Определение № 949 от 15.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 155/2016 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. С решение №1679/24.07.2015г. по т.д.№3386/14г. на Софийски апелативен съд е потвърдено изцяло решение от 02.08.2013г. по гр.д.№10241/2011г. на Софийски градски съд /поправено с две решения от 20.09.2013г. и от 23.06.2014г./,с което са уважени два от предявените от Р. Г. срещу ТБ [фирма] искове - за допълнително социално плащане и обезщетение за прекратяване на договор за управление, а останалите – за възнаграждение за м.август и септември 2008г.,за обезщетения за неспазено предизвестие и неизползван отпуск,бонус и обезщетение за забава – са отхвърлени като неоснователни. С решението на САС е потвърдено и постановеното от СГС на 10.10.2013г. определение по чл.248 ГПК,с което молбата на Р. Г. за изменение на решението от 02.08.2013г. в частта за разноските е отхвърлена. Ответникът ТБ [фирма] обжалва въззивното решение в частта,с която е присъдено в полза на ищцата обезщетение при прекратяването на договора й за управление по съображения за доказаност, че мандатното правоотношение на ищцата е прекратено в договорната хипотеза,при която не се дължи обезщетението в размер на шест месечни брутни възнаграждения,а именно – при наличие на негативни резултати от управлението.Твърди се в тази връзка несъобразяване констатациите и изводите на въззивния съд с доказателствата по делото и с характера на дейността на изпълнителния директор,обвързан с постигането на конкретни икономически резултати от възложения й за управление сектор – банкиране на дребно. Р. Г. е оспорила в писмен отговор наличието на наведените от този касатор основания за допускане на касационно обжалване,както и изложените по същество доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението на въззивния съд в атакуваната му част. С касационната си жалба от своя страна Р. Г. обжалва решението на апелативния съд в частта,с която са отхвърлени останалите й искове,като излага доводи за неправилност,необоснованост и незаконосъобразност, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Оспорва изводите на съда за прекратяване на мандатното правоотношение от датата 01.08.2008г. по съображения,че не е била уведомявана за решението на Надзорния съвет от 31.07.2008г. и е изпълнявала служебните си задължения в периода до вписването на прекратяването на правомощията й в Търговския регистър – 30.09.2008г.,въпреки недопускането й в банката,както и поради факта,че БНБ е одобрила,съгласно чл.71 ал.3 от ЗКИ, освобождаването й едва на 23.09.2008г.Наведени са съображения срещу формираните от въззивния съд изводи по отношение на останалите отхвърлени искове,както и оплаквания срещу частта от решението, потвърждаваща определението на СГС с отказа да бъде изменено решението му в частта за разноските. В отговор на тази касационна жалба ТБ [фирма] е оспорила основанията за допустимост и по същество - възраженията на Г. срещу правилността на решението на САС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват лица и са насочени срещу валидни и допустими, подлежащи на касационно обжалване съдебни актове. При произнасянето си по допускане на решението на САС до касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди решението на първата инстанция САС не е възприел като доказан довода на ответната банка за прекратяване на договора между страните на специалното основание по т.17.1.d от него /негативни икономически резултати и изключителни условия/.Посочил е,че наличието на такива резултати не се установява от представените от страната писмо за прекратяване на договора,протокол на надзорния съвет и анализи на резултатите,доколкото същите представляват частни документи, съдържащи фактически констатации и твърдения на съставилите ги лица. При все,че доказателствената стойност на анализите се разколебава от липсата на подписи върху тях,съдът ги е кредитирал,но като установяващи единствено обстоятелството,че за отразените в тях периоди не са били постигнати заложените по-рано като крайна цел резултати,без да е налице връзка между това обстоятелство и дейността на ищцата. Тълкувайки съобразно клаузите на договора понятието „изключителни условия“,съдът е приел,че като такива не биха могли да се квалифицират посочените в отправеното до ищцата изявление за прекратяване обстоятелства,сочещи на неизпълнение на конкретни задължения,свързани с вменените на ищцата функции.Въз основа на това прекратяването на договора е квалифицирано от САС като упражнено от Надзорния съвет правомощие за оттегляне на поръчката по смисъла на чл.287 ЗЗД вр. чл.241 ал.2 ТЗ. По отношение оспорената действителност на прекратяването /от страна на ищцата/ въззивният съд е съобразил силата на пресъдено нещо по неуспешно проведен от нея иск за несъществуване на вписано обстоятелство,от което е заключил,че решението на Надзорния съвет е породило действието си от датата,следваща приемането му – 01.08.2008г. На поддържаното от ищцата твърдение,че прекратяването на договора за управление е настъпило от момента на вписването на това обстоятелство в Търговския регистър – 30.09.2008г.,съдът е отговорил,че законът не е придал на това вписване конститутивно,а само оповестително действие; фактът,че дейността на банката е продължила да се осъществява и след 01.08.2008г. въз основа на издадените от ищцата пълномощни не може да се свърже с изпълняване от самата нея на правомощията й,доколкото не е налице хипотеза на преупълномощаване,което да се прекратява с оттеглянето на основното пълномощно. Възражението на ищцата,изведено от разпоредбата на чл.71 ал.3 от Закона за кредитните институции,съдът е намерил за неоснователно,съобразявайки в духа на закона,че надзорните правомощия на БНБ относно персоналния състав на управителните органи на банките са установени единствено с цел да бъде гарантирано спазването на специалните изисквания,на които следва да отговарят лицата,а такава преценка при освобождаването на същите е безпредметна.Допълнително съдът е извел аргументи от липсата на изрично посочени в ЗКИ основания за отказ БНБ да даде съгласие при освобождаването,докато такива за назначаването са разписани в конкретните разпоредби на чл.10 и чл.11 от ЗКИ.Останалите искове – за обезщетение за неизползван годишен отпуск,за неспазен срок на предизвестие и премия /бонус/ за 2007 г. САС е намерил за неоснователни.Обосновал се е с липсата на уговорено насрещно задължение в тежест на търговското дружество за заплащане на обезщетение при неизползването на уговорения платен отпуск; с липса на предпоставки за начисляване и изплащане на премия,поради неизтичане на пълна година от сключването на договора към момента на прекратяването му; с липса на изрична ,уговорка за заплащане на обезщетение в претендирания размер,доколкото разпоредбите на Кодекса на труда са неприложими към мандатното правоотношение,освен при изрично препращане,каквото в договора липсва. В писменото си изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът ТБ [фирма] поставя въпросите: „В случай,че съдът установи,че резултатите от определена част от дейността на дружеството за значително под зададените с годишния бюджет за тази дейност резултати следва ли да бъде прието,че постигнатите икономически резултати са негативни за дружеството?“; „В случай,че по делото е установено,че ръководната дейност от ищцата „банкиране на дребно“ е постигнала за бюджетната година до прекратяването на договора й резултати в размер на 56,89% от първоначално зададения бюджет и 73,74% от актуализирания,следва ли да се приеме,че постигнатите резултати са негативни икономически резултати по смисъла на договора за управление?“; „Спрямо какъв измервателен критерий се определят негативните икономически резултати,постигнати през бюджетната година – спрямо резултатите от дейността за предходен период или спрямо заложените такива в годишния бюджет,който дружеството е одобрило за изпълнение за текущата година и чието изпълнение е било възложено на отговарящия за дейността изпълнителен директор?“. Първите два от поставените въпроси са от фактологичен,а не правен характер,тъй като се свързват с преценка на конкретни въведени в спора твърдения за обстоятелства и констатации,обосновани със събрани в процеса доказателства.На тях не може да бъде даден еднозначен, общоприложим във всяка хипотеза на доказвано едно и също твърдение отговор. Третият въпрос е ирелевантен,доколкото в атакуваното решение съдът не е обосновал формираната от него воля с резултати от дейността на дружеството в предходен период,а се е позовал на липсата на данни непостигането на заложените в бюджета резултати да се дължи на дейността на ищцата. Поради това с тези въпроси не се обосновава наличие на общия критерий за допустимост на касационното обжалване – по чл.280 ал.1 ГПК,а липсата на такъв е достатъчно основание за отказ,без да се изследват предпоставките за прилагане на сочения с тях допълнителен критерий по т.3 на същия член,който и не е обоснован в смисъла,съгласно постановките на т.1 и т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С допълнителните критерии на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК касаторът ТБ [фирма] е релевирал още четири групи въпроси: 1. Следва ли да бъде счетено,че постигнатите резултати от дейността на дружеството произтичат от дейността на лицето, на което е възложено с договор неговото управление; постигането на съответните бюджетирани икономически резултати не представлява ли основна част от договорната престация,поета от изпълнителния директор; качеството на изпълнение на тази престация не се ли определя именно от постигнатите резултати и не следва ли да се презюмира,че те произтичат от неговата функция по цялостно управление на дейността?; 2. В случай,че на изпълнителния директор е било възложено изпълнението на конкретни икономически резултати с одобрен годишен бюджет за дейността и тя не е постигнала заложените резултати,следва ли от това обстоятелство,че изпълнителният директор не е изпълнил точно поетите с договора за управление задължения; в случай,че това представлява неточно изпълнение следва ли,съгласно общите правила за договорната отговорност изпълнителният директор,като неизправна страна,да докаже,че неизпълнението се дължи на причини,за които той не отговаря?; 3.В случай,че по делото се установи,че ръководената дейност „банкиране на дребно“ е постигнала за бюджетната година до прекратяването на договора за управление негативни икономически резултати спрямо одобрения бюджет за дейността,следва ли да се счете,че резултатите произтичат от дейността на изпълнителния директор при липса на доказателства в обратна насока за причините за неизпълнение на целите? и 4.Наличието на уговорен бонус за изпълнителния директор,който е изрично обвързан с бюджетните резултати от управляваната от него дейност презюмира ли,че страните са дефинирали постигнатите резултати като произтичащи от дейността на изпълнителния директор и именно затова са обвързали допълнителното възнаграждение с тях? От така формулираните въпроси с правен характер, но повтарящи се смислово, са само първата част от първата група и третият въпроси, доколкото кореспондират с решаващия извод на съда за доказуемост на причинната връзка между непостигането на заложените в бюджета показатели с конкретната дейност на изпълнителния директор на банката.Отговорите на останалите въпроси /посочени под т.1 и т.2 по-горе/ изискват преценка на конкретни факти,свързани с уговорките между страните /като какво е било възложено на изпълнителния директор и каква е дължимата му престация/.Тъй като тълкуването на отделните клаузи във връзка с установяване действителната воля на страните е въпрос по същество и правилността на евентуално изложени от съда съображения в тази насока би могла да бъде преценявана в последващата фаза на касационното производство,с посочените въпроси не се обосновава приложение на общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК.Четвъртият въпрос е изцяло ирелевантен,доколкото не е бил въведен в предмета на разглеждане и решаващи мотиви по него не са формирани от въззивния съд. Що се касае до въпросите,при които изискването за наличие на общия критерий е налице,касаторът е посочил,че по тях съдът е дал разрешение в противоречие с това на Софийски апелативен съд ГК 4 състав №399/04.05.2010г. по гр.д.№77/2010г.,което решение е влязло в сила.Самото решение не е представено като приложение към изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК,поради което и съгласно т.3 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС следва да се приеме,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради наличие на противоречива практика на съдилищата /като допълнителен критерий по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК/. Допускането е обосновано и с критерия на т.3 по съображения за необходимост за развитие на правото при липса на съдебна практика по въпросите.Създаването на такава се налага само когато законите са непълни,неясни или противоречиви /съгласно постановките на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.Такава необходимост в случая не е налице,доколкото с разпоредбата на чл.241 ал.6 ТЗ законодателят е поставил уреждането на отношенията между дружеството и изпълнителния му член /включително определянето на обема на задълженията на последния и критериите за търсене на отговорността му/ изцяло на договорна основа. Предвид изложеното,настоящият състав на ВКС намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната от този касатор част. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към подадената от нея касационна жалба Р. Г. е поставила във връзка с исковете за обезщетение за неплатен отпуск и неспазено предизвестие въпроса „Следва ли съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване на действителната обща воля на страните?“ ,твърдейки неправилно извършено от въззивния съд тълкуване на относимите към тях уговорки. Нито в касационната жалба,нито в изложението са наведени доводи за липса на тълкуване по смисъла на чл.20 от ЗЗД.Доколко това тълкуване е извършено правилно или не,то не е предмет на преценка в настоящата фаза от касационното производство – по допускане на обжалването. Поради това и така поставен,въпросът не може да обоснове приложимост на общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият,поставен от Г. въпрос във връзка с иска й за възнаграждение за периода август – септември 2008г. „Дължи ли се уговореното възнаграждение по договор за поръчка в случай,че довереникът е изпълнил възложените му правни действия?“ е некоректен и не кореспондира със съответен, направен от въззивния съд, извод. По делото ищцата не е твърдяла да е изпълнявала функциите си на изпълнителен директор в периода след 01.08.2008г.,а напротив – че й е бил отказан достъпът до мястото на работа и изобщо до сградата на банката и единственият,поддържан от нея довод за продължаване дейността й,е бил,че дадените с нейния подпис пълномощни за трети лица не са били оттеглени,а спесимените й не са били обявени за невалидни. Последният довод САС е намерил за неспособен да обоснове извод за реално изпълнение на задълженията на ищцата,произтичащи от мандатния договор. Въпросът „Длъжна ли е въззивната инстанция да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи?“ се поставя от касатора с твърдения,че въззивният съд е приел прекратяване на договора за управление от 01.08.2008г.,без да се е произнесъл по оплакванията му за липса на надлежно уведомяване за прекратяването. Във въззивната си жалба Г. е признала,че е получила на 01.08.2008г. писмо от члена на НС П. Зафиропулос,съдържащо уведомяване за взето на 31.07.2008г. решение на НС за прекратяването на договора й за управление. Това признание е отчетено от въззивния съд.Действително, отговор на пространните й оплаквания ,че писмото й е връчено от неупълномощени служители; че към писмото не е било приложено самото решение на НС; че съдържанието на решението,което е получила по- късно,не съответства на съдържанието на писмото относно мотивите за прекратяването на договора й, не се съдържа в решението на САС.С изложените от него мотиви,че прекратяването е осъществено с оттегляне на поръчката, обективирано в решението на НС от 31.07.2008г.,което е израз на императивно установеното в чл.241 ал.2 ТЗ правомощие на органа на дружеството да заменя членовете на управителния съвет,тези оплаквания се явяват безпредметни.Поради това и предвид обстоятелството, че по този решаващ извод на въззивния съд липсва поставен правен въпрос, отговорът на формулирания по –горе такъв не би могъл да доведе до промяна на крайния резултат по спора. Следващият въпрос „Какво е правното значение на одобрението на БНБ, визирано в чл.71 ал.3 от Закона за кредитните институции?“ е неясно формулиран – не съдържа уточнение значението в какъв аспект се търси,поради което общоважим отговор,който същевременно да е относим и към промяна на крайния резултат по конкретния спор,не може да бъде даден.Дори да бъде конкретизиран като въпрос за ролята на одобрението на БНБ по чл.71 ал.3 ЗКИ спрямо момента на прекратяването на договора за управление на банка, касационно обжалване не би могло да бъде допуснато при допълнителния критерий на т.3 /при все, че приложението на такъв не е и обосновано съобразно постановките на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.Налице е служебно констатирана от настоящия състав съдебна практика,постановена по реда на чл.290 от ГПК – решение №135/18.11.2015г. по т.д.№2634/14г. на ВКС, второ т.о., с която се приема,че нормата на чл.71 ал.3 ЗКИ, изискваща одобрение от БНБ на решенията за промяна в състава на УС, не се отнася за случаите на освобождаване на лице от тази длъжност,тъй като одобрението от БНБ е изискване, което законодателят въздига, с оглед преценка на личните и професионални качества на лицето, което се назначава на тази длъжност и е без значение, когато едно лице се освобождава от нея. Не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение и последният, поставен от касатора Г. въпрос – „Кога се счита за прекратено действието на договора за управление по чл.241 ал.6 ТЗ?“ ,отговорът на който,според нея, би бил от значение за развитието на правото.Отговор на така поставения въпрос се съдържа в разпоредбата на чл.241 ал.2 ТЗ,разглеждана във връзка с общата норма на чл.287 ЗЗД, приложима с оглед трайно възприетото в теорията и практиката,че договорът за управление се подчинява на правилата за мандатното правоотношение /договора за поръчка/.Разпоредбата на чл.287 по ясен и категоричен начин определя начините,респ. и момента на прекратяването на това правоотношение, единият от които е оттеглянето на поръчката,което в случаите по Търговския закон става с решението на надзорния съвет да замени член на управителния съвет. Касаторът е обосновал приложението на допълнителния критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК с „необходимост от създаване на съдебна практика по поставения въпрос“,но не е посочил кои непълни,неясни или противоречиви закони налагат това,съобразно т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното мотивира настоящия състав на Първо търговско отделение на ВКС да постанови определение,с което да откаже допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение