Определение № 50004 от 15.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1993/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на страните по в. гр. д. № 896 по описа за 2021 г. на Софийския градски съд, ІV-А въззивен състав, както следва:

• Ответниците К. Й. Й. и З. А. Й., чрез процесуалния си пълномощник, обжалват постановеното от СГС решение № 261163 от 31.03.2022 г. в частта, с която е потвърдено решение от 24.11.2020 г. по гр. д. № 4438/2020 г. на СРС, 153 състав досежно приетото от съда за установено по реда на чл. 422 ГПК солидарно задължение на ответниците към БАНКА ДСК АД за заплащането на сумата от 16 783.87 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредит от 10.07.2008 г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила; и на сумата от 28.78 лв., представляваща незаплатени заемни такси, ведно със законната лихва, считано от 12.09.2018 г. до окончателното изплащане на задължението; при частично уважено и респ. частично отхвърлено възражение за прихващане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 425.12 лв. до 1 000 лв.

• Ищецът БАНКА ДСК АД, чрез процесуален пълномощник, обжалва въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено досежно отхвърляне на исковата претенция по чл. 422 ГПК за установяване дължимост на договорна (възнаградителна) лихва по същия договор за кредит в размер на 8 649.31 лв. за периода от 07.06.2013 г. до 11.09.2018 г.

Оплакванията в касационната жалба на ответниците са за неправилно приложение от страна на въззивния съд на материалния и процесуалния закон и за необоснованост на постановения съдебен акт. Оспорват се изводите на съда относно момента, когато е настъпила предсрочната изискуемост на вземането, като ответниците поддържат, че това е станало на 04.06.2012 г., когато банката е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 24365/2013 г. на СРС, ГО, 36 състав. Ответниците излагат подробни доводи за неправилност на въззивното решение по този спорен въпрос, а в резултат на това – и на извода на съда, че вземането на банката не е погасено по давност с изтичането на срока по чл. 110 ЗЗД. Намират, че давността не може да се счита за прекъсната с оглед изхода от спора по предходно воденото между страните исково производство по чл. 422 ГПК, за което също развиват подробни съображения. Молят за отмяна на решението в обжалваните от тях части и за отхвърляне на исковите претенции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ответниците основават искането си за достъп до касация на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като в подкрепа на същото повтарят изцяло оплакванията си от касационната жалба.

Срещу тази касационна жалба в срока по чл. 287 ГПК са постъпили отделни отговор и становище на БАНКА ДСК АД, чрез процесуален пълномощник, с които се оспорва както основателността на искането за допускане на касационно обжалване, така и основателността на жалбата по същество.

Оплакванията в касационната жалба на банката за неправилност на решението в атакуваната част също са основани на всички хипотези на чл. 281, т. 3 ГПК. И този касатор не е съгласен с извода на въззивния съд за момента, когато е настъпила предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит. Поддържа, че предсрочната изискуемост неправилно е обвързана с датата на получаване на преписа от исковата молба по гр. д. № 52141/2013 г. по описа на СРС, 36 състав, вместо с датата на връчване на уведомления до ответниците – 29.08.2018 г. Счита, че съдът е допуснал нарушение на разпоредбите относно формирането и обективните предели на силата на пресъдено нещо, доколкото предходният иск на банката по чл. 422 ГПК е бил отхвърлен именно поради това, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем по надлежния ред, а въззивният съд не е зачел това обстоятелство. Позовава се на допуснато нарушение от страна на съда на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, както и на несъобразяване с указанията по т. 2 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. По подробни съображения ищецът моли за отмяна на въззивното решение в атакуваната част и за постановяване на друго, с което искът за заплащане на договорна лихва да бъде уважен.

В изложението на банката по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се формулира правен въпрос относно обективните предели на силата на пресъдено нещо и как същата следва да бъде зачетена при наличие на няколко спора между едни и същи страни, основани на общ фактически състав, респ. длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната СПН относно елементите от основния фактически състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право, като се твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани страни, при спазване на срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, вр. чл. 113, изр. посл. ГПК.

За да достигне до обжалвания краен резултат по спора съставът на Софийския градски съд изцяло е споделил и е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, като отделно е изложил следните съображения:

Редовното погасяване на кредита от страна на ответниците – кредитополучатели е било преустановено на 31.01.2012 г. Съгласно счетоводните записвания в електронната система на банката процесният кредит е осчетоводен за първи път като предсрочно изискуем на 04.06.2012 г. Към 05.09.2018 г., след повторно обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, са допуснати просрочия в погасяването на 63 бр. месечни погасителни вноски. Вещото лице по ССЕ е изчислило, че неиздължената част от главницата по кредита е в размер на 16 783.87 лв., а непогасената възнаградителна лихва за периода от 07.06.2013 г. до 11.09.2018 г. е в размер на 8 649,32 лв.

От страна на банката са представени уведомления изх. № № 01-20-04947 и 01-20-04948 от 09.08.2018 г., с които е обявена предсрочната изискуемост на задълженията по договора за банков кредит, връчени на кредитополучателите на посочения в договора адрес на 29.08.2018 г. С отговора на исковата молба ответниците изрично са възразили, че не са били надлежно уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията през 2012 г. Между страните е водено предходно производство по чл. 422 от ГПК по същия договор за банков кредит, приключило с влязло в сила на 10.07.2015 г. решение от 11.07.2014 г., постановено по гр. д. № 52141/2013 г. по описа на СРС, 36 състав. С цитираното решение съдът е присъдил в полза на банката падежиралите вноски за главница до м. 05.2014 г. в общ размер на 506.43 лв., падежиралите вноски за възнаградителна лихва за периода от 30.01.2012 г. до 06.06.2013 г. в общ размер на 2 289.87 лв. и сумата 392.86 лв. заемни такси по кредита, като е отхвърлил иска за главницата до пълния предявен размер 17 290.30 лв., тъй като банката не е упражнила надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с отправяне на изявление до кредитополучателите, което да е достигнало до тях преди предявяване на исковата молба.

При тази фактическа обстановка съставът на въззивния съд е приел, че изявлението за предсрочна изискуемост не е породило действие към 2012 г., тъй като не са били налице предпоставките на т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но че предсрочната изискуемост е настъпила през 2014 г., когато ответниците са получили препис от исковата молба по чл. 422 ГПК, по която е било образувано гр. д. № 52141/2013 г. на СРС, 36 състав, като повторното й обявяване, чрез връчване на нови уведомления от банката през 2018 г., не е било необходимо.

Съдът е посочил, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи въз основа на непогасения остатък от предоставената по договора сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането съгласно ТР № 3/2017 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК, без включване на уговореното в договора възнаграждение /възнаградителни лихви/. В случая претендираната възнаградителна лихва е за периода от 07.06.2013 г. до 11.09.2018 г. За правилен е намерен изводът на първата инстанция, че същата не се дължи на банката след обявената предсрочна изискуемост на кредита с получаването на препис от исковата молба в производството по гр. д. № 52141/2013 г. по описа на СРС, а преди този момент претенцията е погасена по давност. Вземанията за лихва съобразно чл. 111, б. В, вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД се погасяват с тригодишна давност от настъпване на тяхната изискуемост, поради което за погасени следва да се считат всички задължения по вноски за лихви, чиято изискуемост е настъпила до 12.09.2015 г.

Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационна проверка на въззивното решение в атакуваните от ответниците части. Същите не са формулирали правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а твърдят единствено очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, каквато в случая не се констатира. Въззивният съд е обосновал настъпването на предсрочната изискуемост с оглед преценка на установените по делото факти и при съобразяване със становището на ответниците в отговора на исковата молба, че кредитът не е станал предсрочно изискуем през 2012 г. От прочита на въззивното решение, без да се извършва проверка на същото по същество, не може да бъде изведен извод за наличие на особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт в поддържания от касаторите смисъл. Съгласно трайната практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съдебният акт е очевидно неправилен, ако при постановяването му законът е приложен превратно - в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща, вкл. отменена или изменена правна норма, или ако актът му е постановен при допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика – пороци, които не се установяват от съдържанието на въззивното решение в обжалваната от ответниците част.

Касационно обжалване обаче следва да се допусне по поставения от ищеца и уточнен от съда процесуалноправен въпрос за обхвата на силата на пресъдено нещо в случаите на повторно заведен иск по чл. 422 ГПК, когато първият е бил отхвърлен поради липса на предсрочна изискуемост на вземането по чл. 417, т. 2 ГПК, съгласно указанията на т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и за задължението на съда да я зачете, като въпросът притежава изискуемото от закона значение за изхода на спора.

Макар касаторът да се позовава на противоречие с относима практика на ВКС, постановена към 2012 год., относно обективните предели на СПН и нейното съобразяване от съда в последващ исков процес, както и на допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се съобрази актуалната практика по чл. 290 ГПК, служебно известна на настоящия съдебен състав (напр. решение № 50182 от 24.10.2022 г. по гр. д. № 4509/2021 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 60102 от 06.10.2021 г. по т. д. № 1922/2020 г. на ВКС, І т. о. и др.), с оглед на която касационната проверка на решението в обжалваната от БАНКА ДСК АД част следва да бъде допусната на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За разглеждане на касационната жалба по същество е необходимо касаторът да внесе държавна такса по сметка на Върховен касационен съд в размер на 173 лв., съобразно правилото на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, ІІ-ро отделение