Определение № 402 от 01.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1856/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Султана Б. П. срещу решение №541/25.05.2021г. по в.гр.д.№578/2021г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав. С него е потвърдено решение №260969/04.11.2020г. по гр.д.№10415/2017г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, I-18 състав, с което е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП от 21.10.2016г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка поддържа, че изводът на въззивния съд за липсата на противоправно поведение на водача е погрешен, тъй като е основан единствено на заключенията на автотехническите експертизи, при отказ да се ценят останалите събрани по делото доказателства – свидетелските показания и заключението на компютърно – техническата експертиза. В тази връзка счита за неправилен и извода на съда, че не е установено спирането на процесния автобус да се е осъществило на тласъци. Твърди, че водачът е нарушил изрично свое задължение по смисъла на чл.132, т.2, пр.2 от ЗДвП – по време на движение да осигури всички условия за безопасното превозване на пътниците. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп до касация, като сочи като обуславящ следния въпрос: „Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ. когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?“. Твърди, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 15/06.02.2012г. по гр.д. № 311/2011г. на ВКС, II г.о., решение № 24/28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., решение №331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, II т.о., решение №217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №104/09.10.2019г. по гр.д. № 625/2019г. на ВКС, II г.о. и решение №18/11.06.2021г. по гр.д. № 1446/2020г. на ВКС, I г.о. Ответникът „Дженерали Застраховане“ АД оспорва същата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 21.10.2016г. е настъпило ПТП с участието на застрахования при ответника автобус „И.“, при което ищцата е пострадала като пътник в автобуса. По спорния въпрос относно механизма на ПТП решаващият състав е отчел отразеното в представения констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 907/21.10.2016г., че пътничката е била права в автобуса по време на движение, паднала е при спиране на автобуса на пешеходна пътека, при което е получила фрактура на дясна ръка. В резултат на обсъждане на събраните гласни доказателства, апелативният съд е отказал да кредитира свидетелските показания на водача на автобуса - Б. П. в частта, в която е въвел твърдения, че неколкократно е предупредил ищцата за възможността да загуби равновесие и да падне и изрично я е поканил да седне. Кредитирал е свидетелските показания на очевидеца - М. П., като е изтъкнал, че същите са обективни, логични, непротиворечиви и кореспондиращи на показанията на водача в основната им част, както и на заключенията на приетите по делото автототехнически експертизи. При позоваване на заключенията на първоначалната и повторната автотехнически експертизи, решаващият състав е приел за установено, че намаляването на скоростта на автобуса от 28 км/ч до 5 км/ч се е случило за период от 5 секунди, със спирачно закъснение от 1,28 м/с, след което скоростта е намалена от 5 км/ч до пълно спиране в рамките на 1 секунда, със спирачно закъснение от 1,40 м/с, като и в двата случая спирачното закъснение е било в рамките на комфортното спиране, и в случай, че ищцата се е била хванала на предназначените за това места, дори и да е била права, не би загубила равновесие. Изтъкнал е, че макар в заключението на компютърно – техническа експертиза да е отразено, че е възможно процесът на спиране да не е бил напълно равномерен, а да се е осъществил на тласъци, това не е установено по несъмнен начин в конкретния случай. В тази връзка е отбелязал посоченото от свидетелката М. П., че усетеният от нея тласък при спирането на автобуса е бил само един – в последната фаза на спиране на автобуса, като ищцата е паднала едва след пълното спиране на автобуса. Заключил е, че дори процесът на спиране да не е бил равномерен в предходните фази на спиране, това не е било причина за загубата на равновесие на ищцата. В допълнение, въззивният съд е изтъкнал, че поведението на водача на автобуса е съобразено със задълженията му по чл.116 и чл.119, ал.1 от ЗДвП да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, като при приближаване към пешеходна пътека да пропусне стъпилите на нея или преминаващи по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. С оглед на тези съображения решаващият състав е приел липсата на проведено пълно главно доказване за наличието на противоправно поведение на водача на застрахования при ответника автобус. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният в изложението въпрос относно задължението на съда да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Същият е предпоставен от оплакването, че заключението на компютърно – техническата експертиза и свидетелските показания на очевидеца М. П. не са оценени в тяхната пълнота. Този довод отразява единствено несъгласието на касатора с изводите, направени от въззивния съд в резултат на анализа на доказателствата, и в този смисъл е относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК. По аргумент на задължителните указания на т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, включително за обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК и касационното обжалване по тях не се допуска. Следва да се отбележи, че поставеният въпрос съдържа и твърдения, които не кореспондират с мотивите на атакувания акт. Въззивният съд не е приел, че е налице недостоверно доказателство, както и не е отказал да кредитира свидетелските показания на М. П. и заключението на компютърно – техническата експертиза. Противно на твърдението на касатора, решаващият състав подробно е обсъдил свидетелските показания на очевидеца, като е мотивирал кредитирането им, изтъквайки тяхната обективност, логичност, непротиворечивост и обстоятелството, че кореспондират със свидетелските показания на водача на автобуса в основната им част и на заключенията на автотехническите експертизи. Подробно е обсъдил и заключението на компютърно – техническата експертиза, като при съпоставка със свидетелските показания на М. П., е приел, че причина за загубата на равновесие на ищцата не е евентуалният неравномерен процес на спиране. В обобщение, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно в съвкупност и е анализирал всички обстоятелства от значение за преценката относно наличието на противоправно поведение на водача на автобуса, с което не се е отклонил от цитираната от касатора съдебна практика на ВКС. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 от ГПК в размер на 100 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд