Определение № 1318 от 20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2119/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК„Лев инс“АД срещу решение №117/02.08.2023г., постановено по в.т.д.№93/23г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение №19/15.02.2023г. по т.д.№41/22г. по описа на Окръжен съд Плевен, е уважен предявения от А. Ю. Н. срещу дружеството иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение в размер на 50 000 лв. за неимуществени вреди, причинени й от настъпилата при ПТП на 28.02.2017 г. смърт на турския гражданин М. Е., с когото е живеела на съпружески начала.

В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради материалната му незаконосъобразност и постановяването му в противоречие с практиката на СЕС, неправилно прилагане на правото на ЕС и противоречие със събраните по делото доказателства. Касаторът счита претендираното от ищцата обезщетение за недължимо, тъй като е налице самоувреждане от страна на загиналия, което въззивният съд не е отчел, както и за присъдено такова в изключително завишен размер, поради недоказаност на причинените на ищцата морални вреди. Поддържайки, че по делото не е установено ищцата и починалия да са живели на съпружески начала и връзката им да е била от естеството, налагащо допускането на присъждане на обезщетение по изключение, съгласно разясненията в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, касаторът прави искане за отмяна на въззивното решение в осъдителната му част и отхвърляне на предявения срещу застрахователното дружество иск.

В съдържащото се в касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът определя като обуславящ материалноправен въпрос, формирал решаващите изводи на въззивния съд,въпросът за приложението на принципа на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД,който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и с ППВС №4/1968г. Основавайки се на изложените от него в касационната жалба оплаквания, касаторът формулира три въпроса, като такива „от компетенцията на върховен съд“, а именно:

1. Кои конкретни отношения в настоящия казус между пострадалия летално и ищцата следва да бъдат обусловени като изключително близки?;

2. Как следва да се прилага принципа на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при определяне на дължими суми от лице, което твърди,че е живяло във фактически съпружески начала?;

3. При изследване ведно с останалите конкретни икономически и социални условия съобразно датата на деликта – 2017г., доколкото петитума на иска е искане за присъждане на парична сума каква е справедливата сума на обезщетение в настоящия казус и на основание кои обективни факти и обстоятелства, свързани с личността на пострадалия следва да бъде определена?

Непосредствено след поставянето на въпросите, касаторът е посочил,че „точното прилагане и развитие на правото по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, както и правилността на постановения съдебен акт във връзка с правилно прилагане на материалния закон“.

Ответницата по касационната жалба А. Ю. Н., в представен от нея в законоустановения срок писмен отговор, навежда съображения както за липса на надлежно обосновани от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол върху въззивното решение в обжалваната му част, така и за нейната неоснователност. Моли достъпът до касация да бъде отказан, евентуално - въззивното решение да бъде потвърдено в обжалваната му от касатора част.Претендира се от процесуалния й представител адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, определено по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

Първоинстанционният Плевенски окръжен съд е бил сезиран с искова молба от А. Н., с която на основание твърдения за осъществявано от нея фактическо съпружеско съжителство с М. Е. в продължение на повече от 10 години, изпълнено с взаимно разбирателство, топлота и силна обич; за настъпилата негова внезапна смърт,вследствие на претърпяно на 28.02.2017г. ПТП при наличието на валидно застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника; за преживян от нея вследствие на това първоначален шок, а непосредствено след това - силни душевни болки и страдания от внезапната и нелепа загуба на опората в живота си, е поискано да й бъде присъдено обезщетение по чл.432 ал.1 ГПК в размер на 100 000 лв.

С постановеното от първата инстанция решение е приет за установен от заключението на автотехническата експертиза механизмът на настъпилото на 28.02.2017г. на автомагистрала в Унгария ПТП, където, в движение е възникнало внезапно спукване на задна лява гума на управлявания от пострадалия Е. автомобил, след което същият е бил блъснат от движещия се след него товарен автомобил с румънска регистрация, при което Е. е загинал на място. Позовавайки се на практика на ВКС, окръжният съд е приел,че същият попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, доколкото не е установено вината за ПТП да е била негова. Приел е,че, макар от свидетелските показания да се установява наличие на емоционална и интимна връзка между пострадалия и ищцата, започнала през 2008г. и продължила и към момента на смъртта му, като двамата да са споделяли общите си преживявания по повод на срещи с роднини и приятели и отсядане в домовете и на двамата в България и в Германия, не е налице успешно проведено пълно и главно доказване от страна на ищцата наличие на фактическо съпружеско съжителство с починалия, основано на дълготрайност, общо домакинство и грижа, което да обуслови присъждане в нейна полза на обезщетение за причинените й от смъртта му неимуществени вреди. По тези съображения съдът е отхвърлил иска изцяло.

За да постанови обжалвания пред настоящата инстанция правен резултат,съставът на ВТАС е приел, че, съгласно чл.269 изр.2 ГПК, е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради което дължи да се произнесе в техните предели, а служебно – само когато неправилно е приложена императивна правна норма. Като спорен пред въззивната инстанция съставът е определил въпросът дали между починалия и ищцата е съществувала такава дълбока и трайна емоционална връзка,при наличието на която,съгласно тълкувателната практика на ВКС, се дължи обезщетение за неимуществени вреди на фактическата съпруга. За да разреши този въпрос, съдът се е позовал на ТР №1/21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/1961г. и ППВС №5/19690г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Посочил е,че в ППВС №5/1969г. е прието,че право на обезщетение за неимуществени вреди има и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с пострадалия в резултат на непозволено увреждане, без да е сключен брак /продължителна и трайна връзка/, при условие,че това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на морала. За да дефинира понятието „фактическо съжителство на семейни начала“ въззивният състав се е позовал на §1 т.18 ЗПКОНПИ и §1 т.6 ЗСВ, където то е определено като доброволно съвместно съжителство на две пълнолетни лица, по отношение на които не съществува родство, представляващо пречка за сключване на брак, което е продължило повече от две години и при което лицата се грижат един за друг и за общо домакинство. Аргументирайки се със съществуваща съдебна практика, съдът е извел,че постоянното съвместно живеене не е задължителна предпоставка и не е белег на фактическото съжителство. На тази база е обсъдил събраните по делото свидетелски показания, от които е приел за установено,че в продължение на 9 години преди смъртта на Е., той и ищцата са живели семейно като фактически съпрузи – от запознанството им през 2008г. и до смъртта му са заедно; живеели са както в Германия, така и в България; пътували са заедно, включително са почивали заедно; посещавали са заедно заведения; между тях са били налице чувства, интимна връзка и множество съвместни преживявания; разходвали са заедно парични средства и са вземали общи решения във връзка със своя бюджет. Фактът,че двамата не са имали адресна регистрация на един и същ адрес, съдът е приел за непроменящ направения извод за наличие на фактическо съжителство, като се е обосновал с битуващото в обществото лица да не живеят реално на адрес, на който са регистрирани. По тези съображения съдът е заключил,че ищцата е материалноправно легитимирана да получи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на Е., което е намерил за справедливо в размер на 50 000 лв.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Не отговаря в този смисъл на общия критерий за допустимост нито един от поставените от касатора три въпроса. Първият и третият от тях са от фактически, а не от правен характер, тъй като предполагат отговор, който да бъде съобразен с установените по делото въз основа на събраните доказателства обстоятелства. Вторият от тях е формулиран хипотетично. Дори да бъде преформулиран в относимия към случая смисъл по какви критерии следва да се води съдът при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, касационно обжалване не може да бъде допуснато, поради липса на конкретно посочен с него допълнителен селективен критерий в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК.Ако се приеме от цитираната по-горе формулировка в касационната жалба,че касаторът визира основанието по т.3, то се явява необосновано, съгласно разясненията в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, според които правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване, а за развитие на правото – когато законите са непълни,неясни или противоречиви и това налага тяхното тълкуване. Съображения за приложимост на посочения в някоя от двете му хипотези критерий касаторът не е развил във връзка с поставения въпрос

Общата формулировка в касационната жалба за противоречие на „материалноправния въпрос, формирал решаващите изводи на въззивния съд за приложението на принципа на справедливостта, въведен с чл.52 от ЗЗД“ с ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. и с ППВС №4/1968г. също е негодна да обуслови достъп до касация на въззивното решение в обжалваната му от ЗК“Лев инс“АД част. Конкретен правен въпрос във връзка с направено конкретно /не общо/ оплакване за нарушаване принципа за справедливост при определянето на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който съдът е разрешил в отклонение от тази практика, не е формулиран.Наведеното в касационната жалба оплакване,че не е съобразен от въззивния съд стандартът на живот към 2017г. не налага друг извод, доколкото липсват изложени съображения как съобразяването му би обусловило по-нисък размер на обезщетението от 50 000 лв. Поради липса на обосновано общо основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК настоящата инстанция следва да откаже допускането на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му от касатора част.

На основание чл.38 ал.2 ЗАдв и с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция в полза на адв. Д. Й. Н., пълномощник на ответницата по касационната жалба А. Н., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение