Определение № 5883 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2793/2025 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. Н., чрез адв. К. М., срещу въззивно решение № 911 от 02.08.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2945/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е: 1/ обезсилено решение № 260704 от 11.05.2023 г., постановено по гр. д. № 1788/2020 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е отхвърлен за 2/3 ид. части от предмета на договор, извършен на 19.07.2018 г. с нотариален акт за покупко-продажба № ***, том ***, рег. № ***, дело № ***/2018 г., вписан в АВп с рег. № ***/19.07.2018 г., дело № ***/2018 г. по описа на нотариус с *** съгласно регистъра на НК, т. е. за 2/3 ид. части от апартамент с идентификатор ***. ***, находящ се в гр. С., на площад „Р. Д.“ № 4, на първи партерен етаж, заедно с принадлежащите му източна половина от таванско и избено помещение откъм дворчето, заедно с 1/10 ид. част от общите части на сградата и от дворното място и е прекратено производството в тази част; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която предявеният иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е отхвърлен за 1/3 ид. част от имота, предмет на процесния договор. В касационната жалба и допълнението към нея се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговото обезсилване, а в условията на евентуалност за отмяната му. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в трите възможни хипотези. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Процесуално допустим ли е частичен иск за нищожност на договор? Допустим ли е предявен от наследник иск за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД относно целия договор или той е допустим само относно наследствената му идеална част и ако такъв е допустим само за наследствената му идеална част, какви са правните последици от уважаване на частичен иск?“ – поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 2/ „Може ли да се приеме, че решаващ мотив за сключване на договор за продажба е запазването на пожизнено право на ползване върху имота, както е приел въззивният съд за да обоснове извода си, че в конкретния случай „не може да се приеме, че интерес от сключения договор е имал само ответникът“? 2.1 „При положение, че продавачката е била изключителен собственик на продавания имот и е можела да ползва същия необезпокоявано в качеството си на собственик, може ли да се приеме, че същата е мотивирана да продаде имота си поради обстоятелството, че при продажбата ще има запазено право на ползване и ще може да продължи да ползва имота по начин, по който щеше да ползва същия и ако не беше се разпоредила с имота?“ – твърди се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ „Какво е императивно определеното от закона съдържание на доклада по чл. 146 ГПК и при липса на доклад на първоинстанционния съд или непълен доклад, при наличие на подобно оплакване във въззивната жалба, длъжен ли е въззивният съд, констатирал този порок на първоинстанционното решение да поправи процесуалното нарушение и да даде указания на страните за подлежащите на доказване факти и обстоятелства и тези от тях, за които страните не сочат доказателства?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 226 от 12.12.2016 г. по гр. д. № 1587/2016 г. на I г.о., решение № 227 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 1035/2019 г. на III г.о., решение № 73 от 02.06.2017 г. по гр. д. № 3791/2016 г. на I г.о., решение № 219 от 12.12.2016 г. по гр. д. № 248/2016 г. на IV г.о., решение № 97 от 23.07.2021 г. по гр. д. № 3986/2019 г. на III г.о., решение № 130 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 3424/2017 г. на I г.о., решение № 131 от 09.04.2014 г. по гр. д. № 6193/2013 г. на IV г.о., решение № 60234 от 30.12.2021 г. по гр. д. № 362/2021 г. на IV г.о. и др.; 3.1 „Какви са правомощията на съда и неговите задължения в случай, че не възприема заключението на експертизата и сам извършва оценка на фактите, за които тя е допусната, както и длъжен ли е съдът да анализира експертизата заедно с останалите събрани по делото доказателства?“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 214 от 19.10.2015 г. по гр. д. № 1619/2015 г. на III г.о., решение № 462 от 09.07.2024 г. по гр. д. № 4333/2022 г. на III г.о., решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на III г.о., решение № 50123 от 12.12.2023 г. по гр. д. № 3502/2021 г. на II г.о., решение № 114 от 03.10.2019 г. по гр. д. № 3472/2018 г. на II г.о., решение № 14 от 02.03.2022 г. по гр. д. № 997/2021 г. на III г.о., решение № 52 от 17.05.2022 г. по гр. д. № 2388/2021 г. на III г.о., решение № 186 от 22.03.2024 г. по гр. д. № 4906/2022 г. на IV г.о., решение № 129 от 08.11.2017 г. по гр. д. № 60344/2016 г. на III г.о. и др.; 3.2 „относно задължението на съда да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност“ – твърди се противоречие с приетото в практиката на ВКС, изведена в решение № 50193 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 3616/2021 г. на III г.о., решение № 50181 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3731/2021 г. на III г.о., т. 1 и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о., решение № 376 от 04.11.2014 г. по гр. д. № 2956/2013 г. на IV г.о., решение № 13 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 481/2011 г. на III г.о., решение № 38 от 25.02.2021 г. по гр. д. № 2049/2020 г. на IV г.о. и др.; 4/ „Следва ли при преценка действителната воля на страните съдът да изложи мотиви защо приема или не предлаганото от страните тълкуване?“ – сочи се противоречие с решение № 227 от 30.12.2014 г. по т. д. № 3548/2014 г. на I г.о. на ВКС и решение № 180 от 26.07.2017. по гр. д. № 4061/2016 г. на IV г.о. на ВКС; 5/ „Какви са способите и възможните опорни факти при тълкуването на клаузите на един договор и действителната обща воля на страните? Допустимо ли е при тълкуване да се разглеждат не само писмените уговорки в договора, но и преддоговорните отношения на страните, поведение на страните по време на изпълнението на договора? Следва ли съдът при тълкуване на действителната воля на страните да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, поведението на страните преди и след сключването му и как са изпълнени задълженията по него след сключването му? Следва ли съдът при договор, сключен чрез пълномощник, за установяване на действителната воля на страните да извърши тълкуване на волята, отразена в пълномощното? Следва ли съдът да изследва за установяване действителната воля на страните и целта, поради която същият е сключен от страна на прехвърлителката? Следва ли съдът при преценка действителната воля на страните да прецени спецификата на изявлението на продавачката, материализирано в пълномощното, обстоятелството че към момента на подписването му, същата е била във влошено здравословно състояние?“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 231 от 17.01.2020 г. по гр. д. № 4249/2017 г. на IV г.о., решение № 85 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г. на III г.о., решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на IV г.о., решение № 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на IV г.о., решение № 106 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г. на III г.о., решение № 47 от 25.01.2024 г. по гр. д. № 3766/2022 г. на III г.о., решение № 50036 от 12.06.2023 г. по гр. д. № 5044/2021 г. на IV г.о., решение № 118 от 24.06.2019 г. по ч. гр. д. № 3261/2018 г. на I г.о., решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на IV г.о., решение № 95 от 29.05.2019 г. по гр. д. № 2993/2018 г. на IV г.о., решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV г.о. др.; 6/ „относно начина на сравнение на стойността на насрещните престации при преценка на основателността на иск за нищожност на договора поради нарушение на добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност на насрещните престации“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 119 от 22.03.2021 г. по гр. д. № 485/2011 г. на I г.о., решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на I г.о., решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на III г.о., решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на III г.о., решение № 128 от 17.01.2019 г. по гр. д. № 3170/2017 г. на I г.о., решение № 50180 от 24.10.2022 г. по гр. д. № 3362/2020 г. на IV г.о., решение № 29 от 22.03.2017 г. по гр. д. № 2955/2016 г. на I г.о. и решение № 60161 от 12.04.2022 г. по гр. д. № 1403/2021 г. на I г.о.; 7/ „Налице ли е явна нееквивалентност на престациите по договор за продажба, когато пазарната стойност на продадения имот при отчитане на тежестта – запазеното право на ползване, е 21.88 пъти по-голяма от продажната цена?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на III г.о., решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на III г.о., решение № 50180 от 24.10.2022 г. по гр. д. № 3362/2020 г. на IV г.о., решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г. на I г.о., решение № 60151 от 12.04.2022 г. по гр. д. № 1403/2021 г. на I г.о., решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г. на IV г.о. и решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на I г.о.; 8/ „Следва ли съдът при произнасяне по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да извърши преценка на целта на договора, в чий интерес е сключен същият и представлява ли запазеното право на ползване удовлетворяване на значим допустим от закона интерес на прехвърлителя?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 277 от 26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г. на III г.о. на ВКС, решение № 286 от 12.06.2019 г. по гр. д. № 1511/2018 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на III г.о. и решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр. д. № 5477/2007 г. на ВКС. Ответниците по жалбата К. Н. Н. и Р. С. Г., чрез адв. Г. Х. и адв. С. Х., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният състав е установил на първо място, че първоинстанционното решение е частично недопустимо, тъй като за ищеца, предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, е налице правен интерес и той е процесуално легитимиран да предяви този иск, само до размера, съответстващ на наследствения му дял от наследството на майка му. Приел е, че поради липса на признат от закона правен интерес, предявеният иск е недопустим в частта му, с която се претендира нищожност относно идеалните части на останалите наследници на прехвърлителката, чийто права ищецът не може да упражнява. Формирал е решаващ извод, че на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК в недопустимата част – относно 2/3 ид. части, прехвърлени с атакувания договор, от процесния имот ( чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН ), първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено в същата част. По съществото на спора въззивният съд е посочил от фактическа страна, че процесният договор, чиято недействителност се претендира от един от наследниците на продавача, е извършен на 19.07.2018 г. и е сключен между ответника К. Н. Н. като купувач и М. В. Т. като продавач, чиято воля е изявена чрез пълномощник И. П.; че посочената продажна цена на описания в исковата молба имот е 9900 лв., като в нотариалния акт е удостоверено изявление на пълномощника, че продавачът е получил цената напълно и в брой от купувача; че продавачът Т. е запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота, предмет на сделката; че съгласно нотариален акт данъчната оценка на имота е 98829,40 лв. Установил е също така, че съгласно пълномощното, на чието съдържание ищецът не се позовава в исковата молба, пълномощникът П. се упълномощава от М. Т. да продаде на ответника Н. процесния имот при цена и условия, каквито договори, да получава капаро и продажната цена по банкова сметка на упълномощителката; че прехвърлителката М. Т. е починала на 31.07.2018 г. и е оставила за свои наследници Р. Т. – съпруг, ищеца Н. и ответника Н. – нейни синове; че в саморъчен документ, наименован „Завещание“, с автор М. Т., с посочена дата на съставяне 24.05.2018 г., същата е посочила, че завещава процесния имот на ответника, а иска ответникът да „преотстъпи“ своите права върху наследството на баща им на своя брат И.. Въззивният състав е съобразил приетото по делото заключение на повторната съдебно-оценителна експертиза, съгласно което пазарната цена на процесния апартамент към момента на продажбата е била 232 100 лв., а след приспадане на стойността на запазеното право на ползване от 15 473, ЗЗ лв. (при данъчна оценка на това от 21 393, 98 лв.) е 216 626, 67 лв.; пазарната цена на този имот без учредено право на ползване е била с 23, 44 пъти по-висока от заплатената по сделката, а с учреденото право на ползване върху него 21, 88 пъти по-висока от тази, която е заплатил купувачът по атакуваната сделка. Отчел е и приетите като доказателства извлечения от сметка на Т., но е намерил, че от същите не се установяват относими към спора факти. Изложил е съображения, че неплащането на продажната цена не е основание за нищожност на договора, а вътрешните отношения представляван – упълномощен и отчитането на получената цена, са извън предмета на делото. В обжалваното решение въззивната инстанция е установила, че в случая предявеният иск е основан на нееквивалентността на престациите на страните по договора за продажба, като не са изложени обстоятелства относно поведение – действия на пълномощника. Посочила е, че именно въз основа на обстоятелствата, на които е основан искът, съдът има правомощие да определи правната квалификация на правото, предявено от ищеца, без правната квалификация, дадена от самия ищец, да го обвързва. В тази връзка е приела, че в настоящото производство се претендира нищожност на договор за продажба като двустранен възмезден договор, при твърдения като основание на иска за нееквивалентност на насрещните престации по договора, сключен чрез представител, но на чийто действия ведно с действията на купувача няма извършено позоваване. Извела е становището, че доводите, почиващи на съдържанието на пълномощното, са неотносими към спора. От правна страна въззивният съд е съобразил разясненията в ТР № 1 от 15.6.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС и установената съдебна практика, съгласно които добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, на които законът е придал правно значение като критерии за оценка на сделките. Изложил е съображения, че при преценката дали една сделка е недействителна поради нарушение на добрите нрави съдът не трябва да се ограничава единствено и само до простото сравняване на уговорената престация с пазарната стойност на имота; че нееквивалентността на насрещните престации не е достатъчно условие, за да се обоснове извод, че сделката е нищожна поради накърняване на добрите нрави, а е необходимо изводът дали те са накърнени да се опира и върху анализ на конкретните факти относно действителните отношения между страните с оглед техните интереси и специфичната цел, която ги е мотивирала за сключване на сделката; че извод за нищожност поради накърняване на добрите нрави може да се формира, когато насрещната престация е практически нулева, липсва престация, тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради накърняване на добрите нрави; че при преценка за нееквивалентност на престациите следва да се съобрази дали крайният резултат на договора и неговата цел са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност към момента на сключването му, изхождайки от действителната воля на страните и всички съществуващи към този момент фактически обстоятелства, вкл. дали основанието за сключване на договора е свързано с удовлетворяване на допустим от закона интерес на страните. При горните съображения решаващият състав е установил като безспорно в настоящия случай, че продажната цена е под размера на данъчната оценка на имота и под размера на пазарната цена. Посочил е, че съгласно експертното заключение по повторната експертиза съотношението гола собственост – право на ползване и уговорена продажна цена (31 293, 98 лв., съответно 25 373, ЗЗ лв.) сочи, че първата стойност по данъчна оценка е около 2 пъти по-голяма от стойността на „полученото“ от прехвърлителя, съответно, че пазарната стойност на голата собственост надхвърля поне 9 пъти „полученото“ от продавача (независимо как е изчислена пазарната стойност с оглед оплакванията на ищеца за „явна изчислителна грешка“). Приел е, че посочените съотношения на цени отразяват само стойностни различия, а решаващи в случая са мотивите за разпореждането, почиващи на отношенията между прехвърлителката и приобретателя, както и, че прехвърлителката – продавач е запазила пожизнено право на ползване върху имота, с което не е установил интерес от договора да е имал само ответникът. Констатирал е, че в случая следва да се отчетат най-близката родствена връзка между страните по договора и фактическата близост – отношенията на привързаност между продавача и купувача, които е установил от изложеното в саморъчно подписания от прехвърлителката документ. Въззивният съд е приел за решаващи мотивите на продавачката да сключи договора, които е извлякъл от документа, наименован „завещание“. Посочил е, че не са сред обстоятелствата, на които се основава искът, твърденията на ищеца, изложени във въззивното производство за „кратката прогноза за остатъчна преживяемост“ на прехвърлителката; за проява „на признаци на изпадане в зависимост, по-лесна внушаемост и тревожност“. От друга страна е съобразил доводите му за „лаконичен доклад“, като е изтъкнал, че в тази връзка е приобщил към доказателствата, представените от жалбоподателя документи. Приел е, че в случая неизготвянето на доклад, очертаващ параметрите на конкретния спор, не е решаващо за крайния изход на делото, при положение, че са събрани посочените от страните доказателства относно твърдяната нееквивалентност на престациите. В обобщение въззивният състав е преценил предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД като неоснователен – не е формирал категоричен извод, че процесният договор за продажба, сключен между майка и син, при запазено право на ползване върху имота, предмет на договора, и при съобразяване правния интерес на страните и правилата на морала и добросъвестността, накърнява добрите нрави. Констатирал е, че в случая не е предявен иск с правно основание чл. 40 ЗЗД, чиито последици по отношение на действието на сделката са едни и същи с иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, но разликата е в кръга на лицата, които могат да се позовават на тях, както и във фактите, с които се обосновава недействителността, като изрично се е съобразил и с разясненията на ТР № 5/12.12.2016 г., постановено по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: На първо място следва да се посочи, че в процесния случай въззивното решение не е нищожно. Процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление: когато е постановен от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато актът не е изразен в писмена форма или е неподписан, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. При извършената служебна проверка от настоящата инстанция не се констатира такъв порок – атакуваното решение изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Не съществува съмнение и за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявени искове, по отношение на надлежните страни и в обема на сезирането. Във връзка с поставените в изложението въпроси под номер едно следва да се посочи, че същите обобщено се свеждат до въпроса: Допустимо ли е сънаследник да предяви иск за нищожност на прехвърлителна сделка само до размера на наследствените си права? Въпросът се явява обусляващ изхода на спора, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като е изяснен в съдебната практика. В последната /пр. решение № 295 от 27.11.2013 г., постановено по гр. д. № 2141/2013 г. на III г.о., и др./ се приема еднозначно, че правото да се иска установяване недействителност на сделка е имуществено и се наследява от всеки от наследниците до размера на наследствената му част. Поради това всеки от наследниците може да упражни това право до размера на наследствените си права, тъй като законът не допуска предявяване на чужди права пред съд, освен в изрично предвидените в закона случаи. Тези разрешения в настоящия случай са съобразени от въззивния съд, а наличието на трайно установена съдебна практика в този смисъл изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулираният под номер две в изложението въпрос не е от естество да обуслави допускане на касационното обжалване. Той е свързан изцяло с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства и целят извършване на преценка основателен ли е предявеният иск или не. Поради това същият не може да бъде определен като въпрос, който е относим към допускането на касационното обжалване. Въпросът се извежда от становището на страната за неправилност на изводите на въззивния съд относно учреденото от прехвърлителя право на ползване, както и за явна нееквивалентност на престациите по договора за продажба. На първо място въззивният състав е обосновал крайния си извод за липса на нееквивалентност освен с учреденото право на ползване и с оглед останалите, преценени като решаващи, мотиви за извършеното разпореждане. Не е констатирал и наличието на явна нееквивалентност, при която насрещната престация да е практически нулева. На следващо място въпросът така както е поставен е фактически, а не правен, доколкото отговорът му предполага преценка на установените в процеса факти, която не може да бъде извършена в тази фаза на производството. Следователно по така наведения въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Въпросът под № 3 в изложението - „за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен?“ е разрешен със задължителен за съдилищата акт – т.2 на ТР№ 1 от 2013 г. на ОСГТК по тълк. дело № 1 от 2013 г. на ВКС. С тълкувателния акт е разяснено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Въззивното решение е съобразено с тази задължителна за съдилищата практика, която се споделя и от настоящия състав. Видно от данните по делото във въззивната жалба, подадена от ищеца в производството, едно от основните оплаквания е било за допуснато нарушение на чл.146 ГПК от страна на първоинстанционния съд и е направено искане за събиране на доказателства. Насрещните страни в писмен отговор са изразили довод за неоснователност на оплакването, не са направили доказателствени искания. В проведеното от въззивния съд открито съдебно заседание, макар и да не е посочил изрично в обстоятелствената част на постановеното протоколно определение, че счита оплакването на жалбоподателя за непълен доклад на първата инстанция за основателно, на основание чл.266 ал.3 ГПК е допуснал и приел посочените от него доказателства. Така приемайки на практика, че първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно изискванията на чл.146 ГПК, е предоставил възможност и на двете страни по спора да изразят допълнителни становища по същество на спора и да представят доказателства. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос. Във връзка с поставеният в изложението въпрос под № 3. 1: Съгласно установената от Върховния касационен /ВКС/ съдебна практика /пр.: Решение № 50201 от 11.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4891/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 129/08.11.2017 г. по гр. д. № 60344/2016 г., ІІІ г. о., ВКС и цитираните в него, а така също и посочените от самия касатор/, предмет на доказване с назначените експертизи са фактите и обстоятелствата, както и причинно-следствените връзки между тях, за които са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др. – чл. 195, ал. 1 ГПК. Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. Вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Именно поради това и формулирането на задачата на експертизата, и назначаването и може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна. Вещото лице е длъжно да даде заключението си в рамките на поставените му от съда въпроси и въз основа на доказателствата по делото, или и на други материали, които съдът е определил вещото лице да проучи. То няма задължение служебно да събира и проверява материали, данни и доказателства, тъй като това би нарушило принципите на равенство и състезателност в процеса – страните са тези, които могат и следва да попълват делото с доказателства или да търсят съдействие от съда, за да извършват тази своя дейност. Правните изводи във връзка с приложението на закона относно установените факти и обстоятелства обаче са от компетентността на решаващия съд, който преценява и обсъжда приетите заключения заедно с другите доказателства по делото, като излага съображения. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, обективността и компетентността на експерта. Може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или, че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, обсъждайки по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната експертиза, ведно с другите данни по делото. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата, дали я кредитира или не. Съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, компетентно дадено и обективно, и, когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение съгл. чл. 201 ГПК да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. В случая въззивният съд не е действал в противоречие с така дадените правни разрешения, поради което и не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Под №3.2 в изложението, касаторът е поставил процесуалноправен въпрос, касаещ приложението на чл.12 и чл.235 ГПК. ВКС многократно в своите съдебни актове, в това число и посочените от касатора, е преповтарял правните си разрешения и по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК. Според последните, в съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /при противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите/, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /в този смисъл ППВС № 1/1953 г., решение № 217/09.06.11 г. по гр. д. № 761/10 г. на IV г.о. и много др./. В случая обаче не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с така установената съдебна практика и да е отрекъл тези задължения. Не се констатират предпоставки за допускане на касационно обжалване и във връзка с повдигнатите четвърти и пети и осми въпрос, които се отнасят до критериите по приложението на чл. 20 ЗЗД. В практиката на ВКС /пр.: Р 1207/14г. ІІІГО; Решение № 504 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 420/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 502 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 222/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК/, в това число и в посочените към изложението решения, последователно се приема, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалният смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните; как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл; може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът; поведението на страните преди и след сключването му - характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения, тълкувайки уговорките между страните, както и при изследване на тяхната действителна воля. Противно на оплакванията на страната, въззивният състав не е формирал крайните си изводи след обсъждане единствено на представеното от ответника завещание, без да излага мотиви по останалите доказателства и твърдения на страните. Напротив – изложил е подробни съображения относно установените от доказателствата факти в това число спрямо поддържаните доводи, основани на съдържанието на пълномощното и здравословното състояние на прехвърлителката, приемайки същите за неотносими към спора по тълкуване на действителната воля на страните по сделката, както и за нееквивалентността на престациите на страните по договора за продажба. Ето защо, по наведените въпроси не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпроси № 6 и №7, касаещи същността, критериите и релевантните обстоятелства при преценката за наличие на основанието за нищожност поради накърняване на добрите нрави, са от значение за изхода на спора, но те са разрешени в съответствие с установената съдебна практика, поради което не е налице специалното основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на установена съдебна практика по тях, изключва и основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /вж. т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Крайният извод на въззивния съд, който именно след съобразяване на всички установени по делото факти и обстоятелства, е преценил, че договорите не са нищожни поради накърняване на добрите нрави, доколкото са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност не влиза в противоречие с тези правни разрешения. Във връзка с приложимият критерий, настоящият съдебен състав възприема доводите, изложени в многобройната съдебна практика на ВКС по въпроса / пр. решение по гр. д. № 2419/2015 г. на ІІІ г. о., както и посочените от касатора и др./, съгласно които - за да се обоснове нищожност поради противоречие с добрите нрави /разбирани като неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи/ следва да се установи значителна липса на еквивалентност в насрещните престации, до степен, че насрещната престация да е практически нулева. Когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда/унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД /, но такъв иск не е предявяван. Само наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се стигне до извод, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. При спор, преценката се извършва от съда- съобразно всички конкретно установени факти и обстоятелства, като се приема, че известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага – по принцип – страните, с оглед на техния интерес – да извършват преценката за равностойност на престациите /а не съда, който се намесва само при възникнал спор/. Следва да се посочи, че критерият за еквивалентност на престациите по двустранен възмезден договор, вкл. при договор за покупко-продажба като процесния, няма самостоятелно значение за границите, която добрите нрави очертават при ограничаване на договорната свобода. Изводът за накърняване на добрите нрави при двустранни възмездни договори не се извежда от съотношения на кратност в съпоставката между действителна пазарна цена и договорената. Не свидетелства пряко за накърняване на добрите нрави и фактът, че уговорената продажна цена на недвижимия имот е под данъчната му оценка, особено при сделки между близки роднини, както в случая. От значение е целта на договора, при каква нужда е сключен и към какви последици е бил насочен. В настоящия случай изискванията за еквивалентност, предвид условията, при които е сключен договорът и преследваната от страните цел, след оценка свързана ли е тя с удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес, са изследвани от въззивния съд в смисъла на разясненията, дадени в решение № 153/24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г ., решение № 277/26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г ., и двете на ІІІ г. о., ВКС и много други. В тази връзка е преценена и нееквивалентността – комплексно и с оглед крайния резултат от сделката, съвместимостта на този резултат с общоприетите принципи за справедливост и добросъвестност, което е водещото указание в установената практика на ВКС по приложението на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното ѝ съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски на касатора не се следват, а ответниците не са претендирали такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,