Определение № 4873 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2254/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на 75-то Основно училище „Тодор Каблешков“ – гр. София, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 302 от 15.01.2026 г. по гр.д.№ 12349/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд от 21.06.2024 г. по гр.д.№ 64316/ 2022 г. и по този начин по предявените от А. Е. С. срещу касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, е признато за незаконно и отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № 162/ 26.09.2022 г. на директора на 75-то Основно училище „Тодор Каблешков“ – гр. София, възстановена е на заеманата преди уволнението длъжност „счетоводител“ и е разпределена отговорността за таксите и разноските за производството. Касаторът повдига като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол въпросите 1. „Към кой момент се преценява дали работникът/служителят се е ползвал с предварителна закрила по реда на чл. 333. ал. 3 от КТ?“; 2. „Чия е доказателствената тежест да установи наличието на предпоставките за ползването на закрилата по чл. 333, ал. 3 от КТ“; и 3. „Достатъчно ли е да се направи възражение, че не са налице всички предпоставки за прилагане на защитата по чл. 333, ал. 3 от КТ в отговора на исковата молба, за да се приеме, че е налице възражение срещу иска по чл.344 ал.1 т.1 от КТ? Възраженията срещу факти, установени след подаване на отговора на исковата молба обхващат ли се от преклузията на чл. 133 от ГПК?“. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Освен това счита обжалваното решение за очевидно неправилно, тъй като без да са налице предпоставките за прилагане на чл.333 ал.3 КТ, въззивният съд очевидно необосновано приел точно обратното. Ответната страна А. С. оспорва касационната жалба. Счита, че по първия въпрос е съобразена практиката на ВКС, според която правно релевантният момент, към който съдът преценява ползва пи се уволнения от закрилата по чл.333 КТ, е този на връчване на уволнителната заповед. По втория въпрос въззивният съд не приел нещо различно от установеното в практиката на ВКС или на закона, а установил наличието на закрила по чл.333 ал.3 КТ от представените от нея официални документи. Третия въпрос счита за неотносим към произнасянето на въззивния съд и без значение за изхода на делото. Решението не било и очевидно неправилно – липсвала конкретна обосновка за наличието на това основание, а имало единствено бланкетно /и неоснователно/ твърдение за липса на предпоставки за прилагане на чл.333 ал.3 КТ. Затова моли обжалването да не бъде допуснато, евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел за установено, че на 01.03.2021 г. бил сключен трудов договор между 75-то Основно училище „Тодор Каблешков“ и А. Е. С., по силата на който ищцата била назначена на длъжност „Касиер“, а с допълнително споразумение от 16.04.2021 г. било постигнато съгласие за промяна на заеманата длъжност от „Касиер“ на „Счетоводител“, считано от 19.04.2021 г. С допълнително споразумение № от 31.08.2022 г. основното месечно трудово възнаграждение на ищцата било определено в размер 2 080 лв. за 8 часов работен ден. Със заповед № 162/ 26.09.2022 г. на директора на 75-то Основно училище „Тодор Каблешков“ било прекратено трудовото правоотношение с ищцата на основание чл.328 ал.1 т. 5 КТ. Преди връчване на заповедта работодателят отправил Искане за снемане на синдикална защита /изх. № 1218/13.09.2022 г./ от директора на училището до председателя на Общинския координационен съвет на Независимия учителски синдикат /НУС/. По искането бил даден Отговор от Съвета с изх. № 6/ 16.09.2022 г., с който не било дадено съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата. Синдикално дружество /СД/ на НУС в 75-то Основно училище „Тодор Каблешков“ било регистрирано и вписано в регистъра на НУС под № 279, съгласно издадено от същия синдикат удостоверение от 02.09.2022 г., с посочен срок на важимост 01.09.2022 г. до 31.10.2022 г. В удостоверението било посочено още, че НУС е основен член на КНСБ и на основание чл.36 ал.8 КТ е представителна синдикална организация, а СД е представително поделение на НУС. Съгласно служебна бележка от 26.06.2025 г., издадена от председателя на НУС, на 26.09.2022 г. ищцата е имала качеството „Секретар“ на СД на НУС в ответното училище. То било образувано с Учредителен протокол от 01.09.2022 г., като видно от протокола по т.2 от дневния ред било взето решение за избор на ищцата А. С. за секретар на дружеството. Оспорването на документа от страна ответника съдът отхвърлил като недоказано. При тези фактически установявания съдът намерил за неоснователно направеното във въззивната жалба оплакване за неправилност на извода на районния съд, че към момента на уволнението ищцата се е ползвала от синдикална закрила. Посочил, че основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение с ищцата, попадало сред изброените в чл.333 ал.3 КТ и че работодателят бил този, който следвало да извърши проверка и да събере данни и доказателства за това, дали работникът или служителят се ползва от закрила по тази разпоредба. Правнорелевантният момент на преценката ползва ли се уволненият от закрила по чл. 333 КТ, бил този на връчване на уволнителната заповед. Предварителната закрила по ал.3 на посочената норма важала за лица, които имали качеството „член на синдикално ръководство в предприятието“ - председателя и секретаря на „съответната синдикална организация“. Доводите на въззивника за липса на СД, на което ищцата да е секретар, съдът отхвърлил. Посочил, че сдружение „Независим учителски синдикат“ съществувал като доброволна синдикална организация на работници и служители от системата на средното образование и от други отрасли, образувано през 1993 г. Според Устава му организационната основа на синдиката е СД, което се изгражда в учебните и други институции. Също според устава СД се образувало по решение на най-малко 3 лица, които следвало да подпишат учредителен протокол и ставали членове на НУС, като от датата на подписване на протокола СД се считало легитимно и представително по смисъла на КТ. СД, влизащи в състава на една община, се обединявали в Общински координационен съвет на НУС, на който били делегирани правата да дава съгласие по чл.333 ал.3 КТ. Видно било от Учредителен протокол от 01.09.2022 г., подписан от четирима учредители, образуването на СД на НУС в ответното училище на същата дата. Автентичността на документа не била оспорена, оспорена била достоверността на датата му, но съгласно удостоверение от 02.09.2022 г., издадено от Изпълнителния съвет на НУС, СД на НУС в ответното училище било регистрирано и вписано в регистъра на НУС под № 279. Този документ не бил оспорен от ответника своевременно. Оспорен бил едва с писмената защита, депозирана пред районния съд, а при приемането му такова оспорване не било заявено. Освен това, съществуването на синдикалното дружество се установявало и от представената пред въззивната инстанция и неоспорена от въззивника Служебна бележка от 26.06.2025 г., издадена от председателя на НУС, в която било удостоверено, че към датата на връчването на заповедта за уволнение ищцата е била „Секретар“ на СД на НУС в ответното училище. Към тази дата тя се ползвала със закрилата по чл.333 ал.3 КТ и работодателят направил опит да я преодолее, но не е получил нужното съгласие. Ответникът не оспорил, че получил отказ на искането си за такова съгласие, а и самият факт на отправеното искане представлявал извънсъдебно признание на неизгодния за ответника факт, че към момента на връчване на уволнителната заповед ищцата е била секретар на съществуващо СД на НУС в ответното училище. Следователно тя се ползвала с предварителна синдикална закрила по чл.333 ал.3 КТ и уволнението без тази закрила да е била преодоляна било незаконосъобразно, без оглед останалите съображения на страните по съществото на трудовия спор. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, първият от формулираните в изложението на касатора въпроси обуславя обжалваното решение, но по него не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По първия въпрос въззивният съд е съобразил разрешението, дадено в цитираните от самия касатор Решение № 93 от 31.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 519/2012 г., IV г. о., ГК. Решение № 559 от 9.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 650/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 239 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5111/2008 г.. I г. о., ГК, Решение № 402 от 21.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 721/2011 г., IV г. о., ГК. В тези актове е прието, че моментът, към който се преценява дали работникът/служителят се е ползвал с предварителна закрила по реда на чл.333 ал.3 КТ, е датата на връчване на уволнителния акт /заповед или предизвестие/. Това е разрешението и на въззивния съд. От изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК може да се изведе, че този въпрос е формулиран във връзка с доводите му, че от удостоверение, издадено на 02.09.2022 г., не може да се приеме за доказано съществуването на СД на датата на връчване на уволнителната заповед – 26.09.2022. Този довод обаче касае обсъждането на доказателствата и установяването на фактическата обстановка от въззивния съд и не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Вторият въпрос е необуславящ. Въззивният съд не е приел, че доказателствената тежест да установи наличието на предпоставките за ползването на закрилата по чл.333 ал.3 КТ не е върху ищеца. Той е приел друго – че при представените от ищцата доказателства и неуспешното им оспорване от ответника следва несъмнен фактически извод, че към датата на връчване на уволнителната заповед в ответното училище е имало учредено СД на НУС, на което ищцата е била секретар. Видно от изложението на касатора, въпросът е формулиран поради несъгласието му с този фактически извод на въззивния съд. Както бе посочено, фактическите констатации в обжалваното решение не могат да се контролират в производството по чл.288 ГПК. Необуславящ е и третият въпрос. В мотивите към обжалваното решение не са изложени съображения, че в отговора на исковата молба няма направено възражение срещу иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ, нито че възраженията срещу факти, установени след подаване на отговора на исковата молба, се обхващат от преклузията на чл.133 ГПК. Съдът е приел нещо различно - че когато по делото е прието писмено доказателство, неоспорено от насрещната страна, възможността за оспорването му при повторно представяне на същия документ е преклудирана. Изводът е в съответствие с установената практика и към него третият формулиран от касатора правен въпрос няма отношение. Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът излага доводи за нарушения на материалния закон, които не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд