятелни, обосновани изводи по поставените задачи, които бил мотивирал и пояснил в съдебно заседание. Предвид гореизложената фактическа обстановка, следвало да се заключи, че с поведението си водачът на автомобила бил нарушил разпоредбите на ЗДвП, вменяващи в задължение на водачите с поведението си да не поставят в опасност живота и здравето на хората; да бъдат внимателни и предпазливи към уязвимите участници в движението, каквито били пешеходците; да избират скоростта си на движение, така че да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, регламентирани в чл. 5, ал. 1; чл. 5, ал. 2, т. 1; чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Следвало да се заключи, че били осъществени в пълнота и кумулативна даденост реквизитите от фактическия състав на деликта, като основа за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на застрахователя. Прекратяването на наказателното производство по отношение на деянието, при влизането в сила на постановление от 26.05.2022 година на прокурор при Окръжна прокуратура Бургас, за което били налице данни в писмо от Окръжна прокуратура Бургас, не изключвало дефинитивно гражданската отговорност на делинквента, тъй като изводът, че определено деяние не покривало състава на регламентирано в закона престъпление, не бил идентичен в съдържателно отношение с извода, че не бил налице деликт. Видно от представеното удостоверение за раждане от 13.07.2011 година, издадено въз основа на акт за раждане № 293/13.07.2011 година, С. М. Г. бил [дата на раждане] от майка М. С. Г., с неизвестен баща. Следователно, претендиращият обезщетение не бил баща на починалото дете, тъй като според българския правов ред установяването на произход се извършвало с акт за раждане-чл. 2, ал. 2 и чл. 34, ал. 2 от ЗГР. По смисъла на ППВС № 5/24.11.1969 година, право на обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт, вследствие непозволено увреждане, имал и отглеждащият неосиновено дете, макар да не попадал в родствения кръг на пострадалия. В мотивите на ППВС се подчертавало, че във визираните случаи между починалия и претендиращия обезщетение били съществували отношения, сходни с отношенията между роднини, с акцент на установените връзки на привързаност един към друг, съзнанието за принадлежност към една семейна общност, в която отглежданото дете било получавало издръжка от отглеждащия го и последният се бил грижил за възпитанието му. Сочело се, че създадените в тези хипотези обич и чувства между детето и отгледалия го били сходни с тези, създадени между родител и дете, и при смъртта на едното от тези лица, другото понасяло вреди от неимуществен характер, което пораждало правото му да търси обезщетение. В поставения за решаване казус търсещият обезщетение следвало да установи, по пътя на пълното и главно доказване, активната си материалноправна легитимация да получи обезвреда на твърдените за претърпени неимуществени вреди от смъртта на детето С. М. Г., като установял, че приживе на детето между тях била установена връзка, наподобяваща отношенията между баща и дете, съгласно горепосочените критерии. Ангажираните пред първата инстанция гласни доказателствени средства не убеждавали, че били налице предпоставките за признаване правото на обезщетение. Свидетелите Е. и Ш. нямали поглед върху семейния бит на детето и не въвеждали в процеса данни за съвместно живеене на С. С. Ч. и загубилия живота си С. М. Г., нито можели да споделят непосредствени впечатления относно конкретни факти-проявление на взаимна грижа и близост. Показанията им сочели на техни спорадични контакти с детето и придружаващите го при обиколките му за събиране на вторични суровини лица, сред които и С. С. Ч., при които, и предвид езиковата бариера, споделена от свидетелката Ш., не били формирани възприятия относно трайни и задълбочени, емоционално обагрени отношения между лицата, които да били сходни с тези на роднини по произход. Затова, не било възможно, при така събраните доказателства, изграждането на извод, че между починалия С. М. Г. и търсещия обезщетение С. С. Ч. било съществувало съвместно живеене в семейна общност, съдържателно общуване, значимо за формирането на личността на детето, присъствие и ангажираност на Ч., в аспект предпазване от житейски неблагополучия, отдаване на грижи и материална подкрепа, каквито обемали връзката между най-близък родственик и дете. Всичко сочело на липса на материална легитимация за получаване на обезщетение за понесени неимуществени вреди, доколкото С. С. Ч. не попадал в кръга на правоимащите за обезвреда, очертан от посоченото ППВС, нито бил доказал, че макар да не попадал в този лимитиран кръг, по изключение бил създал трайна и дълбока емоционална връзка с починалия С. М. Г. и търпял от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай било справедливо да бъдат обезщетени, според ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС. Това обосновавало отхвърляне на претенцията за главницата, както и на функционално обусловеното искане за присъждане на законната лихва. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. С. Ч. е поискал обжалваното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроси за това длъжен ли е съдът да мотивира всеки един фактически или правен извод; за това може ли съдът да обоснове решенето си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност?; за това може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди всичките събрани и да изложи съображения за тях? и за това следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви, за отхвърлянето на такива доводи като неоснователни. Ч. твърди, че по тези въпроси въззивният съдебен състав се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 година, решение № 29/01.03.2017 година, постановено по гр. д. № 60 176/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 18/09.03.2018 година, постановено по т. д. № 1512/2017 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Също така твърди, че четирите поставени от него правни въпроса могат да бъдат обобщени до въпроса за задълженията на въззивната инстанция, регламентирани в чл. 12 от ГПК, чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК, да постанови решението се, като го основе на установените по делото с надлежни доказателства факти и след като обсъди тези факти в тяхната съвкупност и ги прецени по свое вътрешно убеждение, като тази му оценка намери отражение в мотивите на съдебния акт. Твърди, че по този въпрос е налице противоречие между въззивното решение и решение № 22/24.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4581/2014 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 37/15.08.2022 година, постановено по т. д. № 496/2021 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Така посочените по-горе правни въпроси не обуславят допускането на решението на Апелативен съд Бургас до касационно обжалване, тъй като съдът се е съобразил с установената съдебна практика, като е отделил спорните от безспорните обстоятелства по делото, при което е приел, че спорен е само въпросът за характера на отношенията между С. С. Ч. и С. М. Г. и дали същите са от такова естество, че касаторът да може да претендира неимуществени вреди от смъртта на Г.. Във връзка с така приетото спорно обстоятелство въззивният съд е преценил всички твърдения, доводи и възражения на страните, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до това обстоятелство, както по отделно, така и в тяхната съвкупност, като преценката му е намерила отражение в мотивите на решението му. Поради това решението на Апелативен съд Бургас не е постановено в противоречие с цитираната от С. С. Ч. практика на ВКС и не налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставка за допускане на касационното обжалване. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 111/14.06.2022 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 148/2022 година., по подадената срещу него от С. С. Ч. касационна жалба с вх. № 6957/21.07.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото С. С. Ч. ще трябва да заплати на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] сумата от 360.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, за представителство пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение