Определение № 60316 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 716/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационната жалба на Т. Н. С. и Ц. Н. С., чрез адвокат Сн. С. от САК, против въззивното решение от 31.07.2020 год. на Окръжен съд – гр. Монтана, постановено по в. гр. д. № 114/2020 год. в частите му, с които е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен иска на касаторите за установяване по отношение на И. Г., М. Б., Г. Б. и В. М., че наследодателката им К. Г. е придобила правото на собственост върху 4/6 ид. ч. от поземлен имот **, за който е отреден УПИ * от кв. 69 по регулационния план на [населено място], целият с площ 728 кв. м., а според УПИ * от 737 кв. м., отреден за жилищно строителство, заедно с двуетажна масивна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ****, едноетажна паянтова селскостопанска сграда с идентификатор **** и масивна едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор ****, а В. и Б. на по 1/6 ид. ч. от същия имот, както и искането за изменение на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на издадения нотариален акт № 124/95 год. до горните размери, определени са правата на страните по отношение на допуснатия до делба посочен имот, както следва: 50/72 ид. ч. за И. Г., по 5/72 ид. ч. за Г. и М. Б. и по 6/72 ид. ч. за всеки от касаторите, като в частта по допускане на делбата на горния имот, с изключение участието на В. М. К., първоинстанционното решение е потвърдено. Касаторите излагат доводи за неправилност на решението в обжалваните части при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат отмяната му и вместо това исковете им се уважат така, както са предявени и им се присъдат разноските по делото. Ответниците по касация И. Г. Г., Г. Б. Г., М. Б. А. и В. М. К., чрез пълномощника им адв. Кр. Б., в представения писмен отговор възразяват по допускане на касационното обжалване по съображения за неотносимост на формулираните правни въпроси, както и на представената съдебна практика, което обосновава извод за липса на основания за допускане на обжалването, в т. ч. и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски. Касационната жалба, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. По поддържаните в приложеното изложение на касаторите основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да постанови решението си, въззивният съд приел, че предметът на делбата не е спорен между страните и представлява недвижим имот, останал в наследство от М. К. Г., починал през 1992 год., на наследниците му – преживялата съпруга К. Г. и децата му – Б. и В. М.. Същите през 1995 год. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на този имот, представляващ парцел * пл. № * в кв. 69 от 720 кв. м. с двуетажна масивна жилищна сграда и други подобрения при права 2/12 ид. ч. за К. и 5/12 ид. ч. за Б. и В.. Тълкувайки обстоятелствената част на този нотариален акт и с оглед оспорването от ищците само правата на К., и доколкото не е установено друго, съдът приел, че правата на низходящите на М. в този нотариален акт са по 5/12 ид. ч. за всеки от тях. За неоснователни са приети доводите на ищците, наследници на К., като деца от предишен неин брак, че наследодателката им е придобила 4/6 ид. ч. от описания в нотариалния акт имот, а не само 2/12 ид. ч., на основание придобивна давност по време на брака й с М., поради изложените съображения за учредено право на строеж в полза на М. от неговия баща с представената по делото декларация от 1953 год., реализирането му заедно с първата му съпруга Ф. и осъществяваното от тях владение на построеното, терена и прилежащите сгради. Декларацията е основание за започване и осъществяване на владението, което е установено и от събраните свидетелски показания относно първоначалното съвместно съжителство на двамата, впоследствие сключване на брак и осъществявано непрекъснато владение в период от десет години, довело до придобиване на правото на собственост. След смъртта на Ф. /1969 год./ е възникнала съсобственост между наследниците й - преживелият съпруг М. с дял 1/2 ид. ч. /36/72 ид. ч./ и двете им деца- по 18/72 ид. ч. ид. ч., съгласно чл. 14, ал. 7, изр. 2 СК от 1968 год. /отм./, каквито са правата му и към момента на сключване на брака с К. /през 1970 год./. След смъртта на М. Г. през 1992 год. неговата 1/2 ид. ч. се наследява от преживялата му съпруга К. и децата му при равни права, като първата получава 1/6 /1/3 от 1/2/ или 12/72 ид. ч. /. Децата му Б. и В. са станали собственици на по 5/12 ид. ч. /по 1/4 ид. ч. от майка им Ф. + по 1/6 от наследството на баща им/, както правилно са определени в нотариалния акт от 1995 год. По отношение предявения установителен иск за собственост с предмет правата на ищците от наследодателката им К., въззивният съд приел на първо място, че същите не могат да оспорват правата й, констатирани в нотариалния акт от 1995 год., тъй като не са трети лица по смисъла на чл. 537, ал. 2 ГПК, и на второ място – дори и да се разгледа този иск, същият е неоснователен, тъй като не е установено К. Г. да е била владелец на имота от сключването на брака й с М.. От събраните доказателства е установено, че тя е живяла с доведените си деца в построената вече от него и първата му съпруга жилищна сграда, като държател, по никакъв начин не е демонстрирала промяна в намерението си и не е препятствала децата от първия брак на М. по отношение техните права в наследствения им имот. Именно поради това заедно с тях е установила своите права върху имота в размер на 2/12 ид. ч. в издадения им констативен нотариален акт след смъртта на М. Г.. Съдът е зачел и представения по делото нот. акт № 162/2013 год., с който е признато право на собственост по наследство и давност в полза на И. Г. в размер на 25/36 ид. ч. Същата е един от наследниците на починалия на 6.07.2012 год. Б., който заедно със сестра си В. са собственици по наследство на по 5/12 ид. ч. /или по 30/72 ид. ч./ от спорния имот след смъртта на родителите им Ф. и М.. След 1995 год. владението на частта на сестрата е продължено от брат й Б. по тяхно съгласие и на основание изрична декларация за това, като след смъртта му съпругата му И. се е снабдила с констативен нот. акт № 162/2013 год. за 25/36 ид. ч. или 50/72 ид. ч., с който дял следва да участва в делбата, а останалите 10/72 ид. ч. се разделят между децата й. Тъй като правата на В. са придобити по давност от брат й и това не се оспорва от неа, същата не следва да участва в делбата. При горните съображения са определени правата на съделителите и участието им в делбата на спорния имот, като правата на ищците представляват наследената от майка им К. 2/12 ид. ч. – или по 6/72 ид. ч. за всеки от тях. Искането за допускане на обжалването се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1.„относно допустимостта да бъде придобит по давност в СИО недвижим имот по време на фактическо съжителство на семейни начала между наследодателя и неговата първа съпруга, които ползват имота със съгласие на собственика /или владелеца в случая/, без да са манифестирали фактически действия и намерение за своене на имота – т. е. въпросът за приложението презумпцията по чл. 69 ЗС”. 2. „за наличието на предпоставки за придобиване на същия имот по давностно владение, осъществено през време на брака с втората съпруга, сключен при действието на СК от 1968 год. /отм./, когато давността е изтекла по време на брака, но констативният акт за признаване право на собственост е издаден след смъртта на наследодателя”. 3. „Допуснати съществени процесуални нарушение по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК” и 4. „Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения, както и събраните доказателства, като изложи свои съображения”, като касаторите се позовават на противоречие с посочената съдебна практика - цитираните и приложени решения на ВКС, в т. ч. и ТР № 1/2013 год., ТР № 4/2012 год. Налице е и формално позоваване на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като формулираните в изложението към жалбата въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълкувателно дело № 1/2009 год. на ВКС, ОСГТК. С оглед съображенията на въззивния съд в обжалваното решение обуславящ изхода на спора за обема на правата на страните в съсобствения имот е въпросът за принадлежността на правото на собственост и основанието, от което произтича същото. Въз основа на събраните доказателства по делото съдът намерил твърденията на ищците за придобиването на собствеността върху имота от наследодателката им по време на брака с наследодателя на ответниците за неоснователни с оглед наследствения му характер и липсата на доказателства за трансформиране на държането му във владение, съгласно разясненията в ТР № 1/2012 год. ОСГК на ВКС. Първите два въпроса касаят установяване на релевантни за спора факти въз основа на относимите доказателства, поради което и същите са израз на несъгласието на касаторите с направените от съда изводи по тях, което не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, а довод за неправилност на решението. Както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Процесуалноправните въпроси в изложението /т. 3 и т. 4/ не поставят правен проблем по тълкуването и приложението на закона, а представляват оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Касаторите обосновават поставянето им с искането си за определяне на различни дялове в съсобствеността въз основа правото на наследодателката им, придобито в СИО, т. е. релевираният от тях правопораждащ факт подлежи на установяване в процеса. Изводът на съда в обжалваното решение за липсата му не може да се оспорва чрез формулиране на въпроси, касаещи правилността му, тъй като отговорът им предпоставя обсъждане на доказателствата и произнасяне по същество на спора. Това не е предметът на настоящето производство. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Налице е формално позоваване на касаторите и на тези основания, без излагане на конкретни съображения, като при извършената служебна проверка настоящият състав не констатира вероятност за наличие на такива пороци доколкото решението е постановено по предявените искове и е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът му не разкрива такива съществени пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, които да обосноват извод за допускане на касационното обжалване в хипотезите по чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед изхода на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците в него направените разноски в размер на 800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.