Определение № 334 от 22.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3962/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Г. Б., чрез пълномощника й адв. В. Т. против решение № 471/24.02.2020 г. по в.гр.д. № 3784/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено 3375/29.05.2018 г. по гр.д. № 1772/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от касатора против Х. А. П. частичен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 вр. чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД за заплащане на сумата от 35 000 лв. от пълния размер от 157 000 лв., като получена без основание. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа на първо място, че то е недопустима поради нарушение на диспозитивното начало, а при евентуалност – поради произнасяне по нередовна искова молба. На второ място се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Доводите за неправилност са свързани с нарушение на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Иска се обезсилване на решението като недопустимо и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, а при условията на евентуалност – отмяната му като неправилно и постановяване на друго, с което частичният иск да бъде уважен. В изложението се поставят правни въпроси, за които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр.д. № 1/79 г. на Пленума на ВС и т.4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК и т.5 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №1/2013 г. на ОСГТК, както и с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 277/22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на III г.о., решение № 148/10.09.2019 по гр.д. № 2183/2018 г. на IV г.о., решение № 182/15.07.2019 г. по гр.д. № 3322/2017 г. на IV г.о., решение № 20/24.06.2020 г. по гр.д. № 3379/2019 г. на III г.о., решение № 63/24.06.2020 г. по гр.д. № 2763/2019 г. на I г.о., решение № 54/08.08.2014 г. по т.д. № 3035/2013 г. на II т.о. и решение № 553/27.06.2013 г. по гр.д. № 196/2012 г. на IV г.о. Въпросите, поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са следните: 1/ За да е налице хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, задължително ли е ищецът да установява наличието на конкретен договор, който е нищожен или фактическият състав за връщане на даденото е изпълнен и без наличието на някакво правоотношение между страните; 2/ Кои факти подлежат на доказване при предявяване на иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и как се разпределя доказателствената тежест между страните при предявен иск с това правно основание; 3/ Следва ли въззивният съд да поиска от страната отстраняване на нередовност на исковата молба при непосочване на обстоятелствата, на които се основава претенцията, или при неясно или непълно посочване, както и при неконкретизиран петитум и 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях. Ответникът Х. А. П., представляван от адв. С. А., в отговор на касационната жалба поддържа се, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на посочените основания, но ако такова бъде допуснато излага съображения за нейната неоснователност.Акцентира на приетото по делото влязло в сила решение по гр.д. № 3416/2017 г. на Софийски градски съд, с което по иск на К. Г. Б. срещу Х. А. П. с правно основание чл. 23, ал.1 СК, е признато за установено, че ищцата е изключителен собственик на недвижими имоти в [населено място] / апартамент и гараж/, тъй като сумата от 157 000 лв., част от която касаторката претендира да й бъде заплатена в настоящия процес, с която е платена цената на имотите, представлява нейни лични парични средства, т.е. със сила на пресъдено нещо е призната пълна трансформация на лично имущество. За да потвърди решението на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че не е налице фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тъй като по делото е установено, че между страните не е бил сключен договор за дарение, доколкото самата ищца в исковата си молба, въз основа на която е образувано гр.д. № 3416/2017 г. по описа на СГС, признава, че на 04.02.2016 г. е превела от личната си банкова сметка сумата от 157 000 лв. на съпруга си, които пък са преведи от него на трето лице за придобиване на недвижими имоти, както и че доколкото последните били придобити на името на съпруга й с изцяло нейно лично имущество е поискала да бъде признато, че е изключителен собственик на същите по реда на чл.23, ал.1 СК. Въззивният съд обаче не е взел предвид представеното и прието от него влязло в сила решение по гр.д. № 3416/2017 г. по описа на СГС, с което искът за пълна трансформация е уважен и съответно не е формирал изводи относно субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо на това решение и значението му за настоящия спор. С оглед изложеното и при съобразяване на разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на по 700,00 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.