Определение № 2843 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1646/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ) - София, представлявана от държавен инспектор А. В., и частна касационна жалба на адв.Х. Я. – процесуален представител на Л. П. Г., срещу въззивно определение № 169/29.02.2024 г. постановено по възз. ч. гр. д. № 48/2024 г. на Апелативен съд – Варна. С обжалвания съдебен акт е отменено определение № 260276/12.12.2023 г. по гр. д. № 1014/2017 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която КОНПИ е осъдена да заплати на адв. Х. Я. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ (чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА) на ответницата Л. Г., на основание чл. 78, ал.4 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, за разликата над сумата 8 356,25 лв. до размера на сумата 25 068,76 лв. В останалата част първоинстанционното определение е потвърдено. КОНПИ обжалва определението в частта, с която е осъдена да заплати разноски за адвокатско възнаграждение на адв. Х. Я. в размер на сумата 8 356,25 лв., като поддържа становище за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт. В изложението си страната сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса: следва ли да се заплащат съдебни разноски при прекратяване на производството по дело поради направен отказ от иска, когато отказът е породен от факти, настъпили след предявяването на иска; не следва ли отговорността за разноски да се понесе от ответника, ако същият с поведението си е станал причина за предявяването на иска. Твърди се, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г., IV г. о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., I г. о. на ВКС и др. Адв. Х. Я. обжалва определението като неправилно в частта, с която е отменено първоинстанционното определение и не са му присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата 8 356,25 лв. до размера на 25 068,76 лв. В изложението се поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1) длъжен ли е съдът да излага нарочни мотиви относно наличието на противоречие на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с чл. 101, ал. 1 ДФЕС, в случай че реши да не прилага тази наредба, при условията на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г.; 2) приложимо ли е решението на СЕС по дело С-438/2022 г. при оказана безплатна правна помощ и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА; 3) какви критерии съдът взема предвид, за да определи дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в отклонение от Наредба № 1/2004 г. при условията на решението по дело С-438/2022 г.; 4) кой е релевантният момент, от който се преценяват извършените от адвоката процесуални действия, с оглед оценката на предоставената адвокатска услуга и определяне на дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА - моментът на упълномощаването или датата на договора за правна защита и съдействие, в който е уговорено безплатното представителство; в случай, че релевантна е датата на договора, дължи ли се възнаграждение за извършените до тази дата действия от адвоката и ако да - как се определя това възнаграждение. Бланкетно се сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Производството по гр. д. № 1014/2017 г. на ОС – Варна е било образувано по предявени от КОНПИ против Л. Г. и „Пи Ел Джи Билд“ ЕООД искове по чл. 153 ЗОНПИ за отнемане на описаното в исковата молба имущество. С подаването на отговора на исковата молба и в хода на производството ответницата Г. е била представлявана от адв. Х. Я.. С протоколно определение от 25.10.2023 г., поради заявен от ищеца частичен отказ, съдът е прекратил делото по предявените против Л. Г. искове за отнемане на имущество. Съгласно представения договор за правна помощ от 22.11.2022 г., адв. Х. Я. е упълномощен от ответницата Г. и е осъществил правната й защита и представителство по делото безплатно - в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Апелативният съд е посочил, че съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Специалният ЗОНПИ не съдържа норми, които да дерогират общото правило за отговорността за разноски, освен в хипотезите на чл. 157, ал. 2 и чл. 158, ал.4 и ал. 5, които са неотносими в случая. Посоченото в сключения между страната и процесуалния й представител договор, че правната помощ се предоставя в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е достатъчно доказателство за правото на адвоката да получи възнаграждение, когато съгласно чл. 78 ГПК представляваната от него страна има право на разноски. По отношение размера на дължимото възнаграждение въззивният съд е приел, че в случая от значение е датата на сключване на договора за безплатна правна защита, а не датата на извършване на първото процесуално действие от упълномощения адвокат. До посочената дата няма данни при какви условия е осъществявано процесуалното представителство, нито има доказателства за направени разходи. С оглед на това и съгласно задължителното за съобразяване решение на СЕС по дело С-438/2022 г., посоченият в Наредба № 1/2004 г. минимален размер на адвокатското възнаграждение не е задължителен за съда и възнаграждението следва да бъде определено при отчитане момента на сключване на договора за безплатна правна защита, фактическата и правна сложност на спора, проведените съдебни заседания, както и извършените от процесуалния представител след тази дата действия. В заключение съдът е приел, че дължимото на адв. Я. адвокатско възнаграждение следва да се определи в размер на 1/3 от минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за една инстанция и в случая възлиза на сумата 8 356,25 лв. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на частните жалби. По жалбата на КОНПИ: Въпросът в изложението е релевантен, но същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, включително цитираната от касатора. Безпротиворечиво се приема (вж. - определение № 201/19.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2078/2022 г., I г. о.; определение № 238/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021 г., ІІ т. о., определение № 843/ 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., ІV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г., ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч.гр.д. № 275/2010 г., ІV г. о., определение № 332/02.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2518/ 2015 г., ІІІ г.о.; определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., I г.о. и др.), че при прекратяване на делото съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК поради оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските за производството, в това число и тези на ответника, се възлагат на ищеца. В случай, че ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили (след подаване на исковата молба) обстоятелства, независещи от ищеца, а от ответника, погасяващи заявеното за защита спорно право, то ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Обжалваното определение е в съответствие с така формираната съдебна практика. Въззивният съд е приел, че искът срещу ответницата е бил предявен по решение на КОНПИ след извършена от Комисията проверка по реда на закона, а образуваното срещу нея наказателно производство не е причина за предявяването на иска за отнемане на незаконно имущество (неналични парични суми). Отказът от иск по отношение на Г. е предприет след постановяването на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, с което е била уеднаквена практиката на съдилищата по прилагането на закона, което обстоятелство не може да се приеме, че има връзка с поведението на ответницата и зависи от волята й. При така установените обстоятелства същата има право на разноски при прекратяване на делото поради отказ от иска, респ. на процесуалния й представител, който й е оказал безплатна правна помощ, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. По жалбата на адв. Х. Я.: По първите три въпроса, които обобщени и уточнени от състава на ВКС, се отнасят до възможността съдът да определи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, като отчита фактическата и правна сложност на конкретното дело и дали е обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разрешение на въпроса е дадено с цитираното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C - 438/22, с което е прието, че чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като ВАдвС, и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. От изложеното следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г., респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА, което препраща към Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (по арг. и от чл. 78, ал. 5 ГПК, предвид и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК; в с.см. - определение № 2093/26.04.2024 г. по ч.гр. д. № 1205/2024 г. на ВКС, IV г. о.). С оглед приетото по първите три въпроса в изложението, последният поставен въпрос не е обуславящ за селектирането на жалбата. Извън това съдебната практика е безпротиворечива, че действието на договора за предоставяне на адвокатска услуга е от момента на сключването му, независимо дали е уговорено заплащане на адвокатски хонорар от представляваното лице, или не. Към същия момент, и при посочените релевантни обстоятелства, съдът се произнася и в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. И в двата случая – при уговорено с доверителя възнаграждение и при договорено безплатно процесуално представителство, размера на адвокатското възнаграждение за съответния вид работа се определя към момента на сключване на договора между довереник и доверител. Различно третиране на адвокатите в обсъжданите хипотези, би ги поставило в неравностойно положение, а и създава предпоставки за шиканиране с уредбата по чл. 38, ал. 1 ЗА с цел постигането на по-високи възнаграждения в случаите на уговорено безплатно процесуално представителство. Не е налице и бланкетно поддържаното от касатора селективно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, в която може да се констатира от съда пряко от съдържанието на съдебния акт. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая, не се констатира такъв тежък порок на обжалвания акт, установим пряко от съдържанието на мотивите му, поради което въззивното определение не може да бъде разглеждано като очевидно неправилно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение