Определение № 544 от 02.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 862/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Легаконт консулт“ ООД, [населено място], „Е авангард проект консулт“ ЕООД, [населено място], „Хермес билдинг 12“ ЕООД, [населено място], „Колоездене 1902“ ЕООД, [населено място] и Е. С. Д., както и на Сдружение „Български колоездачен съюз“ срещу решение №33 от 06.01.2020г. по в.т.д.№4545/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 – ти състав, с което е потвърдено решение №1412 от 01.08.2019г. по т.д.№1520/2018г. на Софийски градски съд, ТО, 3 състав. С първоинстанционното решение съдът е отказал да утвърди план за оздравяване на Сдружение „Български колоездачен съюз“, предложен от длъжника с молба от 22.04.2019г. и допълнителна молба вх.№69650 от 28.05.2019г. В касационната жалба на „Легаконт консулт“ ООД, [населено място], „Е авангард проект консулт“ ЕООД, [населено място], „Хермес билдинг 12“ ЕООД, [населено място], „Колоездене 1902“ ЕООД, [населено място] и Е. С. Д., се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд не е обсъдил поставените от тях въпроси и възражения относно нередовността на проведеното събрание на кредиторите за приемане на оздравителния план, включително и относно незаконосъобразното отстраняване на част от кредиторите от събранието. Не било обсъдено и твърдението им, че изчислението на гласовете е неправилно, като не е съобразено, че от общия размер на всички приети вземания следва да бъде изключено вземането на кредитора Ц. Ч., срещу което е предявен иск по чл.694 ал.1 от ТЗ длъжника. Считат, че въззивният съд не е обсъдил и възраженията за достатъчна обоснованост на гаранциите, дадени от длъжника в оздравителния план. Ответникът Сдружение „Български колоездачен съюз“ не изразява становище по касационната жалба. В касационната жалба на Сдружение „Български колоездачен съюз“ се излагат идентични доводи и оплаквания за неправилност на въззивното решение. Ответниците „Легаконт консулт“ ООД, [населено място], „Е авангард проект консулт“ ЕООД, [населено място], „Хермес билдинг 12“ ЕООД, [населено място], „Колоездене 1902“ ЕООД, [населено място] и Е. С. Д. не изразяват становища по касационната жалба. В изложенията по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК към двете касационни жалби са поставени идентични въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора? 2. Задължен ли е съдът при постановяване на решението по чл.704 от ТЗ да провери и прецени законосъобразността на проведеното събрание и взетото на него решение, съответно задължен ли е въззивният съд да обсъди възраженията, наведени във връзка с това в жалбата против постановеното решение по чл.704 от ТЗ? При констатирана нередовност на проведеното събрание какво съдебно решение следва да се произнесе? 3.Следва ли съдът да преценява ефективността на дадените гаранции за изпълнението на плана по чл.700 т.4 и т.5 от ТЗ и по какви критерии следва да прави това, когато кредиторите приемат тези гаранции като достатъчни и приемат плана? Жалбоподателите поддържат по първи и по трети въпрос наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като твърдят, че по първи въпрос съдът се е отклонил от практиката в решение №248 по т.д.№4193/2018г. на ВКС, а по трети – от практиката, формирана с решение №1024/23.05.2018г. по т.д.№184/2017г. на ВКС и решение №904/25.05.1997г. по гр.д.№281/1997г. на ВКС, V г.о. Позовават се бланкетно и на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, като сочат, че въпросите са от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изцяло мотивите на обжалваното въззивно решение и на основание чл.272 от ГПК е препратил към тях. Съдът е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че по същество предложеният от длъжника оздравителен план не предвижда реални гаранции за всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на посочените в плана управленски, организационни, правни, финансови и технически действия. Посочил е, че към момента на приемането на плана гаранции изобщо не са били предвидени или учредени. Предложените в плана гаранции са единствено предполагаеми приходи от членски внос, спонсорство и реклама, предоставени по повод организиране на бъдещи спортни мероприятия, които обаче не са обезпечени с никакви договорни или други отношения. Съдът е съобразил и заповедта от 10.05.2019г. на министъра на младежта и спорта, с която е била отнета спортната лицензия на длъжника, като е посочил, че това съставлява пречка за осъществяване на дейността на сдружението и за организиране и провеждане на каквито и да било спортни прояви. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос по т.1.1 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е обусловил изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, доколкото касае дейността на въззивния съд по преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На този въпрос е даден отговор и в цитираното от касаторите решение, както и в служебно известните на настоящия състав решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №445/02.11.2011г. по гр.д.№1733/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №443/25.10.2011г. по гр.д.№166/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и други, които формират практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е допуснал отклонение от тази практика, тъй като не е обсъдил всички направени във въззивната жалба оплаквания относно реда за провеждане на събранието на кредиторите за утвърждаване на оздравителния план. Независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е следвало да отговори на всички доводи и възражения на страните относно спорните факти и техните правни последици. Допуснатото процесуално нарушение обаче не е обусловило изхода на спора, доколкото въззивният съд е основал изводите си за липса на предпоставките за утвърждаване на оздравителния план, не само поради това, че същият не е приет от събранието на кредиторите, но и поради липса на едно от задължителните изисквания за съдържанието на плана – да съдържа гаранции за всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на плана. С оглед на това и преценката относно редовността на проведеното събрание на кредиторите и неспазването на изискванията за мнозинство при гласуването на плана, не е единствено обуславяща крайния извод на съда, че планът не подлежи на утвърждаване. Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правен въпрос относно предмета и границите на осъществяваната от съда проверка при утвърждаването на приетия от събранието на кредиторите оздравителен план е от значение за изхода на делото. Неоснователни обаче са доводите на касационните жалбоподатели за наличие на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По приложението на разпоредбите на чл.700 – 707 от ТЗ е налице трайноустановена съдебна практика, в това число решение №69/18.02.2005г. по т. д. №286/2004г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №209/11.04.2005г. по т. д. №353/04г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №807/16.12.2005г. по т. д.№512/2005г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №844/19.12.2006г. по т. д. №528/2006г. на ВКС, ТК, І т.о. и други. В решение №844/19.12.2006г. по т.д.№528/2006г. на ВКС, ТК, І т.о. изрично е посочено, че с решението си за утвърждаване на плана съдът по несъстоятелността следва да се произнесе дали планът отговаря на условията за утвърждаване, дефинирани в чл.705 ал.1 от ТЗ, тоест дали са спазени изискванията на закона за гласуване на плана от отделните класове кредитори, да провери начина на формиране на изискуемото мнозинство за приемане на плана и да направи преценка за наличието на посочените в закона гаранции спрямо кредиторите и степента на удовлетворяване на вземанията им. На поставените правни въпроси е даден отговор и в решение №158/30.11.2012г. по т. д. №504/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК от състав на ВКС, Търговска колегия, което формира практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и с което обжалваното решение е съобразено. В същото е прието,че при упражняване на инстанционния контрол по чл.707а от ТЗ въззивният съд е длъжен да следи служебно за съответствието на утвърдения от съда по несъстоятелност оздравителен план с императивните разпоредби на чл.700 от ТЗ – чл.705 от ТЗ. В случая въззивният съд макар и да не е изложил самостоятелни доводи относно изискванията на ТЗ за приемане на плана от събранието на кредиторите, е намерил за правилни мотивите на съда по несъстоятелността за това, че не са спазени изискванията на чл.705 ал.1 т.1 и чл.705 ал.1 т.2 от ТЗ за утвърждаване на плана, и съответно е препратил към тези мотиви по реда на чл.272 от ГПК. Третият поставен правен въпрос не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация доколкото не отразява мотивите на въззивното решение и не съответства на данните по делото. Същият изразява тезата на касаторите, че оздравителният план е приет от събранието на кредиторите, която не е споделена от съда и не се подкрепя от представените по делото доказателства. По отношение на този въпрос не са налице и допълнителните предпоставки за достъп до касация. На същия въпрос относно задължението на съда да преценява ефективността на дадените гаранции за изпълнението на оздравителния план е даден отговор в решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК от състави на ВКС, Търговска колегия, които формират практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и с които обжалваното решение е съобразено - решение №177/20.01.2014г. по т.д. №1389/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №83/27.11.2013г. по т.д. №940/12г. на ВКС, ТК, І т.о. В същите е възприето становището, че понятието "гаранции" по смисъла на чл.700 ал.1 т.4 от ТЗ следва да се тълкува в съответствие със съдържанието на разпоредбата в цялост, отнасяща ги до "всеки клас кредитори, във връзка с изпълнението на плана", т. е. до изпълнение на определящото интереса на кредиторите от приемане на плана, същностно негово съдържание - по справедливото им удовлетворяване, в съответствие с предвидените в плана време и степен на удовлетворяване. Възприето е тълкуването, че предвид самостоятелната разпоредба на чл.700 ал.1 т.5 и чл.700 ал.2 от ТЗ, предвиждаща като задължително съдържание на плана, отделно от гаранциите по т.4, управленски, организационни, правни, финансови, технически и други действия за неговото осъществяване, вкл. като факултативно съдържание - конкретни действия и сделки по изпълнението му, то под гаранции по смисъла на чл.700 ал.1 т.4 от ТЗ следва да се съобразява само това негово съдържание, пряко или непряко обезпечаващо удовлетворяването на кредиторите, като главна цел на оздравителното производство. Посочено е, че пряко осигуряващи удовлетворяването са обичайните обезпечителни мерки /реални и лични обезпечения/ - залог, ипотека, поръчителство, възбрана, а също и че качество на гаранция би имало и средство, без пряко удовлетворяващ кредитора ефект, но косвено гарантиращо удовлетворяването /напр. гарантиране конкретно уреден в плана начин на удовлетворяване на кредитори - чрез събиране вземания от длъжници на несъстоятелното дружество, гарантирано само по себе си с предприемане на принудително изпълнение върху предварително обезпечени или възбранени /запорирани/, конкретни техни имущества/. Формирайки собствени изводи по наличието на предвидени гаранции спрямо кредиторите и степента на удовлетворяване на вземанията им, въззивният съд е съобразил изискванията на закона и трайната съдебна практика. Преценката му относно това дали предвидените в приетия план за оздравяване мерки съставляват гаранции, които да обезпечат правата на кредиторите, е въпрос на интерпретация на съдържанието на плана и не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби, а може да бъде проверявана само след евентуално допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 ГПК. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд