Определение № 339 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 6217 от 05.12.2023 г. по в. гр. д. № 607/2022 г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 184 от 11.01.2024 г. по същото дело, след частична отмяна на решение № 20128152 от 31.05.2021 г. по гр. д. № 50729/2019 г. на Софийски районен съд, държавата, представлявана от министъра на финансите, е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД, да заплати на П. Л. В. сумата 4193.04 лева – обезщетение за вреди от паднал върху собствения на ищеца лек автомобил клон на дърво, расло в имот изключителна държавна собственост – плаж “Младост-ММЦ-Приморско”, представляващ имот с идентификатор [№], местност “Пясъка”, по КККР, одобрени със заповед № 300-5-14/27,03.2003 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.09.2019 г. до окончателното плащане.

Въззивният съд е приел следното:

По делото няма спор, че процесният имот, в който се е намирало падналото дърво, е изключителна държавна собственост - крайбрежна плажна ивица - обстоятелство, установено от представената скица от КККР и приетия като писмено доказателство акт за изключителна държавна собственост. Мястото на инцидента е пред ресторант “Делфин”, [община].

Според изслушаната и приета по делегация СТЕ на в. л. Б. пред ресторант “Делфин” има обособена паркинг територия между заведението и пътя, от двете страни на която има останки от четири отрязани дървета-тополи. Вещото лице е категорично, че тополите попадат в имота на държавата, като се намират на 9.70 метра от пътното платно на крайбрежния път Приморско – Китен.

От представена заповед на кмета на [община] e установено наличие на опасни дървета в посочения имот и е заповядано тяхното премахване. Заповедта е издадена след извършена проверка по констативен протокол от 16.05.2019 г.

От 2017 г. процесната част от плажа е отдадена от министъра на туризма под наем на третото лице-помагач “Приморско клуб” ЕАД, което от своя страна е преотдало ресторанта под наем на трето за делото лице.

Прието е, че отговорността на държавата е по реда на чл. 49 ЗЗД. За дървесната растителност е известно, че съществуват рискове в дървото да се развият процеси на гниене, които да доведат до пречупване на клони или на цялото дърво със или без въздействие на допълнителни външни фактори. Същевременно тези процеси могат да бъдат предвидени и установени при съответен контрол и проверка от лицата, на които нормативната уредба възлага това. Тези лица са собствениците на съответните дървета и други правни субекти, на които нормативната уредба възлага определени правомощия по отношение опазването и поддържането на дървесната растителност като важна част от околната среда на живот в съвременното общество. Собствениците на имоти, в които има дървесна растителност, отговарят за своето бездействие да следят за тяхното състояние и да предприемат мерки за тяхното обезопасяване. Касае се за отговорност за неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму. Дърветата могат да бъда обезопасени чрез фитосанитарна сеч или подрязване. По делото е установено от посочените по-горе заповед на кмета и констативен протокол лошо фитосанитарно състояние на дърветата на мястото на инцидента.

Не е споделен изводът на първоинстанционния съд, че дърветата са част от земното платно в обхвата на пътя по смисъла на Закона за пътищата и след като процесният път е общинска собственост, то и те са общинска собственост. В акта за държавна собственост е посочен като западна граница на плаж “Младост-ММЦ” асфалтов път Приморско – Китен. Въз основа на това обстоятелство е направен извод за невъзможност дървета, за които СТЕ (неоспорвана) установява, че растат в имот, изключителна държавна собственост, да са част от обхвата на пътя като крайпътно озеленяване по смисъла на Закона за пътищата. Ако се приеме обратното становище, това означава, че пътят като недвижим имот с всичките му конструктивни елементи по чл.5 от Закона за пътищата и съответно общинската публична собственост, се разпростира върху обект, изключителна държавна собственост, което е правно невъзможно. Няма как (освен при изрично предвиждане със закон и то само за определени самостоятелни обекти –напр. чл.6, ал.5 ЗУЧК) едновременно един имот да е изключителна държавна и публична общинска собственост и то при положение, че за границите на имотите спор по делото няма. Това, че мястото на инцидента е на административната територия на [община] и има фактически излаз на общински път, не се отразява на собствеността върху дървото.

Направен е извод, че дърветата са били държавна собственост по силата на приращението и държавата е отговорна за вредите от неизпълнение на задълженията си да следи за тяхното състояние и обезопасяване. Прието е, че съществува законова уредба, която делегира на местните органи на самоуправление да приемат нормативна уредба, свързана със защита, опазване и развитие на декоративна растителност (част от зелена система), като с нея се уреждат определени правомощия за общинските органи. Кметовете на общини са натоварени с определени правомощия от ЗУТ /чл.63/ по отношение на декоративната растителност, като с чл. 62, ал.10 ЗУТ е делегирано от държавата на общинските съвети да издават наредби за изграждане и поддържане на зелени системи на своята територия. Нормативната уредба всъщност възлага споделени задължения върху собствениците и общините по отношение на дървесната растителност. Собствениците имат задължение да следят за състоянието на дърветата в имотите си не само съгласно Наредбата на общинския съвет, но и в изпълнение на общото задължение да не се вреди другиму. Нормативната уредба не освобождава нито един от посочените субекти от отговорност, а създава повече от един отговорни субекти, тъй като съществуването и развитието на зелените системи (част от които са и дърветата в необщински имоти, видно от чл.61, ал.4 ЗУТ) е от особена обществена значимост, но същевременно дървесната растителност може да съставлява и източник на опасност за хората, като и на други лица също се възлагат нормативно задължения, свързани с декоративните дървета (чл.74, ал.1, т.2 ЗУТ). Собственикът на всяка една вещ е длъжен, включително с оглед общата и принципна забрана да не се вреди другиму, да предприеме необходимото според естеството на вещта, за избягване на увреждането, което тя би могла да причини, отчитайки при това нивото на потенциалната опасност от увреждане. Не е налице колизия на отговорности между общината и собственика (в лицето на наемателя), а е налице разширяване на отговорности и по отношение на лица, различни от собственика на вещта, на които така се възлага надзор. Подобна нормативна уредба на разпростиране и разпределяне на отговорности има и в други области, отнасящи се до природните ресурси – например по Закона за водите - решение № 213 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1730/2015 г., I г. о.

Натоварването от страна на държавата чрез нормативни актове или делегация за издаване на такива на други субекти с отговорност относно дървесната растителност не изключва отговорността на самата държава, в качеството на собственик на процесните дървета, при неизпълнение на задължението да не се вреди другиму. Като не е осъществила чрез органите си контрол за състоянието на дърветата и не е и изпълнила своевременно и заповедта на кмета за премахването им, държавата е осъществила състава на чл.49 ЗЗД.

За неоснователно е намерено възражението на ответника, че инцидентът е настъпил на друго място. Въззивният съд е приел, че удостоверението, издадено от МВР-ГД “ПБЗН”, Районна служба-Приморско, установява мястото на инцидента-видно от съдържанието му е било осъществено посещение на мястото от екип на службата след подаден сигнал и са заварени на място два автомобила, единият от които е процесният, и падналото върху тях дърво. Вида на повредите по автомобила (повреден таван, челно стъкло, външно огледало за обратно виждане, врата и праг над нея, колона между вратите и пр.) са установени от свидетелските показания, които, при липса на опровергаващи ги доказателства, са кредитирани, включително при преценка по реда на чл.172 ГПК. Показанията на свидетелите са кредитирани и като кореспондиращи си с писмените доказателства по делото. От приетата по делегация по ч. гр. д. № 1776/2020 г. на РС Казанлък САТЕ е установена причинната връзка между уврежданията и падането на клона.

За неоснователно е намерено възражението на третото лице-помагач за съпричиняване поради нарушаване на забрана за спиране и паркиране в посочения участък от пътя. Забраните за паркиране извън населено място се отнасят за паркиране върху пътното платно – изрично в този смисъл чл.94, ал.2 ЗДвП. От СТЕ на в. л. Б. са установени твърденията на ищеца, че има фактически обособено място за паркиране и то е извън платното за движение по смисъла на тази норма във връзка с § 6, т.3, вр. т.2, 4 и 5 от ДР на ЗДвП. Не е налице и забрана по чл.98 ЗДвП.

Въззивният съд е преценил стойността на вредите, изчислена на база средни пазарни цени, като е намерил иска за основателен до размер на сумата от 4193.04 лева по вариант 1 на заключението на САТЕ, приета по делегация по ч. гр. д. № 1776/202 г. на РС Казанлък.

Касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, с която държавата е осъдена да заплати на основание чл.49 ЗЗД сумата 4193,04 лв., е подадена от държавата.

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като в процеса държавата е ненадлежно представлявана от министъра на финансите. Тъй като се твърди, че вредите произтичат от вещ /дърво/, израснало върху морски плаж, който е отдаден под наем по реда на Закона за управление на черноморското крайбрежие /ЗУЧК/, то по това дело държавата следва да се представлява от министъра на туризма по аргумент от чл.8, ал.1, т.7 ЗУЧК. Отделно от това задължението за поддържане на общите зелени части, в това число и на дървета от вида „тополи“, било на органите за местно самоуправление и длъжностните лица на общината, поради което държавата не била процесуално и материално легитимирана да отговаря по предявения иск.

Решението било и неправилно.

За първи път с решението си въззивният съд изменил правната квалификация на предявения иск от чл.50 ЗЗД на чл.49 ЗЗД, с което нарушил правото на защита на жалбоподателя. Липсвали и неправомерни актове, действия и бездействия на лица, по отношение на които държавата е възложител по смисъла на чл.49 ЗЗД. Не било доказано, че процесната топола, причинила вредите, е израснала в имот, публична държавна собственост. Дори тополата да е израснала върху морския плаж, тя била част от зелените площи към платното на уличен път – общинска собственост, а в по-общ план – от озеленяването на общината, за поддържането на която отговаря общината, а не държавата. Съдът не посочил конкретно неправомерно поведение от страна на държавен орган, което да е основание за ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД. Държавата не отговаря за евентуални неправомерни действия или бездействия на служители на [община]. Освен това държавата като наемодател не отговаря по реда на чл.49 ЗЗД за вреди, възникнали в недвижим имот, отдаден под наем. Неправилен бил изводът на съда и по възражението за изключване на отговорността на държавата, респ. за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Не били доказани и вредите върху лекия автомобил.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Държавата от министъра на финансите по чл. 31, ал.1 ГПК ли се представлява по иск за вреди, за които се твърди, че са причинени от неизпълнение на задължение за поддържане и премахване на дърво, израснало в недвижим имот, представляващ морски плаж, отдаден под наем по реда на ЗУЧК;

2. От министъра на финансите по чл. 31, ал.1 ГПК или от министъра на туризма се представлява държавата по иск за вреди, за които се твърди, че са причинени от неизпълнение на задължение за поддържане и премахване на дърво, посадено в недвижим имот, представляващ морски плаж – изключителна държавна собственост, отдаден под наем по реда на ЗУЧК, в непосредствена близост до преотдаден под наем търговски обект на територията на морския плаж, която част се експлоатира от третото лице-наемател на обекта във връзка с дейността на търговския обект;

3. По иск за вреди, за които се твърди, че са причинени от неизпълнение на задължение за поддържане и премахване на дърво, израснало в недвижим имот, представляващ морски плаж – изключителна държавна собственост, отдаден под наем по реда на ЗУЧК, държавата от министъра на финансите ли се представлява по чл. 31, ал.1, предл. 1 ГПК, или се прилага изключението от общото представителство на държавата по чл.8, ал.1, т.7 от ЗУЧК във връзка с чл.31, ал.1, предл. 2 ГПК;

4. Допустим ли е иск срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, по чл.31, ал.1 от ГПК за обезщетение за вреди, за които се твърди, че са причинени от неизпълнение на задължение за поддържане и премахване на дърво, израснало в недвижим имот – държавна собственост, представляващ морски плаж, отдаден под наем по реда на ЗУЧК;

5. Може ли въззивният съд да приложи друга материалноправна норма във второинстанционното решение, без да е уведомил страните по делото в рамките на въззивното производство и без да им е дал възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на тази норма, както и да ангажират доказателства;

6. Променяйки правната квалификация на иска с въззивното решение, без да е уведомил страните по делото и без да им е дал възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на тази норма, както и да ангажират доказателства, въззивният съд допуснал ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила;

7. Държавата или общината отговаря по иск за вреди по чл. 49 ЗЗД, за които се твърди, че са причинени от неизпълнение на задължение за поддържане и премахване на дърво, израснало в недвижим имот морски плаж – държавна собственост, в непосредствена близост до общински път, задължението за поддържане и премахване на което дърво е на общинските органи и длъжностни лица на общината като част от зелената система и декоративната растителност на нейната територия, на основание чл. 63 от ЗУТ, чл. 62, ал. 10 ЗУТ и чл. 2, 4, 7, 39, 40 и др. от Наредбата за изграждане и опазване на зелената система на територията на [община];

8. Държавата отговаря ли по иск по чл. 49 ЗЗД за вреди, за които се твърди, че са причинени от неизпълнение на задължение за поддържане и премахване на дърво, израснало в недвижим имот морски плаж – държавна собственост, в непосредствена близост до общински път, задължението за поддържане и премахване на което дърво е на общинските органи и длъжностни лица на общината като част от зелената система и декоративната растителност на нейната територия, на основание чл. 63 от ЗУТ, чл. 62, ал. 10 ЗУТ и чл. 2, 4, 7, 39, 40 и др. от Наредбата за изграждане и опазване на зелената система на територията на [община];

9. Допустим ли е иск за непозволено увреждане по чл. 49 от ЗЗД срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, по чл. 31, ал.1 от ГПК за вреди, за които се твърди, че са причинени от неизпълнение на задължение за поддържане и премахване на дърво, израснало в недвижим имот морски плаж – държавна собственост, в непосредствена близост до общински път, задължението за поддържане и премахване на което дърво е на общинските органи и длъжностни лица на общината като част от зелената система и декоративната растителност на нейната територия, на основание чл. 63 от ЗУТ, чл. 62, ал.10 от ЗУТ и чл. 2, 4, 7, 39 и 40 и др. от Наредбата за изграждане и опазване на зелената система на територията на [община];

10. Задълженията на общинските органи и длъжностни лица за поддържане и премахване на дърво, израснало в недвижим имот морски плаж – държавна собственост, в непосредствена близост до общински път, което дърво представлява част от зелената система и декоративната растителност на територията на общината, на основание чл. 63 от ЗУТ, чл. 62, ал.10 ЗУТ и чл. 2, 4, 7, 39, 40 и др. от Наредбата за изграждане и опазване на зелената система на територията на [община], представляват ли надзор по смисъла на чл.50, изр. 1 ЗЗД, при които възниква солидарна отговорност със собственика на вещта;

11. Относимо ли е към фактическия състав на иска по чл.49 от ЗЗД кое лице притежава правото на собственост и кое лице упражнява надзор върху дърво, израснало в недвижим имот морски плаж – държавна собственост, в непосредствена близост до общински път, задължението за поддържане и премахване на което дърво е на общинските органи и длъжностни лица на общината като част от зелената система и декоративната растителност на нейната територия, на основание чл. 63 от ЗУТ, л. 62, ал.10 от ЗУТ и чл. 2, 4, 7, 39 и 40 и др. от Наредбата за изграждане и опазване на зелената система на територията на [община];

12. Държавата, като собственик на недвижим имот – изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж, отговаря ли по чл. 49 от ЗЗД за неизпълнение на заповед на кмета на общината за премахване на дърво, израснало в непосредствена близост до отдаден под наем на трето лице търговски обект на територията на морския плаж, която част се експлоатира от третото лице-наемател във връзка с дейността на търговския обект, за която заповед държавата не е уведомена, и която е издадена по заявление на наемателя на обекта или друго трето лице до общината, за което държавата не е уведомена;

13. Представлява ли противоправно бездействие от страна на държавата неизпълнението на заповед на кмета на общината за премахване на дърво, израснало на територията на недвижим имот морски плаж – държавна собственост, в която заповед е прието, че дървото представлява общинска собственост и са дадени предписания на длъжностни лица на общината за маркиране на дървото преди сечта, и за която заповед държавата като собственик на морски плаж изобщо не е уведомена;

14. Държавата, като собственик на недвижим имот – изключителна държавна собственост, отговаря ли за бездействие по заповед на кмета на общината за премахване на дърво, израснало на територията на недвижим имот морски плаж – държавна собственост, в която заповед е прието, че дървото представлява общинска собственост и са дадени предписания на длъжностни лица на общината за маркиране на дървото преди сечта, и за която държавата като собственик на морския плаж, изобщо не е уведомена;

15. Съдът обвързан ли е от заповед № 360/21.05.2019 г. на кмета на [община], в която е посочено, че растителността (3 броя дървета топола) е общинска собственост ( въпреки че са израснали в имот изключителна държавна собственост и без в тази връзка да е налице спор относно границите на недвижимите имоти) и е разпоредено маркиране на дървесината преди сечта да се извърши от служител на Дирекция “Управление и стопанисване на общински гори” на [община];

16. Извършването на действия по подаването на заявление до общината от трето лице за премахване на дърво, израснало на територията на недвижим имот морски плаж, провеждане на проверка от общинските длъжностни лица и издаването на заповед за премахването на дърво, без надлежното уведомяване и знанието на държавата като собственик на недвижимия имот, представляват ли действия на трети лица, освобождаващи собственика от отговорност за вреди от неизпълнението на такава заповед;

17. Забраната за паркиране и престой съгласно пътен знак Б27 “Забранени са престоят и паркирането” съгласно Наредба № 18 от 23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци, на общински път извън населено място, само за пътното платно ли се отнася или за целия пътен участък;

18. При наличие на забрана за паркиране и престой с поставен пътен знак Б27 “Забранени са престоят и паркирането” на общински път извън населено място правомерно ли е паркиране на пътния участък.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Насрещната страна П. Л. В. излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС въззивно решение по паричен иск с правно основание чл.49 ЗЗД с цена над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 и чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса в изложението към касационната жалба са свързани с оплакването за ненадлежно процесуално представителство на държавата по предявения срещу нея иск по чл.49 ЗЗД.

По тези въпроси не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като е налице ясна правна уредба, която не се нуждае от тълкуване. Основната разпоредба, която урежда процесуалното представителство на държавата, е чл.31, ал.1 ГПК. Според нея държавата се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено друго. Първото изключение от принципа по чл.31, ал.1 ГПК е предвидено в ал.2 на същия текст. Според него по дела, които се отнасят до недвижими имоти – държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Такова изключение от чл.31, ал.1 ГПК е предвидено и в чл.8, ал.1, т.7 ЗУЧК, според което министърът на туризма представлява държавата по дела, образувани във връзка с възникнали спорове по сключени концесионни договори, съответно по договори за наем, на морските плажове. Като изключение от общата норма на чл.31, ал.1 ГПК, разпоредбата на чл.8, ал.1, т.7 ЗУЧК не може да се тълкува разширително и да се прилага по спорове за имуществени вреди от бездействие на държавата по обезопасяване на трайна декоративна растителност, която се намира в неин имот. Аргумент в подкрепа на това становище е и обстоятелството, че не само в ЗУЧК, но и в други специални закони, в които управлението на различни вещи - държавна собственост, е предоставено на министри или други държавни учреждения /например Закон за защитените територии, Закон за водите, Закон за подземните богатства/, не е предвидено изключение по чл.31, ал.1 ГПК относно представителството на държавата по спорове за вреди, свързани с управлението на съответното държавно имущество.

Въпроси № 4 и № 9 са свързани с оплакването за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по недопустим иск, насочен срещу ненадлежна страна – държавата.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, т.е. не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Процесуалната легитимация винаги се свързва с твърденията в исковата молба, а не с действителната принадлежност на материалното право. След като в исковата молба се твърди, че вредите върху процесния автомобил произтичат от паднал върху него клон от дърво, расло върху крайбрежната плажна ивица, изключителна държавна собственост, то държавата е процесуално легитимирана да отговаря по този иск. Дали действително тя носи задължението да извършва стопанисването и поддръжката на това дърво, расло в нейния имот, респ. дали тя е отговорна при неизпълнение на това задължение и настъпили в резултат на това имуществени вреди, е отделен въпрос, който няма връзка с надлежната процесуална легитимация.

Въпроси № 5 и № 6 са свързани с оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд е променил квалификацията на предявения иск от чл.50 ЗЗД на чл.49 ЗЗД, без предварително да уведоми страните и да им даде възможност да вземат становище.

Макар въпросите да съответстват на данните по делото и в този смисъл да са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по тях. Първото решение, на което жалбоподателят се позовава – решение № 18 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 978/2018 г., I г. о., не касае въпроса за промяна на правната квалификация на предявения иск от въззивния съд, а за възможността той служебно да приложи императивна материалноправна норма. Затова не е налице противоречие между това решение на ВКС и обжалваното решение на въззивния съд. Другото решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о., формално обективира противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но въпреки това касационното обжалване не следва да се допуска. Това е така, защото смисълът на изискването въззивният съд да дава указания във връзка с разпределяне на доказателствената тежест, когато променя правната квалификация на предявения иск, се състои в това да не бъдат подведени страните от указанията на първоинстанционния съд по този въпрос и по тази причина да останат недоказани релевантни за спора факти. В настоящия случай, въпреки промяната в квалификацията от чл.50 ЗЗД на чл.49 ЗЗД, държавата, като ответник по предявения иск, не се е нуждаела от някакви допълнителни указания на въззивния съд за доказване на конкретни факти. Още в първоинстанционното производство държавата е поддържала становище, че друг /общината/, е имал задължение да предприема мерки по обезопасяване на процесното дърво, т.е. че не е налице противоправно бездействие на служители на държавата, което да е в причинна връзка с настъпилите вреди върху автомобила на ищеца. Развити са подробни доводи за липсата на основание за отговорност на държавата за процесния инцидент, основани на правни норми от различни нормативни актове. Следователно държавата е осъществила адекватна на чл.49 ЗЗД защита, въпреки погрешната правна квалификация по чл.50 ЗЗД, дадена от първоинстанционния съд. Защитната теза на държавата не включва твърдения, че нейни служители са предприели необходимите действия по обезопасяване на дървото и затова преминаването към друга правна квалификация не би могло да попречи на събирането на доказателства за подобни обстоятелства, каквито не се твърдят. Ето защо, макар формално въззивният съд да е действал в противоречие с решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о., същинско противоречие няма, след като държавата не е била лишена от защита. Затова не следва да се допуска касационно обжалване по тези въпроси.

Въпроси № 7 и № 8 се свеждат до питането дали държавата отговаря за вреди от паднали клони на дървета, расли върху морски плаж, който е изключителна държавна собственост, при положение, че и общината има вменени с нормативните актове задължения за поддържане и обезопасяване на тези дървета. Въззивният съд е дал положителен отговор на този въпрос, изследвайки приложимата правна уредба и стигайки до извод, че са налице споделени задължения на държавата и общината по поддържане на декоративната дървесна растителност върху имота на държавата, а оттук – и за споделена отговорност от настъпили вреди вследствие неизпълнението на това задължение. Следователно въпросите отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не са налице обаче специалните предпоставки на чл.280, ал.1, 1 и т.3 ГПК.

Не е налице противоречие между посоченото от жалбоподателя решение № 204/10.03.2010 г. по гр. д. № 4284/2008 г. на ВКС, IV-то г. о., и обжалваното въззивно решение. Съществената разлика в двете дела се състои в това срещу кого е бил насочен искът по чл.49 ЗЗД за вреди от счупен клон на дърво. По посоченото дело, разгледано от ВКС, ответник е била общината, като вредите произтичат от неизпълнение на нейни задължения по създаване на организация и поддръжка на дълготрайните декоративни дървета, които растат на нейна територия. По това дело се касае за вреди от счупен клон на „улично дърво“, т.е. дърво, което расте върху имот, който е общинска собственост. В настоящия случай вредите са настъпили от счупен клон на дърво, расло в имот, който е изключителна държавна собственост и съответно искът е насочен срещу държавата. Затова мотивите на ВКС, свързани със задълженията на общината по обезопасяване на дълготрайните декоративни дървета не могат да се прилагат в случай като настоящия, по който от значение са задълженията на държавата като собственик на дървото, от което са произлезли вреди.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Посочените от жалбоподателя решения на СГС, ОС-Добрич, ОС-Габрово, ОС-Варна и РС-Пловдив не обективират противоречиво разрешаване на един и същи правен въпрос, за да се приеме, че той създава проблем в практиката, който трябва да се преодолее по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С тези решения съдът е ангажирал отговорността на съответната община за неизпълнение на вменени й с нормативната уредба задължения по поддръжка и обезопасяване на дълготрайната дървесна растителност на нейната територия. По тези дела исковете са насочени все срещу общината и затова е било ирелевантно кой е собственикът на имота, в който расте дървото, от което са произтекли имуществени и неимуществени вреди. Посочените решения изцяло съответстват на практиката на ВКС, застъпена в посоченото по-горе решение № 204/10.03.2010 г. по гр. д. № 4284/2008 г. на ВКС, IV-то г. о. Настоящият случай е друг – търси се отговорност по чл.49 ЗЗД не от съответната община, а от собственика на имота, в който е расло дървото, източник на вреди. Затова въззивният съд се е концентрирал върху задълженията на собственика на имота, а не върху задълженията на общината.

Съдебната практика познава такива случаи, в които съдът изследва отговорността на собственика на имота за необезопасяване на растящите в него дървета и друга растителност. Така например в решение № 389 от 12.12.2022 г. по в. гр. д. № 388/2022 г. на ОС-Добрич са разграничени задълженията на собственика на имота, в който е расло дървото, от което са произтекли вреди, и на общината. Разгледана е подробно нормативната уредба – чл.63, ал.2 ЗУТ, чл.15, чл.19, ал.1, т.3 и т.4 от Наредба № 1 за опазване на озеленените площи и декоративната растителност /ДВ, бр.28/30.03.1993 г./, както и чл.34, ал.1, чл.40, ал.1, чл.41, чл.43, ал.1 и ал.2 и чл.45, ал.3 от приложимата Наредба за изграждане и опазване на зелената система на територията на [община], като са разграничени отговорностите на собственика на имота и на общината във връзка с поддръжката и обезопасяването на дълготрайните декоративни дървета. Като резултат е изключена отговорността на общината по евентуалния иск по чл.49 ЗЗД, тъй като е прието, че вредите произтичат от противоправно бездействие на собственика на имота да премахне незабавно за своя сметка и без разрешение болно и изсъхнало дърво, представляващо опасност за имуществото, здравето и живота на гражданите. Неговата отговорност обаче не е могла да бъде ангажирана от въззивния съд поради това, че той е бил ответник по главния иск по чл.45 ЗЗД, по който отхвърлителното решение на първоинстанционният съд е влязло в сила като необжалвано.

Така и в решение № 343 от 21.04.2022 г. на РС - Добрич по гр. д. № 2257/2021 г. съдът е разграничил задълженията на собственика на имота и на общината във връзка с опазването и поддръжката на дълготрайната декоративна растителност, като в конкретния случай е отрекъл отговорността на собственика на падналото дърво за причинените вреди, но не защото тази отговорност е изначално е изключена, а изхождайки от текстове на приложимата за този случай Наредба за изграждане и опазване на зелената система на територията на [община] и липсата на данни по делото, че въпросното дърво е било изсъхнало, при което собственикът на имота би бил длъжен незабавно да действа за премахването му за своя сметка.

Липсата на противоречива практика по въпроса дали собственикът на дълготрайни декоративни дървета има задължения за предпазване на трети лица от евентуални вреди от тези дървета, при наличие на паралелни задължения на общината в тази насока, изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроси № 7 и № 9.

Въпроси № 10 и № 11 не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те касаят прилагането на чл.50 ЗЗД, което предвижда солидарна отговорност за вреди между собственика на вещта и лицето, под чийто надзор се намира тя. В настоящия случай обаче искът не е по чл.50 ЗЗД и ищецът не е претендирал солидарна отговорност за вреди от собственика на вещта и лицето, под чийто надзор се намира тя.

Въпроси № 12 - № 15 са свързани с обстоятелството, че в настоящия случай искане за премахване на опасни тополи в процесния имот е направило лицето Р. И. В., действащо в качеството му на наемател на търговски обект, разположен в имота; че по искането е съставен констативен протокол от 16.05.2019 г., който констатира лошото фитосанитарно състояние на тополите, и е издадена заповед за премахването им № 360/21.05.2019 г., в която обаче погрешно е отразено, че тополите са собственост на общината и за която заповед държавата, като собственик на тополите, не е уведомена. Въпросите отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но не и на специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят свързва тези въпроси с разпоредбата на чл.17, ал.1 и 2 ГПК, съгласно която гражданският съд се произнася инцидентно по валидността на административните актове, но не може да се произнася инцидентно по тяхната законосъобразност, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. По тези въпроси жалбоподателят сочи като противоречива практика решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о. и решение № 6 от 16.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 925/2011 г., II г. о. В действителност разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК и посочената практика на ВКС нямат отношение към настоящото дело. Съдът не е приел, че въпросната заповед на кмета на общината за премахване на тополите вменява някакви задължения на държавата. Нейната отговорност е изведена от правото й на собственост върху процесните тополи по силата на приращението и от неизпълнение на задълженията й да следи за тяхното състояние и обезопасяване. Този извод кореспондира с чл.37 от Наредба за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на [община], макар въззивният съд да не се е позовал на този текст. Въпросната разпоредба гласи, че всички собственици са длъжни да следят за наличие в имотите си на болни и изсъхнали дървета, представляващи опасност за имуществото, здравето и живота на гражданите и са длъжни да ги премахват своевременно и за своя сметка по реда на чл.40 ал.3 от наредбата. Отговорността на държавата, собственик на въпросните тополи, е ангажирана поради неизпълнение на посоченото задължение, а не поради неизпълнение на заповед за премахване на тополите, за която държавата не е узнала.

Въпрос № 16 жалбоподателят свързва с виждането си, че въззивното решение противоречи на изр.2 от т.10 на ППВС № 7/1959 г., според което собственикът на вещта и лицата, под чийто надзор се намира същата, не отговарят за вредите, причинени с нея по изключителна вина на трето лице. Доколкото в настоящия случай отговорността не е по чл.50 ЗЗД и не се касае за вреди от вещ, причинени с нея от трето лице, различно от собственика, не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Изцяло неотносими към спора по делото са въпроси № 17 и № 18, свързани с поставянето на знак № В 27 в близост до местопроизшествието, забраняващ престоя и паркирането в пътния участък. В настоящия случай тополата, която е предизвикала вреди върху автомобила на ищеца, се е намирала на обособен паркинг на плажа, на 9,70 м. от пътния участък /според експертизата/, следователно ищецът не е паркирал на пътното платно в нарушение на посочения знак В 27, а в имот – изключителна държавна собственост, за който пътният знак не се отнася. По тази причина не може да се намалява отговорността на държавата поради съпричиняване от страна на ищеца.

При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените разноски в размер на 1200 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 06.03.2024 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение