Определение № 50693 от 30.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2524/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. К., чрез законен представител И. Ц. Т. – К., срещу решение № 880/22.07.2021 г. по в. гр. д. № 3462/2020 г. на Апелативен съд София в частта, с която след частична отмяна на решение № 80/14.07.2020 г. по т.д. № 142/2019 г. на Окръжен съд Враца е отхвърлена като неоснователна исковата претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 200 000 лв. до претендирания с исковата молба размер от 300 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на баща му И. Д. К., настъпила в резултат на ПТП на 13.04.2019 г. В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост, нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, както и на съдопроизводствените правила. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулират се въпроси, които могат да се сведат до два – относно критериите, които трябва да бъдат съобразени, за да бъде определено обезщетение от загубата на близък така, че то да е справедливо, както и относно задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени от страните възражения и да изложи собствени мотиви. Поддържа се допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие с т.11 от ПППВС № 4/23.12.1968 г., както и противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 5/13.03.2013 г. по гр.д.№ 638/2012 г. на ВКС, III ГО, решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ВКС, III ГО, решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, I ТО и решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. №964/2012 г. на ВКС, IV ГО. При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част като бъде уважен предявеният от Д. И. К. осъдителен иск в пълен размер от 300 000 лв., както и да бъдат присъдени сторените разноски, включително за адвокатски хонорар по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. От ответника по касация „ЗД „Бул Инс“ АД е постъпил отговор, с който се оспорва годността на формулираните въпроси да обосноват допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Заявява се становище, че касационната жалба е неоснователна, доколкото въззивната инстанция е обсъдила подробно всички обстоятелства, предмет на производството. Посочва се, че решението не е обжалвано от майката, а доколкото претърпените от двамата ищци болки и страдания са еквивалентни, то ищците имплицитно признават правилността на присъденото обезщетение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Исковото производство е образувано по предявени от И. Ц. Т. – К., лично и в качеството ѝ на законен представител на Д. И. К., срещу „ЗД „Бул Инс“ АД частични искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени от смъртта на И. Д. К. неимуществени вреди в размер на 250 000 лв. за съпругата и в размер на 300 000 лв. за сина му. С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел исковете за основателни в размер от 200 000 лв. и за двамата ищци. Счел е за безспорно установени предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя – деликт, изразяващ се в нарушение на правилата на чл. 40 ЗДвП за управление на лек автомобил на заден ход, вследствие на което е настъпил фатален удар между автомобила и пострадалия, както и валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответното дружество. Съобразил е свидетелските показания, дадени пред първоинстанционния съд, и е изградил извод, че понесените от двамата ищци неимуществени вреди са в еквивалентен обем. В изпълнение на задължителните постановки, закрепени в ППВС № 4/1968 г., е отчел характера, тежестта, интензитета, продължителността на болките и страданията, възрастта на претендиращите обезщетение към датата на инцидента, както и обществено-икономическата конюнктура в страната чрез отчитане и на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Не са налице твърдяните от касатора основания за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение. Въпросите, касаещи определяне справедливия размер на обезщетението, са разрешени изцяло при съобразяване с цитираната от касатора практика на касационната инстанция. От състава на въззивния съд са обсъдени социално-икономическите условия в страната, интензитета и продължителността на търпените страдания, проявени чрез психическото състояние на ищците, възрастта на касатора и перспективата му за възстановяване с оглед отшумяващите по интензивност лицеви тикове, получени в резултат на преживения стрес. Следва да бъде посочено, че при определяне конкретните размери на обезщетенията, присъждани по реда на чл. 52 ЗЗД, съдилищата съобразят конкретните факти, които са различни по всяко дело. Касаторът не е обосновал надлежно допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а го поддържа бланкетно. Според указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице в хипотези, при които разглеждането на значим за изхода на делото правен въпрос ще допринесе за промяна на дадено в съдебната практика неправилно тълкуване, или за осъвременяването на съществуващата практика, както и, когато се касае за законодателна непълнота или неяснота. Касационната нистанция обаче не е длъжна служебно да изследва наличието на основания за достъп до касация, а е необходимо те да бъдат надлежно заявени и мотивирани. Въпрос четвърти е хипотетично зададен, тъй като не кореспондира с конкретни оплаквания във въззивната жалба, които са останали необсъдени от състава на Апелативен съд София, и които, ако бяха обсъдени, биха променили изхода на спора. Обратно на заявените от жалбоподателя твърдения се констатира, че въззивната инстанция е обсъдила самостоятелно всички правнорелевантни доводи, изложени във въззивната жалба, осъществила е самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства като по този начин е формирала и обосновала собствени фактически и правни изводи по спора. Поради тези съображения не се констатира твърдяното отклонение от съдебна практиката на ВКС по смисъла на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, обуславящо допускане до касационно обжалване. Въззивното решение също така не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същото не страда от такъв съществен порок, който да бъде констатиран prima facie без проверка на правилността му. То не е постановено при приложение на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито въз основа на несъществуваща правна норма, нито е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или в разрез с основни правни принципи. При липса на твърдените основания, обуславящи достъп до касация, проверка за законосъобразност следва да бъде отказана по отношение на въззивния акт. При този изход на делото и на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация „ЗД „Бул Инс“ АД направените за настоящото производство разноски в размер на сумата 4300 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС