Определение № 4097 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2243/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „БПИ“ АД, [населено място], чрез адвокат В. В., срещу въззивно решение № 1591 от 21.12.2022 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 268/2022 г., с което е потвърдено решение № 264924 от 21.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1651/2020 г. на Софийски градски съд, І ГО, 14 състав, с което е отхвърлен предявеният от "БПИ" АД срещу "Е.- България" ЕАД /н. / иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79 от ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на УПИ ....., отреден за "Паркинг и озеленяване", находящ се в [населено място], район "Л.", местност "Л. II част" в кв. 204 по плана на [населено място], с площ 1500 кв. м., нанесен в кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед РД-18-739/21.11.2017 г. на изпълнителния директор на АГКК, с идентификатор ...... с площ 1581 кв. м. на основание осъществено давностно владение, в периода от м. октомври 2000 г. до 07.02.2020 г. като неоснователен. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1.Какъв е фактическият състав на придобиването на чужд имот по давност по чл. 79 ЗС ? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 4/2012г. на ОСГК на ВКС; решение № 144 от 02.12.2014г. по гр.д. № 1650/2014г. на ВКС, второ г.о.; решение № 445 от 21.07.2012г. по гр.д. № 283/2010г. на ВКС, първо г.о.; решение № 63 от 24.06.2020г. по гр.д. № 2763/2019г. на ВКС, първо г.о. и решение № 68 от 16.06.2017г. по гр.д. № 4312/2016г. на ВКС, второ г.о. 2.В кои случаи е приложима презумпцията на чл. 69 от ЗС? Поддържа се противоречие с решение № 31 от 08.02.2016г. по гр.д. № 4539/2015г. на ВКС, първо г.о.; решение № 141 от 11.10.2019г. по гр.д. № 3719/2018г. на ВКС, първо г.о. В установения от закона срок е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба "Е. - България" АД /н/, с който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищца по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 79 ЗС, въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, като е изложил мотиви във връзка с доводите във въззивната жалба. Въз основа на нотариален акт за покупко - продажба № 119 от 19.05.2005г., нотариално дело № 115/2005 г., е прието за установено, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесния имот. С договор от 19.06.2005 г. ответникът е отдал под наем на "Петрол" АД процесния недвижим имот. Към договора са сключени анекси от 03.01.2007г., 05.01.2009 г., 05.01.2010 г., 28.02.2014 г. и от 25.07.2014 г. С приемо-предавателен протокол от 01.07.2005 г. ответникът е предал на "Петрол" АД материални активи във връзка с експлоатирането на имота като паркинг. За неоснователно е счетено възражението на ищеца, че няма доказателства, че имотът е предаден в държане на "Петрол" АД. Изложени са мотиви, че по делото не е представен приемо-предавателен протокол, какъвто е предвиден в чл. 3 от договора за наем, а представеният приемо-предавателен протокол не доказва пряко предаването на имота, но той не може да бъде разгледан изолирано – в представените анекси не е направено възражение от наемателя, че имотът не му е предоставен за ползване, като същевременно с писмо от 26.11.2019 г. "Петрол" АД е уведомило ищеца, че преустановява изпълнението по наемния договор. При тези доказателства съдът е направил извод, че "Е. България" ЕАД е предало на "Петрол" АД държането върху имота и наемателят го е ползвал от съставянето на приемо-предавателния протокол, като наемното правоотношение е било със срок до 25.07.2019 г. Изложени са мотиви, че "Петрол" АД е едноличен собственик на капитала на ищеца "БПИ" АД до месец декември 2015г., след което е извършена промяна в правноорганизационната форма на дружеството, което е трансформирано в АД с мажоритарен собственик на капитала "Петрол" АД, предвид на което и ищецът "БПИ" АД и "Петрол" АД са "свързани лица" по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ. Направен е извод, че щом "Петрол" АД е бил държател на имота, то свързаното с него лице "БПИ" АД, дори и да е установило фактическа власт върху имота, то тя е била установена също като държане. Наличието на основание, на което е установена фактическата власт, изключва намерението да се владее за себе си и осъществяването на тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Съдът е приел, че в случая дори и да се приеме, че ищецът, а не третото лице /“Петрол“ АД/, фактически е ползвал имота, за което по делото няма ангажирани категорични доказателства, то ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи извършени от него действия, чрез които да е демонстрирал, че от държател се е превърнал във владелец. В тази връзка съдът се е мотивирал, че въз основа показанията на свидетелите Н. и Т. не се установява, че представители на ищеца са извършвали явни действия, демонстриращи намерение за своене. Установеното, че захранването на осветлението на паркинга се осъществява от сградата, чийто съсобственик е ищецът, не установява намерение за своене. Според съда житейски логично е ищецът да предоставя на свързаното с него лице "Петрол" АД / наемател на паркинга/ електричество, като без значение за спора са вътрешните отношения между тези дружества, вкл. уговорките им кой ще заплаща разходите за електричеството. За неоснователен е счетен доводът на ищеца, че тъй като свидетелите установили, че служители на "БПИ" АД са се грижели за осветлението и бариерата на паркинга, чието захранване е било осигурено от сградата, собственост на ищцовото дружество, то и паркингът е бил във владение на ищеца. Съдът е подчертал, че свидетелите не установяват, че на паркинга е имало физическо присъствие на служители на ищеца. Поправката на електроинсталацията на паркинга от служители на ищеца не сочи на извършвани правни действия, годни да установят намерение държането да се превърне във владение, като без значение са използваните от служителите електронни карти за достъп до паркинга. Постигнатите, между ответника и „Петрол" АД уговорки за ползване на паркинга са създавали представа у ответника, че ищецът, който е дъщерно дружество на наемателя, се намира в имота като държател и намерението за своене, ако е имало такова, до датата на подаване на исковата молба, е останало скрито за собственика. Обстоятелство, че никой не е пречил на служители на ищеца да влизат в паркинга, не е годно да установи владелчески действия, тъй като ищецът се е намирал в имота като държател, който е бил допуснат от собственика да го ползва и тези действия, не могат да доведат до придобиване на собствеността по давност. Прието е, че няма доказателства за демонстрирано явно владение от страна на ищцовото дружество. В подкрепа на извода, че установената от ищеца фактическа власт е в качеството му на държател, съдът се е основал и на показанията на свидетелите Д. и Б., които са били изпълнителни директори на "БПИ" АД в периода 2002-2014 г. Съдът е посочил, че свидетелят Д. установява, че имотът преди 2005 г. е бил собственост на "Е." АД, като определени места от него са били предоставяни на "Петрол" АД. В периода 2002г.-2006г., през който е бил изпълнителен директор, не е декларирал пред никого владелчески претенции за този имот, нито са плащани данъци. Свидетелят Б. сочи, че като изпълнителен директор в периода 2006г.-2014 г. е бил запознат, че имотът е на ответника и не са били предявявани претенции към него от ищеца. Съдът е направил и извод, че показанията на свидетелите установяват, че до 2014 г. в "БПИ" АД е съществувала представа, че имотът е на ответника, като не са налице доказателства, че след това ищцовото дружество е започнало да владее имота, както и че са били извършени действия, с които да е манифестирало спрямо ответника, че започва да владее имота за себе си и да е отблъснало владението на ответника повече от 10 години преди предявяването на иска. Съдът е посочил, че ищецът не се е снабдил и с нотариален акт за собственост, не е демонстрирал към ответника промяна в намерението си от държател на владелец. Владението не може да бъде съмнително, а то е такова винаги, когато не може да се определи със сигурност дали владелецът упражнява фактическата власт или дали има намерение да държи имота като свой. Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение, не са налице сочените от касатора основания по чл. 280,ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият правен въпрос /Какъв е фактическият състав на придобиването на чужд имот по давност по чл. 79 ЗС ?/ е обоснован с доводи, че съдът в противоречие с практиката на ВКС е приел, че фактическият състав по чл. 79 ЗС не е изпълнен, тъй като ищецът не е манифестирал намерението си да владее за себе си и няма доказателства за отблъскване на владението на ответника, като този извод е основан и на това, че ищецът не се е снабдил с констативен нотариален акт. По поставения правен въпрос касационно обжалване не следва да се допуска, защото не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, които са, че имотът е бил предоставен за ползване на облигационно основание на трето за спора лице, но дори и да се приеме, че ищецът, а не това трето лице, фактически е ползвал имота, за което по делото няма категорични доказателства, то не е установено да е извършил действия, с които да е демонстрирал, че от държател се е превърнал във владелец и да е демонстрирал явно владение върху имота. Съдът е приел също, че до 2014г. у ищеца е съществувала представа, че имотът е на ответника и няма доказателства, че след това ищецът е започнал да владее имота, както и че са осъществени действия, с които да е манифестирано спрямо ответника намерение за своене за повече от 10 години преди предявяване на иска. Т.е. решаващите изводи на съда са, че до 2014г. изобщо не е упражнявано владение, а за след 2014г. не е установено да е осъществено такова с неговите признаци в изискуемия се в чл. 79, ал.1 ЗС 10-годишен срок. Останалите мотиви на съда, касаещи анализ на извършваните от ищеца действия и доколко те сочат на владение по смисъла на чл. 79 ЗС, са допълнителни такива и са развити, ако се допусне, че дружеството е установило владение върху имота. В този смисъл при направени решаващи изводи, че фактическата власт е осъществявана не от ищеца, а от „Петрол“АД, както и че до 2014г. ищцовото дружество не е имало намерение за своене на имота, то формулираният от касатора въпрос досежно необходимостта владелецът на чужд имот да извърши действия, с които да отблъсне владението на действителния собственик и да манифестира намерението си за своене, вкл. и чрез снабдяване с нотариален акт, не е от обуславящо значение за крайния изход от спора и по отношение на него не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, предвид на което и не следва да се извършва преценка за наличието на специалната такава по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос е свързан с първия и по него не следва да се допуска касационно обжалване по вече изложените съображения. При решаващ мотив, че ищецът не е установил фактическа власт върху имота, а такава е била упражнявана от третото за спора лице на основание договор за наем, то и въпросът за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС е неотносим към тези изводи на съда, стоящи в основата на въззивното решение. Съдът не е отхвърлил иска, приемайки за доказано, че в срока по чл.79, ал.1 ЗС ищецът е упражнявал фактическата власт върху имота, но отказвайки да приложи нормата на чл. 69 ЗС. Приетото от съда, че наемателят на имота и ищецът са свързани лица и тази свързаност предпоставя, че щом „Петрол“ АД е държател, то и ищецът, дори и да е установил фактическа власт, то тя също е установена като държане и за да се придобие имотът по давност е необходимо да се предприемат действия на преобръщане на държането във владение, които явно да бъдат демонстрирани спрямо собственика на имота, не може да обоснове допускане до касационно обжалване по поставения въпрос. Тези изводи на съда са развити също при допускане, че ищецът е установил фактическа власт върху имота, но както вече нееднократно се посочи, съдът е приел за недоказан този факт. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Доводите, с които касаторът основава допускането до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК са такива за неправилност на въззивното решение, по които съдът не може да се произнася в производството по чл.288 ГПК. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявеня иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение