Определение № 19 от 08.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 15/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от М. С. К. и М. С. К. против определение № 263641 от 30.10.2020 г. по ч. гр.д.№ 8853/2020 г. на СГС, с което е оставена без уважение подадената от тях частна жалба против определение № 143822 от 08.07.2020 г. по гр.д.№ 15421/2020 г. на Софийски РС. С последното е върната подадената от тях искова молба и е прекратено производството по предявения от тях иск по чл. 109 ЗС против Столична община с искане съдът да осъди ответника да преустанови действията си, с които им пречи да упражняват правото си на собственост върху придобитата по наследство от Д. К. двуетажна жилищна сграда с идентификатор ...., находяща се в [населено място], кв. П., [улица], като съобразно уточнението с молба от 16.02.2020 г. отпише от актовите книги за общински имоти този имот. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на правилото на чл. 109 ЗС, тъй като нормата не ограничава защитата само до фактически действия. Частните жалбоподатели считат, че тази норма дава защита и когато с административни актове и действия се накърнява правото на собственост на частноправни субекти. Посочват, че поради това, че Общината не е деактувал имота, те не могат да го ремонтират, да го отдават под наем и да се разпореждат с него – пречки, които са посочили и в исковата молба и уточнението й. Оспорват изводът на въззивният съд за това, че е налице друг път за защита чрез обжалване на отказа или чрез иск по чл. 45 ЗЗД. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК поставят въпроса какви действия или бездействия са основание за защитата по чл. 109 ЗС. Отказът на ответника да се съобрази с влязло в сила решение между страните, издавайки и поддържайки един акт, който не подлежи на съдебен контрол не представляват ли действия, които ограничават правата на собствениците?. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила е в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима. С обжалваното определение, СГС е приел, че правилно е върната исковата молба и е прекратено производството, образувано по нея, тъй като предявеният иск е недопустим, защото с искът по чл. 109 ЗС може да се иска защита само от фактически действия, които смущават или пречат за упражняване правото на собственост на ищеца, но чрез него собственикът не може да се защитава от административни актове и действия на административни органи. Защитата от неправилни административни актове е уредена по друг ред. Съдът е съобразил, че има влязло в сила решение по чл. 108 ЗС между наследодателя на ищците и общината, с което предявеният от него ревандикационен иск за процесната жилищна сграда е бил уважен и решението е изпълнено. Съдът е приел, че защитата при накърняване на права чрез правни действия следва да се осъществява в предвидения конкретно за това ред или по общия ред за обезщетение за вреди, включително и от недобросъвестно упражняване на права от правен субект. Нормата на чл. 109 от ЗС обхваща огромна разновидност от казуси, но по нея има последователна съдебна практика и няма промяна в правните възгледи по поставеният въпрос. Според теорията и съдебната практика, този иск дава защита на правото на собственост против посегателства от трети лица, или от съсобственици, които без да отнемат владението върху вещта от собственика й, му пречат да упражнява в пълен обем трите си правомощия – да ползва вещта, да се разпорежда с нея, или да я владее. Формите на неоснователни действия могат да бъдат различни, но във всички случай тези действия са свързани с веща, защото негаторният иск е иск за защита на правото на собственост от неоснователни действия. В ТР № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСГК е разяснено, че предмет на иска по чл. 109 ЗС е пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Казуалната съдебна практика без противоречие приема, че искът по чл. 109 ЗС осигурява защита когато ответник противопоставя неправомерни фактически действия и пречи на упражняване на правото на собственост в пълен обем, но чрез него не може да се търси защита когато ответникът е ползвател на друго основание без да има основание за това. В този смисъл са Р. № 1803 от 11.11.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2124/2001 г., IV г. о.; Р. № 346 от 13.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 16/2008 г., I г. о. ГК; Р. № 937 от 28.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3303/2007 г., I г. о.; ГК. Р. № 942 от 7.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3426/2007 г., I г. о. и др. С този иск, както и с иск за собственост не може да се постановява отписване на имота от актовите книги за държавни, респективно за общински имоти. Недопустим е и иск за отмяна на акт .а държавна собственост. Поставените въпроси са относими към мотивите на обжалваният съдебен акт, но поради наличието на непротиворечива практика по тях не се допуска касационно обжалване. Определението на въззивната инстанция, с което е прието, че чрез искът по чл. 109 ЗС собственикът може да се защитава от фактически действия, с които ответникът въздейства върху веща, собственост на ищеца, но не и от административно правни действия, са в съответствие с тази практика, В случая действието, от което ищците търсят защита е не отписването на имота, за който е уважен иск по чл. 108 ЗС на наследодателя им против ответнитка Столична община и актуването отново на имота след влизане в сила на съдебното решение по чл. 108 ЗС. Тези действия са фактически административни действия, срещу които ищците не са предприели защита чрез претенция за обезщетение – обжалвали са само заповедта на кмета да отпише имота от актовата книга, която не е индивидуален административен акт и не подлежи на обжалване по реда на АПК. Този мотив е свързан с това, че актът за държавна, респективно за общинска собственост има само декларативно значение и защитата при неправилно актуване на имот е чрез разрешаване на възникналия спор за правото на собственост по исков ред. Защитата срещу незаконосъобразни фактически действия или бездействия на административен орган при изпълнение на административна дейност е по реда на чл. 203-205 АПК, които препращат за неуредените случаи и към чл.1 от ЗОДОВ при претенция за обезщетение за настъпили вреди от тези действия, а не по чл. 45 ЗЗД, както твърди жалбоподателя. При отказ на общината да извърши конкретни административно правни услуги, поискани от ищците като собственици – искане за издаване на скица, виза, строително разрешение за ремонт или удостоверение, че имота не е общински, ищците могат да обжалват тези откази за извършване на административни услуги. Следователно не е налице липса на друг път за защита. Тъй като въззивното определение е съобразено със съдебната практика на ВКС и предвид наличието на такава, не е налице основание за допускане до касация, поради което Върховният касационен съд, първо гражданско отделение