Определение № 605 от 12.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2969/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на „Жито-К”ЕООД—гр. Генерал Тошево ЕИК[ЕИК] срещу решение №1822 от 18.07.2019 г. по т.д. № 315/2019 г. на Софийски апелативен съд, с коeто е потвърдено първоинстанционното решение №1953 /02.10.2018 г. на СГС, постановено по т.д. № 8510/2016 в частта, с която е осъден да заплати на „ИРИ ТРЕЙД“АД сумата от 46 866,38 лева-дължими лизингови вноски по договор за сублизинг от 24.06.2014 г. за периода 15.08.2015 г. – 15.07.2016 г., 2 181,66 лева –договорна лихва за същия период и 13 636,31 лева-договорена наказателна лихва/неустойка за забава / върху всяка просрочена лизингова вноска за същия период, 30 432,72 лева-неустойка за прекратяване на договора, поради неизпълнение от страна на лизингополучателя и 48 875,72 лева-обезщетение за невръщане на вещта след прекратяването на договора, ведно със законната лихва считано от 22.11.2016 г. до окончателното плащане и е осъден ответникът да върне на лизингодателя лизинговата вещ: зърнокомбайн с посочената в решението марка, номер на шаси и номер на двигателя. Решението се обжалва и в частта, с която, след отмяна на същото в отхвърлителната му част, ответникът е осъден да върне на ищеца и хедера, с описаните характеристики, към комбайна.

Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

От страна на ответника се изпраща писмен отговор на касационната жалба, в която е оспорват основанията за допускане до касация.Претендира се присъждане на разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, следното:

Между страните е бил сключен при общи условия договор за сублизинг от 24.06.2014 г.,по силата на който, ищецът като лизингодател, е поел задължение към ответното дружество да му предостави описания в договора по марка, номер на шаси и двигател, зърнокомбайн с хедер срещу насрещно задължение на лизингополучателя за заплащане авансово на сумата от 18 672 евро- аванс, и 168 048 евро на 53 лизингови вноски при 5 % годишна лихва. След изтичане срока на действие на договора, ответникът е следвало да върне на ищцовото дружество използваната техника с опция, при писмено заявено желание и допълнителни условия, да придобие собствеността върху нея. С двустранно подписан протокол от 30.06.2014 г., ищецът е изпълнил своите задължения по договора, да предостави вещите за ползване, като преди това ги е придобил от трето лице на цени от 133 000 евро, съответно-22 600 евро-хедера. Поради неизпълнение на договора от страна на лизингополучателя, на 11.07.2016 г. с писмено предизвестие, съдържащо и покана за изпълнение, ищецът е развалил договора по реда на чл.87 ал.1 ЗЗД. На 15.08.2016 г. ищецът е уведомил ответника, че на 18.08.2016 е организирал транспорт за получаването на лизинговата вещ. Съгласно заключението на тройната ССчЕ договорът е бил осчетоводен и от двете страни, а лизингополучателят е ползвал и данъчен кредит по него. Според счетоводните записвания, ответникът е заплатил по договора общо 197 953,85 лева без ДДС, от които: 177 717,11 лева-главници, 14 717,92 лева-лихви и 5 182,82 лева-такси и застраховки. Неплатеният остатък: лизингови вноски, лихви за забава, договорената неустойка от 0,1 % на ден и уговорената неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя възлизат на сумите присъдени в първоинстанционното решение.

Съгласно чл.236 ал.2 ЗЗД във връзка с чл.347 ал.2 ТЗ лизингополучателят дължи обезщетение за задържането на вещите,предмет на прекратеното договорно правоотношение, за периода на задържането на вещта в свое държане, в размер на среднопазарната лизингова цена на съответен вид селскостопанска техника, което в случая, според периода на задържането й от лизингополучателя, възлиза на 48 875,72 лева и следва да върне вещта на лизингодателя, поради което и тези искове се явяват основателни.

С оглед оплакванията за незаконосъобразност изложени във въззивната жалба на лизингополучателя-касатор в настоящото производство, съдът е изложил съображения, че договорът за сублизинг не е нищожен,с оглед нерегистрирането на лицето-лизингодател по чл.3 ал.1,т.1 вр. с чл.2 ал.2,т.6 ЗКИ, доколкото липсват доказателства, че основната дейност на ищцовото дружество е финансов лизинг, в който случай само договорът за лизинг следва да бъде регистриран. Освен това, дори и такъв порок на договора да беше налице, то договорът би се конвертирал в наемен, което би довело до същите последици за отговорността на ответника.

С оглед възражението за прихващане с насрещно вземане на ответника за претърпени щети и пропуснати ползи на същия от прекратяването на договора преди изтичането на срока му на действие, съдът е изложил съображения за неоснователност на подобни претенции, с оглед това, че именно лизингополучателят е бил в неизпълнение, и е станал причина за прекратяване действието на договора, поради което, като неизправна страна, няма право на обезщетение.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода на спора въпроси, тези за:

1.Осъществена от страна на лизингодателя едностранна промяна на размера на лизинговите вноски в посока увеличаването им, с оглед увеличение на дължимата договорна лихва представлява ли основание за търсене на отговорността на същият като неизправна страна.

2. Представлява ли порок на волята неяснотата на лизингополучателя по договор за сублизинг за това, дали се обвързва по договор за финансов лизинг или по такъв –за оперативен лизинг, както и незнанието от негова страна на условията по основния договор за лизинг.

3. Как следва да се определи размера на средната пазарна лизингова вноска, когато се определя обезщетението по чл.236 ал.2 ЗЗД във връзка с чл.347 ал.2 ТЗ: дали главницата на задължението за главница за календарна година следва да се разделя по месеци спрямо целия период на действие на договора.

4. Нищожен ли е договор за лизинг, с оглед нерегистрирането на лицето-лизингодател по чл.3 ал.1,т.1 вр. с чл.2 ал.2,т.6 ЗКИ.

Твърди се, че по част от въпросите, въззивният съд е възприел позиция в противоречие с практиката на ВКС, а последният- се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес.

Първият от изложените по- горе въпроси, формулирани от страна на подалия КЖ, се основава на твърдяно виновно поведение на лизингодателя, съставляващо едностранно промяна на условията в договора за лизинг: определяне на по-високи по размер лизингови вноски от залегналите в договора и дали това дава основание за ангажиране отговорността му по възражението за прихващане, направено от страна на ответника-касатор, с насрещно вземане за обезщетение за щети и пропуснати ползи, настъпили за лизингополучателя, вследствие на прекратяване на договора за сублизинг от страна на лизингодателя и вземането обратно на лизинговата вещ-зърнокомбайна и хедера. Следва да се има в предвид, че подобно конкретно виновно поведение на съответната страна по процесния договор, като основание за отговорност по възражението за прихващане не е било навеждано в процеса, нито пред първата инстанция в отговора на ИМ, нито пред въззивния съд в жалбата пред него и последният не е разглеждал такова основание водещо до възникване на насрещно вземане за обезщетение. Ето защо този въпрос не се явява обуславяш изхода по конкретния спор.

Вторият въпрос, също не е бил повдиган изобщо пред инстанциите по същество,нито в отговорите на ИМ, нито в оплакванията във ВЖ и по съдилищата не са формирали правораздавателната си воля въз основа на неговия отговор. Ето защо, последният се явява необуславящ произнасянето на съда в обжалваното решение.

Третият въпрос за това, как следва да се определи размера на средната пазарна лизингова вноска, когато се определя обезщетението по чл.236 ал.2 ЗЗД във връзка с чл.347 ал.2 ТЗ: дали главницата на задължението за главница за календарна година следва да се разделя по месеци спрямо целия период на действие на договора. Този въпрос е по правилността на обжалваното решение, а освен това не е бил надлежно релевиран в процеса по спора пред инстанциите по същество, а се повдига за пръв път пред ВКС, което води до извода, че същият не е обусловил произнасяне по него в обжалваното решение.

Последният въпрос е по приложението на чл.3 ал.1,т.1 вр. с чл.2 ал.2,т.6 ЗКИ, по който въззивният съд е приел, че липсват доказателства, че основната дейност на ищцовото дружество е финансов лизинг, в който само случай, договорът за лизинг следва да бъде регистриран, а освен това, дори и такъв порок на договора да беше налице, то последният би се конвертирал в наемен, което би довело до същите последици за отговорността на ответника. Последният извод се основава на разпоредбата на чл. 347 ал.2 ТЗ, която изрично предвижда субсидиарното приложение на разпоредбите за наемния договор и по отношение на договора за лизинг, с изключение на изрично посочените в текста на тази разпоредба. Следователно отговорът на този въпрос, в една или друга насока, не би довел до липсата на основание за ангажиране отговорността на лизингодателя-ответник по иска, т.е. и този въпрос не се явява обуславящ изхода по конкретния спор.

Непосочването от страна на касатора на обуславящи изхода на спора правни въпроси, само по себе си не позволява допускането на касационно обжалване и възпрепятства селективната преценка на въпросите по допълнителните критерии за това, уредени в чл.280 ал.1т.т.1-3 ГПК.

В полза на ответника по КЖ не следва да се присъждат разноски пред настоящата инстанция, с оглед липсата на доказани такива.

С оглед изложеното, съдът