Определение № 2529 от 03.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 2050/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. К. жалбоподател С. Р. Й., чрез адвокат П. Н., обжалва решение № 1353 от 07.03.2025 г. по в.гр.д. № 989/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20098135/21.07.2023 г. по гр.д. № 63234/2018 г. на Софийски районен съд, 143 състав, с което е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против „Уникредит Булбанк“ АД иск за заплащане на сумата от 13 210,81 лв., представляваща платена възнаградителна лихва по договор за кредит № 2198/19.02.2008 г. на отпаднало основание, който договор е сключен между „Уникредит Булбанк“ АД - като кредитодател, Р. Г. Р. – като кредитополучател, и „Рег - Р - Р.“ ЕООД – като солидарен длъжник, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 28.09.2018 г., до окончателното плащане. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Следва ли при предсрочно погасяване на кредит, длъжникът или задължените по кредита лица, да заплатят пълния размер на възнаградителната лихва за целия период на кредита? 2.Достатъчно ли е въззивният съд само да посочи правните си изводи относно всеки елемент от спорното право, като формално заяви, че е извършил задълбочен анализ на събраните доказателства, без да изложи собствени мотиви по какъв начин стига до правните си изводи? 3.Обогатява ли се неоснователно кредитор, който получава заплащане на пълния размер на възнаградителната лихва за целия период на кредита, в случаите когато заемът е върнат предсрочно? 4.Има ли правен интерес от иск за неоснователно обогатяване трето лице по договор за кредит, което е надвнесло възнаградителна лихва по кредита? 5.Как следва да се изчислява възнаградителна лихва по договор за банков кредит при предсрочно погасяване - към момента на погасяване на задължението или за целия срок на договора? 6.Как следва да се изчислява възнаградителна лихва по договор за банков кредит при предсрочно погасяване на кредита от трето за договора лице и дали задължението би било същото ако лицето беше страна по договора? По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 643/12.10.2010г. по гр.д. № 1246/2009 г. на ВКС, IV г.o.; решение № 346/25.11.2011г. по гр.д. № 1387/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение № 241/23.10.2013г. по гр.д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г.o.; решение № 108/16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о.: решение № 762/20.07.2011г. по гр.д. № 1371/2009г. на ВКС, I г.o.; решение № 60/25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, II т.о. и др. Ответникът по касационната жалба „Уникредит Булбанк“ АД, [населено място], чрез адвокат Я. Ч., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е предявила иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на процесната сума, поради надплащане на задълженията по посочения договор за банков кредит при изпълнение на произтичащите от този договор парични задължения. Въззивният съд е приел, че между страните не били спорни обстоятелствата, че по силата на договор за банков кредит № 2198 от 19.02.2008 г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД - като кредитодател, Р. Г. Р. - като кредитополучател, и „Рег - Р - Р.“ ЕООД - като солидарен длъжник, банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 46 800 лв. за срок от 25 години, който е бил обезпечен с договорна ипотека; че договорната ипотека е заличена на 25.04.2016 г. поради предсрочното изплащане на кредита; че на 20.05.2009 г. Р. Г. Р. е продал на ищцата недвижимия имот, върху който е била учредена договорна ипотека, за сумата от 13 739,50 лв., която сума продавачът е заявил, че е получил изцяло от купувача; че при прехвърлянето на имота между ищцата и Р. Г. Р. е била постигната устна уговорка ищцата да заплаща вноските по ипотечния кредит вместо него; че плащанията по кредита са извършвани автоматично от банката от разплащателната сметка на Р. Р., съобразно уговореното в т. 12.6. от раздел II от договора за банков кредит № 2198/19.02.2018 г. Въззивният съд е приел, че е спорно обстоятелството дали е надплатена договорна възнаградителна лихва от С. Й. в първоинстанционното производство, с оглед предсрочното изплащане на кредита. Установено е, че съобразно уговореното в договора за кредит № 2198/19.02.2008 г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД и Р. Г. Р., и подписания погасителен план, параметрите на договора били следните: главница - 46 800 лв., лихва - 78 807,02 лв., такса за управление на кредита - 5 976,99 лв. Установено е, че кредитът е следвало да бъде изплащан на равни месечни погасителни вноски в размер на 437,74 лв., считано от 05.03.2008 г. до 05.02.2033 г. Въззивният състав е приел, че е без значение обстоятелството, че страна по правоотношението с банката не е била ищцата, а трето неучастващо по делото лице - Р. Р.. Според съда, след като сумите са получавани в изпълнение на задължение на ищцата Й. към трето лице по уговорка между тях, то с извършването на превода по банковата сметка задължението се считало за изпълнено и сумата - за получена. Въззивният състав е посочил, че от основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установило, че от сметката на С. Р. Й. в „Уникредит Булбанк“ АД в периода от 12.08.2013 г. до 29.12.2015 г. са извършвани вътрешнобанкови преводи по други сметки в общ размер от 44 334,72 лв. От допълнителното заключение на съдебно - счетоводната експертиза се установило, че на 29.12.2015 г. С. Р. Й. е платила на Р. Г. Р. сумата от 37 300 лв., която последният е използвал за покриване на главницата по заема още същия ден. На следващо място, от основното заключение на съдебно - счетоводната експертиза се установило, че общо платената сума по договора за ипотечен кредит № 2198/19.02.2008 г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД и Р. Г. Р., била 81 657,35 лв., като от сметката на Р. Р. били погасени следните суми: главница - 46 800 лв., лихви - 34 555,51 лв. и такси - 301,84 лв. Въззивният състав е посочил още, че от отговора на подвъпрос № 1 от задача № 3 от основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза /стр. 19 от заключението/, не се установило наличието на надвнесени суми за договорна възнаградителна лихва при предсрочното погасяване на кредита /по погасителния план договорната лихва била 78 807,02 лв., а по кредита били платени 34 555,51 лв./. Въззивният съдебен състав е направил извод, че не може да се приеме наличие на платени без основание лихви. Прието е, че изчисленията при срок на договора за 98 месеца, не за 300 месеца, както е уговорено, не почиват на фактите, установени в процеса, тъй като липсва такава уговорка. От плащането предсрочно, не може да се направи извод за недължимо плащане на възнаградителни лихви. Прието е, че уговорено връщане на кредита на вноски съгласно погасителен план, погасени са 34 555,51 лв. възнаградителни лихви, по-малко с 44 251,51 лв. от уговореното. Изводът за наличие на недължимо платени суми е приет за неоснователен. Поради това въззивният състав е приел, че предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД е неоснователен и е отхвърлил същия, като е потвърдил обжалваното първоинстанционно решeние. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. По отношение на формулираните правни въпроси 1 и 3 настоящият съдебен състав приема, че не кореспондират с даденото разрешение от въззивния съд и изложените мотиви. В случая въззивният съд е преценил, че е налице основание за извършените плащания и с тях са погасени задължения за връщане на главница и възнаградителна лихва, на основание сключен договор за банков кредит. Конкретният извод е, че дължимата възнаградителна лихва е изчислена до датата на погасяване на задълженията. В този смисъл отговорът на поставените правни въпроси не е разрешен по сочения от касатора начин. Посочените въпроси са свързани с твърденията в процеса на касатора, като съдът е отрекъл съществуването на вземане за недължимо платена сума. Прието е, че всички суми са послужили за погасяване на съществуващи задължения. По начина, по който са формулирани поставените въпроси, целят да се проверят изводите на въззивния съд относно тяхната обоснованост, това изключва характеристиката им на правни въпроси. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният жалбоподател следва да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване чрез поставяне на правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Правният въпрос не може да е свързан с правилността на решението. В случая така посочените два въпроса не съответстват на изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Сочените от касатора съдебни решения не могат да се свържат с даденото разрешение от въззивния съд. Соченото решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр.д. 1246/2009 г. е относно приложение на чл. 272 от ГПК. В случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи и липсва препращане в нарушение на поставения в соченото решение правен въпрос. По отношение на втория формулиран въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен по посочения от касатора начин. Липсва формален подход, въззивният съд е разгледал спорното право като е дал отговор на всички доводи и възражения на страните. Поставеният правен въпрос не съответства на изложените от въззивния съд мотиви. С посочените от касатора решения, практика на ВКС, не е обосновано допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Тези решения са по различни правни въпроси. На настоящия съдебен състав е служебно известна задължителна и трайна практика по приложение на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 1 от ГПК, като въззивният съд не се е отклонил от същата. Сочените от касатора решения не кореспондират на изложените от въззивния съд мотиви. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е изложил мотиви за това кои факти възприема, като е направил и собствени изводи. Подробно са изложени мотиви за обсъждане заключението на вещото лице. Въззивният съд е направил извод, че връщането на кредита чрез осъществено плащане от ищцата, е извършено предсрочно и съобразно уговореното в договора за кредит, като не може да се приеме, че има недължимо платени суми, защото до датата на плащане са били дължими начислени възнаградителни лихви. Тезата на касатора, че следва да се върне сумата в нисък размер, поради това, че е използвана за по-кратък срок, е отречена. Това не означава, че не е налице обсъждане на всички доводи и възражения на страните, в частност на въззивника. Не може да се приеме, че е налице соченото допълнително основание съгласно т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК, предвид трайната и задължителна практика на ВКС по поставените правни въпроси. Поставеният правен въпрос 4 не може да се приеме, че съответства на изискването да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл наличието на предявяване на осъдителен иск за връщане на неоснователно получени от банката суми. Предвид трайната практика на ВКС, въззивният съд е приел, че за ищеца по предявен осъдителен иск е винаги налице налице правен интерес. Съдът е отрекъл правото на вземане на ищцата спрямо банката като е приел, че всички внесени суми са дължими и е налице основание банката да ги задържи. Поради това с поставения правен въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси 5 и 6, също следва да се приеме, че не отговарят на изискванията, предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както са разяснени в т. 1 от посоченото тълкувателно решение на ВКС. В случая въззивният съд е определил погасяване на съществуващите задължения, породени от сключен договор за банков кредит между банката и трето за делото лице, които ищецът е имал правен интерес да погаси, като е взел предвид действително съществуващите такива към момента на погасяването им. Поставените правни въпроси са свързани с тезата на касатора, че са налице задължения, погасени от него, за целия срок на договора. Тази теза не кореспондира с даденото разрешение в мотивите на въззивното решение и представлява защитната теза на ищцата. Твърденията на ищцата са отхвърлени от въззивния съд, преди установените правоотношения между страните. Посочените съдебни решения, при което е дадено разрешение на правния въпрос за приложение на чл. 202 от ГПК решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр.д. 3194/2013 г., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. 1814/09 г. не може да се приеме за разрешен в отклонение от сочената практика. Въззивният съд е възприел заключението на вещото лице, с оглед установените факти и обстоятелства по делото. Изрично е посочено, че размерът на дължимата лихва е определен, не с оглед на целия размер на ползване на кредита, определен е с оглед предсрочното погасяване и не представлява погасяването пълния размер на уговорената възнаградителна лихва. Не е налице и соченото основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. В случая не може да се приеме, че са налице особено тежки пороци, така както са предвидени в закона. Липсват конкретни основания, формулирани от касационния жалбоподател. Позоваването е общо и съдът не може да установи съществуването му. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд. При този изход на делото пред касационната инстанция, на ответника по касационната жалба се дължат разноските, направени за осъществената защита. Видно от договор за процесуално представителство с адв. Ч., издадената фактура и платежно нареждане, следва, че банката е заплатила на адв. Ч. възнаграждение в размер на 700 лв. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да се присъди посочената сума, като на основание чл. 4 и чл. 5 от ЗВЕРБ, сумата следва да се присъди в евро в размер на 358 евро. Върховният касационен съд на Р България