Определение № 60731 от 11.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2231/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. Т. и И. Т. Т. против решение № 12558/29.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 1656/2020 г. от 4-ти състав на САС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният установителен иск е основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че законосъобразно градският съд не е възприел твърдението на ответниците, че вземането за лихви е вземане с периодичен характер, поради което с изтичането на срока по чл.111 „в“ от ЗЗД се погасява с изтичане на тригодишен давностен срок. Съдът е посочил, че цитираната разпоредба от ЗЗД е неприложима към вземания по договор за кредит, при който размерът на дълга – включително договорената възнаградителна лихва, както и крайният срок за погасяване на цялото задължение, са уговорени в самия договор. Обстоятелството, че страните са се съгласили, погасяването да се извършва на периодични вноски, не може да обоснове извод, че с неплащане на вноските за повече от три години вземането на банката за възнаградителна лихва е погасено по давност. Съдът е приел, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила с обявяването й на 18.05.2016 г., като се е позовал на т.18 от решението по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като е приел, че дори когато в договора за кредит е предвидено, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, изискуемостта не настъпва автоматично. Посочено е, че вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на другите обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Съдът е приел, че право на кредитора е, да обяви предсрочната изискуемост и последната настъпва не само с упражняването на това право, но и довеждането му до знанието на длъжника, което в случая е извършено с изпращането на цитираните нотариални покани. Поради това съдът е приел за неоснователно твърдението, че вземането на банката за неплатени главница и лихви по договора за кредит е погасено по давност, която според жалбоподателите започва да тече от 2012 г.. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочения правен въпрос е относно приложимостта на разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД при договор за кредит и коя погасителна давност следва да се приложи в този случай. С разпоредбата на чл.111, б.”в” ЗЗД е прогласено, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. В случая поставеният въпрос е относим само към последната хипотеза на посочената правна норма. За да е налице периодично плащане, то същото по естеството си следва да има периодичен характер, или да е установено като такова със закон. Периодичните плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части – аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. В този смисъл е практиката на ВКС по поставения правен въпрос, съобразена от въззивния съд, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и наличието на тази практика изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК като касационно основание за допускане до касационно обжалване. Позоваването на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението, не са обосновава от касатора и не са сочат конкретни данни по делото, които според касатора да се направи извод за очевидна неправилност. Предвид изложеното, не са налице сочените основания за допускане до касационно обжалване на решението на САС. С оглед изхода на спора пред ВКС, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 150 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС