Определение № 2860 от 01.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 344/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответниците С. И. О. и С. С. О. срещу решение № 565 от 26.10.2023 г. по в.гр.д. 801/2023 г. по описа на ОС – Благоевград, в частта, с която е потвърдено решение № 125 от 20.04.2023 г. по гражданско дело № 234/2022 г. по описа на Районен съд - Петрич, в частта, с която С. И. О. и С. С. О. са осъдени солидарно да заплатят на „Юробанк България“ АД парични суми, дължими по договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ № BL49464 от 18.09.2014 г., както следва: главница в размер на 23 028,38 лева, възнаградителна лихва в размер на 2 194,95 лева за периода от 06.10.2020 г. до 11.08.2021 г., дължима на основание чл. 5 от процесния договор за кредит; мораторна лихва в размер на 687,06 лева за периода от 11.08.2021 г. до 04.10.2021 г., дължима на основание чл. 6 от договора за кредит; неиздължени такси по договора в размер на 1 034,54 лева за периода от 21.09.2020 г. до 04.10.2021 г., дължими на основание чл. 7, ал. 5 от процесния договор за кредит и съгласно Тарифа за таксите и комисионните на „Юробанк България“ АД и неиздължени такси за връчване на нотариалните покани в размер на 72 лева за периода от 29.09.2021 г. до 04.10.2021 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от постъпването на исковата молба в съда /22.02.2022 г./ до окончателното изплащане на вземането, и са присъдени разноски по делото.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че необосновано съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установява основателността на предявените искове. Изтъкват, че не споделят изводите на въззивния съд, че е без значение за правния спор непредставянето по делото на действалите към процесния договор общи условия, като сочат, че именно в последните би следвало да са уредени методологията за изчисляване на референтен лихвен процент и дължимите такси. Сочат, че изводът на съда, че „неизвестните общи“ условия ги обвързват единствено въз основа на събрано заключение по съдебно-счетоводна експертиза, е правно необоснован. Подчертават, че представените по делото общи условия не са действали по времето на действие на процесния договор за кредит и не са подписани от тях, поради което не ги обвързват. Изтъкват, че по делото не е представен и подписан от тях погасителен план. Поддържат, че съдът не е отчел, че в процесния договор за кредит липсват клаузи, въз основа на които да може да се заключи какви са конкретните права и задължения на солидарните длъжници по договора, включително съдлъжниците да могат по недвусмислен начин да разберат какви са реалните им задължения по договора при евентуално настъпване на някоя от формите на неизпълнението му от кредитополучателя. Отбелязват, че независимо от ограниченията по чл. 269 ГПК въззивния съд е длъжен и служебно да следи за правилното приложение на императивни материалноправни норми и за защитата на правата на определени групи частноправни субекти, които задължения въззивният съд не е изпълнил с обжалвания съдебен акт, като включително е нарушил разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ГПК. Оспорват приложения от банката механизъм за начисляване на дължимите по договора лихви и такси като неправилен. По тези доводи молят въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно. Претендират присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Какви са задълженията на солидарните длъжници по този конкретен договор за банков кредит?

2. Солидарните длъжници по този конкретен банков кредит дължат ли освен главница, в това число и възнаградителна и мораторна лихва, а и такси, дължими по този банков продукт?

3. Следвало ли е всички тези задължения по отношение на солидарните длъжници по този конкретен банков кредит да бъдат обективирани в конкретни клаузи, въз основа на които по недвусмислен начин да се разбере от самите съдлъжници какви са реалните задължения на всеки един от тях към този банков кредит при евентуално настъпване на някоя от формите на неизпълнение по главния дълг? Всичко това при условие, че в основния договор не се сочи с какво точно и конкретно се е задължил всеки един от солидарните длъжници към кредитора при евентуално настъпване на неизпълнение?

Поддържат, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по поставените въпроси при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „Юробанк България“ АД, излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е правилно в обжалваната му част.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е намерил, че съдържащите се във въззивната жалба оплаквания не намират опора в доказателствата, закона, доктрината и практиката. Формирал е извод за неоснователност на оплакванията на въззивниците ответници за липса на „легитимация на адвоката, инициирал производството, относно представителната власт на ищеца“, като е посочил, че пълномощното на адвокат Светозар З. изхожда от Д. Б. Ш. /изпълнителен директор/ и М. И. В. /прокурист/, а съгласно отразяването в партидата на банката в ТР, същата надлежно може да бъде представлявана съвместно от всеки двама от тримата изпълнителни директори или от всеки изпълнителен директор и прокуриста. Счел е, че фактът, че в исковата молба пише, че ищецът се представлява от Д. Б. Ш. /изпълнителен директор/ и П. Н. Д. /също изпълнителен директор/, по никакъв начин не се отразява на редовността и допустимостта на претенциите и на законосъобразността на развилата се съдебна процедура.

Въззивният съд е приел, че предявените искове са доказани по основания и размери както от приобщените в първата инстанция писмени доказателства, така и от заключението на приетата счетоводна експертиза. Отбелязал е, че с оглед естеството на отпуснатия кредит погасителен план към договора не е правен. Отчел е като вярно възражението на ответниците, че представените от банката общи условия не са действали към момента на сключването на договора и не са подписани от двамата встъпили съдлъжници, но счел, че претенциите на ищеца и изводите на вещото лице не се базират на тях и те са напълно ирелевантни за делото. Взел е предвид, че експертното заключение не е оспорено от процесуалния представител на двамата въззивници, и изтъкнал, че от същото се установява, че вписванията в счетоводните книги на банката са редовни и съответните математически пресмятания, операции и начислявания са правилни. Допълнил е, че претенциите на ищеца са съобразени и с т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

По тези мотиви е приел, че атакуваното решение е правилно и го е потвърдил в обжалваната му част.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.

Първите два поставени от касаторите въпроси не покриват изискването да са правни, а по същество изискват произнасяне от касационния съд по основателността на предявените искове и преценка на конкретните права и задължения на ответниците като солидарни длъжници по конкретния договор за кредит.

Третият процесуален въпрос е зададен от касаторите в контекста на поддържаните с касационната жалба и изложението оплаквания за неизпълнение от въззивния съд на законово вменени му задължения да следи за правата на конкретни групи частноправни субекти и за спазването на императивни правни норми, поради което настоящият състав на съда намира, че въпросът следва да бъде прецизиран и уточнен в следния смисъл: “Относно задълженията на съда да следи служебно за валидността на клаузи от договор за кредит, включително при оплакване, че са неясни и неконкретни, когато длъжници по договора са физически лица, които биха могли да отговарят на дефиницията за потребители по Закон за защита на потребителите“.

По така прецизирания въпрос са изпълнени изискванията да е правен, да е от значение за изхода на делото и да е обусловил изводите на съда.

По правния въпрос е относима съдебната практика по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 82 от 07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с което е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК (след изменението на ГПК с ДВ бр. 100/2019 г. ) съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.

С решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, е дадено разяснение за правомощията и задълженията на съда относно служебната проверка за неравноправни клаузи в потребителските договори в съответствие с тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13/ЕИО на Съвета, вкл. на чл. 6, § 1 от Директивата, дадено с постановените решения по дело С-243/08 г., дело С-397/11 г., дело С -168/05 г., дело С-40/08 г., дело № С -618/10 г., дело С-472/11 г. и дело С-488/11 г. по описа на СЕС, и по поставения процесуалноправен въпрос, по който делото е допуснато до касация, е отговорено, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Посочено е, че когато констатира наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това. Уведомяването на страните и даването на възможност за становище и доказателства се извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при пропуск - по всяко време на висящността на производството пред първата или втората инстанция, като вкл. при необходимост се отменя определението за даване ход на устните състезания. Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК или чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат. Във връзка с възражението следва да се предостави възможност за становище на насрещната страна и за ангажиране на доказателства от всяка от страните.

Аналогично е разрешението, дадено с решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. поописа на ВКС, ТК, II ТО, с което е зачетена практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решения, постановени по преюдициални запитвания на различни национални съдилища по тълкуване на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори /дело С-397/11, E. J хrцs срещу Aegon Magyarorsz бg Hitel Zrt., дело С-472/11, Banif Plus B. Zrt срещу Csaba Csipai и Vikt у ria Csipai, дело С-488/11, D. F. Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito срещу Jahani BV/, и прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. При преценка, че клаузата е неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това. Националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, без да чака потребителят да направи искане, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза. Принципът на състезателност изисква националният съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на договорна клауза, да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните процесуални разпоредби ред.

ВКС се е произнесъл по правния въпрос и с решение № 150 от 20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, с което при позоваване на практиката по решение № 199 от 21.01.2019 г. по т.д. 460/18 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/14 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, и решение № 95/13.09.16 г. по т.д. № 240/15 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, е счетено, че нормите на Закона за защита на потребителите, относими към неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни и по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, като въззивният съд е длъжен служебно да обсъди и прецени дали клаузите са неравноправни.

Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото с него разрешение на правния въпрос с цитираната служебно известна на настоящия състав практика на ВКС. Наличието на актуална и непротиворечива съдебна практика изключва допускането на решението до касация по сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение