Определение № 60400 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1763/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 260588 от 27.01.2021г. по гр.д. № 3490/2020г. на Софийски градски съд, ІІІ-б въззивен състав, с което е отменено решение от 20.12.2019г. по гр.д. № 34376/2015г. на Софийски районен съд е вместо това е постановено отхвърляне на предявения от В. Ц. К. против Н. А. Р.-А. установителен иск за собственост на основание наследствено правоприемство върху 1/2 ид.ч. от недвижим имот - дворно място, представляващо ПИ * по КККР на [населено място], С. о., с площ 735 кв.м., който имот по регулационния план от 1960г. представлява УПИ в кв. 12, а по регулационния план от 1986г. - УПИ ** в местн. „В. з. Б.”; отхвърлен е и първоначалния евентуален иск на същия ищец срещу същия ответник за установяване изцяло притежанието на правото на собственост върху имота на основание давностно владение, започнало през 1951г.; уважен е предявения от ответницата против ищеца насрещен иск по чл.109 ЗС като е осъден В. Ц. К. да прекрати неоснователните си действия, с които пречи на Н. А. Р.-А. да ползва собствения си имот, описан по-горе, които действия се изразяват във влизане в имота, увреждане/премахване/ на временна порта, която служи за вход към имота и поставянето на тел, която да замества портата, възлагане на охрана на имота, както и да се въздържа за в бъдеще от такива действия и посегателства спрямо имота.

Касационната жалба е подадена от първоначалния ищец В. Ц. К. чрез пълномощника адв. С.. Поддържа се, че решението е неправилно. За обосноваване достъп до касационно обжалване са формулирани правни въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно и ясно изложи върху кои доказателства основава изводите си; 2/ възможно ли е въззивният съд с решението си да разпределя тежест за доказване за определен вид оснорване, ако първоинстнационният съд не е извършил такова разпределение; 3/ допустимо ли е съдът да приема, че имотът е със статут на внесен в ТКЗС и даден за лично ползване по решение на ОС на ТКЗС на внеслия го собственик, респективно, че е обобществен, без за това да има представени по делото и обсъдени от съда доказателства. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с посочена практика на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Изтъква се и очевидна неправилност на съдебния акт, без да е изрично обоснована.

Ответницата Н. А. Р.-А. в писмения си отговор, изготвен от пълномощника адв. Ч., счита, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по установителни искове за собственост - главен и евентуален, първият относно 1/2 ид.ч. от поземлен имот с основание наследствено правоприемство, а вторият - за целия имот с основание придобивна давност. Предявен е от ответницата насрещен иск по чл. 109 ЗС.

Ищецът В. К. твърди, че е собственик на 1/2 от поземления имот в [населено място] по наследство от баща си Ц. Г. К., починал 1992г. Наследник на Ц. К., заедно с ищеца, е неговата сестра Р. Ц. Б.. Евентуалният иск на ищеца за собственост върху целия имот се основава на твърдение за придобиване по давност на целия имот, включително правата на сестра му. Според ищеца имотът винаги е бил собственост и е владян от баща му, а впоследствие от него самия; през 1986г. дошли от Строителни войски и построили едноетажна сграда; оттогава никой не е идвал и не се е интересувал. Твърди, че имотът не е внасян в ТКЗС, води се на баща му и са заплащани данъци за него.

Установено е, че наследодателят Ц. К. е признат за собственик през 1959г. на основание давноство владение, наследство и делба на ливада от 3 000 кв.м. в местн. „П. к-”, землището на Б.. По регулационния план на Б., одобрен 1960г., този имот представлява парцел ** в кв.12 и е записан на името на наследодателя. С ЧИРП от 1966г. парцелът е разделен на три парцела: *, * и *. С договор за дарение от 1967г. Ц. К. дарява на ищеца В. К. парцел . Имотът, предмет на настоящия спор, се идентифицира с парцел в кв. 12. Този имот е продаден през 1967г. от ТКЗС „Витоша-Симеоново” на К. Р. и А. Р. /наследодатели на ответницата/. Договорът е сключен по реда на ЗВПВПННИ чрез общината. През 1988г. на приобретателите К. и А. Р. е издадено строително разрешение за изграждане на вилна сграда с гараж. Установява се от свидетелските показания и не се спори между страните, че към 1990г. тази сграда е завършена и съществува в имота.

Приложена е декларация, без дата, с която Ц. К. декларира, че е получил от собствениците на парцел ** К. и А. Р. парична сума във връзка с отсичане на дървета; декларацията е подписана от ищеца като свидетел. Оспорен е подписа на наследодателя, но приетата графологична експертиза сочи, че подписът е негов; своя подпис ищецът не е оспорил.

Събрани са гласни доказателства за осъществявяната фактическа власт върху имота.

Пристъпвайки към разрешаване на спора Софийски градски съд е дал на първо място отговор на спорния въпрос дали имотът е бил част от кооперативното земеползване. Посочил е, че в периода 1951 - 1959 г. имотът е бил част от по-голям такъв с площ 3000 кв.м., не е бил урегулиран, представлявал е ливада; през 1960г. попада в първия регулационен план. Развил е съображения, че не всички земи извън регулационния план, имат земеделски характер. Позовал се е на Тълкувателно решение № 104/1964г. на ОСГК - ако имотите не са били на членове на ТКЗС и земите не са били фактически отнети, те са запазили собствеността и не подлежат на възстановяване. Обсъдил е правилата на чл.5 и чл.11, ал.2 от Примерния устав на ТКЗС за възможността за лично ползване. Въз основа на тази уредба съдът направил извод, че земята, която е била извън регулацията при образуване на ТКЗС и тази, която е попадала в регулацията, но е над определения размер за лично ползване и ТКЗС е установило кооперативно земеползване върху нея /независимо, че не е включена в блок за кооперативно обработване на земята/, подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. По-нататък съдът е извършил разграничение относно възможността за придобиване по давност на земите, които се считат внесени в ТКЗС, за които действа забраната на чл.86 ЗС/в редакцията до изменението в ДВ бр.31/1990г./ и земите по чл.11, ал.2 от Примерния устав на ТКЗС, собствеността върху които се запазва в реални граници и които могат да бъдат придобивани по давност /при липса на други законови забрани/ и да са обект на правна защита.

При липсата на твърдение и доказателства ТКЗС „Витоша-Симеоново” да е образувано след 1960г. и изхождайки от общия случай на приключване на колективизацията в края на 50-те години, съдът е счел, че имотът е бил обобществен като земеделски; впоследствие е включен в строителните граници и конкуренцията на права следва да се разреши въз основа на нормата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ. Съдът е приел, че е налице изключение от посоченото правило - имотът е продаден от ТКЗС, намира се в регулация и е застроен от приобретателите, строителството е законно и е приключило преди 01.03.1991г. Тези факти обуславят приложението на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ - невъзможност за възстановяване на правото на собственост и запазване на правата на ответницата като наследник на лицата, купили имота от ТКЗС.

По-нататък съдът е разгледал възраженията на ищеца за нищожност на сделката от 1967г., с която наследодателите на ответницата купуват имота. Приел е, че такава нищожност липсва. Договорът е сключен чрез ИК на СГНС при спазване на Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти, който е действал към онзи момент. Наличието на решение на ИК на СГНС за извършване на продажбата е удостоверено в нотариалния акт и ищецът не е опровергал тази доказателствена сила; имотът е придобит за задоволяване на курортни нужди и няма данни купувачите Р. да са притежавали друг вилен имот. Що се отнася до наличието на решение на членовете на ТКЗС за продажбата /такова е формулираното от ищеца възражение/ е приел, че дори такова да липсва, то е въпрос на вътрешните отношения в кооперацията и не се отразява на придобитите от трети лица права; позовал се е на Тълкувателно решение № 4/2016г. на ОСГТК.

Второто придобивно основание, претендирано от ищеца - давностно владение за целия имот съдът също е отрекъл. След като имотът е бил кооперативна собственост до продажбата му на наследодателите на ответницата, то давност не е могла да тече съгласно чл. 86 ЗС. Позовал се е и на чл.29, ал.1,т.1 ЗСГ - придобиването по давност не е допустимо за имоти, за които се прилага ЗРПВПВННИ, ако давността не е изтекла до влизане в сила на закона. В случая такава не е била изтекла от 09.11.1967г. /датата на продажбата/ до 1973г. /приемане на ЗСГ/. Поради това съдът е счел, че релевантна би била единствено придобивна давност в периода след 1990г.когато е отменен чл. 29 ЗСГ. Преценявайки гласните доказателства е стигнал до извод, че след 1990г. действия по ползване на имота са извършвани както от ищеца, така и от ответницата. Трайна, явна и непрекъсната фактическа власт от страна на ищеца В. К. не е установена, след като собственикът продължава да упражнява фактическа власт, макар и спорадично. Няма данни той да е отблъснал владението на родителите на ответницата и на нея самата; установено е, че между двата имота - спорният и този на ищеца, ограда никога не е имало.

Искът по чл. 109 ЗС съдът е уважил. Приел е за доказано, че В. К. е влизал в имота, премахнал е временна порта, поставил е тел, която да замести портата, а през 2016г. е сключил договор за охрана. Тези дейтвия са неоснователни, тъй като създават пречки за ползване на собствения на ищцата имот.

Тук следва да се посочи, че първоинстанционният съд е уважил иска за собственост на В. К. върху 1/2 ид.ч. от имота. Приел е, че ответницата не е доказала, че имотът е бил внесен в блок на ТКЗС, като се е позовал на показанията на двама свидетели на ищеца, които заявяват, че имотите в района не са внасяни в ТКЗС. Писмени доказателства относно внасянето на процесния имот в ТКЗС не са налице - видно от удостоверение от Кметство Бистрица /л.17 от първоинстанционното дело/, че документите за внасяне в ТКЗС са откраднати през 2010г. при кражба с взлом.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива липсват.

Касаторът формулира три правни въпроса в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК - от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първият от тях е за задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно и ясно изложи върху кои доказателства основава изводите си. Въпросът е свързан с оплакване, че изводът на съда за внасяне на имота в ТКЗС е направен, без за това да са налице доказателства по делото; същото се твърди и за извода, че продажбата е извършена при наличие на изискуемите от закона предпоставки. Не е налице основание за достъп до касационен контрол по този въпрос и на соченото основание. Първо, по въпроса е налице богата съдебна практика, което изключва приложението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Израз на тази практика е и посоченото в изложението Решение № 173 от 06.11.2020г. по гр.д. № 4404/2019г. на ІІІ г.о. Второ, в случая съдът е изпълнил задължението си да прецени събраните доказателства. На първо място е взел предвид земеделския характер на имота към момента на придобиването му от наследодателя /имотът представлява ливада/ и последващото му включване в регулация; по-нататък е обсъдил наличните по делото данни относно внасянето на имота в ТКЗС - според приложеното удостоверение от общината преки доказателства за този факт не съществуват и не могат да бъдат представени поради извършена кражба в архива. При това положение съдът е изходил от правния режим на коопериране на земите и е обсъдил възможните изключения от този режим. С оглед на това е достигнал до логичен извод, че наследодателят на ищеца е запазил правото си на собственост върху два от трите парцела като лично ползване, а процесният парцел следва да се счита за внесен в ТКЗС. По отношение на възраженията спрямо договора за продажба на имота съдът се е позовал на удостовереното в самия договор от нотариуса, че решение на ИК на СГНС е налице, както и че имотът е собственост на ТКЗС, за което са били приложени писмени документи, описани в нотариалния акт.

Вторият правен въпрос също е процесуален и касае възможността въззивният съд с решението си да разпределя тежест за доказване за определен вид оспорване, когато първоинстанционният съд не е извършил такова разпределение. Въпросът произтича от оплакванията в жалбата за неправилно разпределена доказателствена тежест за доказване действителността на договора за продажба от 1967г. Въззивният съд не е извършвал ново разпределение на доказателствената тежест; произнасяйки се по наведените от ищеца възражения за нищожност на договора за продажба е счел, че данните за тяхната неоснователност се съдържат в нотариалния акт и са обхванати от удостоверителното изявление на нотариуса.

Третият въпрос е: допустимо ли е съдът да приема, че един имот е със статут на внесен в ТКЗС и даден за лично ползване на внеслия го собственик или че е обобществен, без за това да има представени по делото и обсъдени от съда доказателства. Въпросът е свързан с първия, тъй като касае обсъждането на доказателствата за установяване статута на имота. Както бе посочено, съдът е взел предвид приложеното по делото удостоверение, според което преки доказателства за внасянето на имота в ТКЗС не съществуват понастоящем. Поради това е изходил от общата правна уредба, касаеща кооперирането на земята и възможността имоти със селищен характер, невнесени в ТКЗС, да бъдат запазени в реални граници /при определени условия и размери/, съответно възможността имотите на член-кооператори, включени в регулационните планове, да останат за лично ползване в рамките на определена площ, а над тази площ - да се считат включени в ТКЗС. Съдът е съобразил и конкретните данни, че по-голямата част от цялата нива на наследодателя с площ 3000 кв.м., безспорно е запазена в негова собственост /два от парцелите/, а друга част /процесната/ е продадена от ТКЗС, доколкото надхвърля площта, която е можело да бъде притежавана. Изнесеното от свидетелите на ищеца, че земите наоколо не са внасяни в ТКЗС, има отношение към фактическото им завземане от ТКЗС и приобщаването им в блок на ТКЗС, каквото явно не е извършвано; то обаче не променя произтичащия от нормативната уредба /подробно разяснена от съда/ статут на земята като внесена в ТКЗС. Поради това са неотносими аргументите на касатора, че в никой от документите за собственост ТКЗС не е посочено като съсед. Същото се отнася и до отразеното в молбата на наследодателя Ц. К. от 27.06.1962г. /л.16 от първоинстанционното дело/, в която той сочи, че имотът му не влиза в блоковете на ТКЗС и прилага удостоверение за това. /Тук може да се обърне внимание, че при сключване на договора за дарение на парцел * от 1967г. наследодателят на ищеца - дарител по договора, се е легитимирал не с първоначалния нотариален акт от 1959г., а с нотариален акт от 1967г., който не е представен по делото и не е ясно на какво основание е издаден/. Отделно, съгласно чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ се възстановяват правата на собствениците върху земеделските земи, които са притежавали преди образуването на ТКЗС, независимо дали са били внесени в ТКЗС или други селскостопански организации.

Предвид изложеното не може да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос и на посоченото основание.

Във втората част на изложението си касаторът сочи практика на Върховния касационен съд, на която обжалваното решение противоречи, без да формулира правни въпроси, както изисква чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Визираните противоречия липсват. По-надолу ще бъдат обсъдени само решенията на състави на ВКС, доколкото определенията по чл.288 ГПК, както и решенията на окръжните и районните съдилища не съставляват практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Решение № 21 от 04.02.2011г. по гр.д. № 1327/2009г. на ІІ г.о. разглежда иск за собственост по давност на земя по чл.19 ЗСПЗЗ между физическо лице и община. В решението се дава отговор кои земи попадат в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ; приема, че не представлява земя по чл.19 ЗСПЗЗ имот на лице, което не е член-кооператор, земята не е била отнета или одържавена, а е владяна до влизане в сила на ЗСПЗЗ - тази земя не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В същата насока има разсъждения и въззивния съд в обжалвания акт, но той, преценявайки доказателствата, е приел, че подобна хипотеза не е доказана по делото.

Решение № 197 от 10.05.2011г. по гр.д. № 430/2010г. на І г.о. също разглежда спор за собственост между физическо лице и Община. То дава отговор на въпроса дали предвиденият в чл.10 и сл. ЗСПЗЗ режим на възстановяване на собствеността се прилага и по отношение на земи, които не са били обобществени, съответно не са били реално включени в ТКЗС. Приема се, че ако имотът не е коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавен, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, то такъв имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ; дали е налице отнемане на даден имот и оттам - основание за включването му в режим на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай. Тези принципни разрешения са възприети и в обжалваното решение, като при решаването на настоящия, различен от фактическа страна правен спор, е прието, че обобществяване на процесния имот е извършено.

Решение № 173 от 06.11.2020г. по гр.д. № 4404/2019г. на ІІІ г.о. е постановено по въпроса относно задължението на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните. В решението е цитирана многобройната съдебна практика по този въпрос. Както бе посочено по-горе, в случая въззивния съд е обсъдил наличните по делото доказателства, а касаторът не е съгласен с произтичащите от това обсъждане правни изводи.

Предвид горното, то липсва противоречие между посочената практика и обжалвания акт.

Липсва съмнение за очевидна неправилност на въззивното решение, каквато се твърди от касатора, но не е изрично обоснована.

В обощение, следва да се откаже допускане на касационно обжалване.

При този изход ответницата има право на направените разноски по делото. Тя претендира такива, но към отговора не са представени доказателства, установяващи направени разходи по делото. Поради това разноски в нейна полза не се присъждат.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.