Определение № 1374 от 18.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 591/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК„АД против решение № 223/25.08.2025г. по т.д.№ 227/2025г. на Апелативен съд – Варна, в частта му, с която, след частична отмяна на решение № 66/20.03.2025г. по гр.д.№ 520/2024г. на Добрички окръжен съд, са отхвърлени предявените от банката против С. Н. Й. искове, за признаване за установено, че същият дължи на банката следните суми, на основание договор за кредит за текущо потребление от 06.04.2022 г.: 1/ главница по кредита - горницата над размера от 49 430,23 лева до присъдените от първоинстанционния съд 49 602,91 лева, ведно със законна лихва от 31.10.2023г. до окончателното плащане; 2/ сумата от 3 867,52 лева – възнаградителна лихва, начислена за периода 25.05.2022г. – 03.09.2023г.; 3/ сумата от 323,31 лева – лихвена надбавка за забава, начислена за същия период; 4/ сумата 1 030,41 лева – обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, за периода 04.09.2023г. – 30.10.2023г. и 5/ сумата от 120 лева – разходи при изискуем кредит, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 3820/2023г. на Районен съд – Добрич. Касаторът оспорва правилността на изводите на въззивния съд, за недействителност на договора за потребителски кредит, на основание чл. 22 вр. с чл.11, ал.1 т. 10 ЗПК, поради неспазване изискването за посочване в договора на всички компоненти, формиращи годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, в частност - тези от дължими застрахователни премии, по сключен застрахователен договор във връзка с кредита, както и от „такса ГПР“. Касаторът счита, че неправилно съдът е отчел невключването на разхода по застрахователни премии в размера на ГПР, въпреки че от доказателствата по делото / стр. последна на погасителния план / е видно, че сключването на застрахователния договор не е било задължително условие за сключването на договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия. Така съдът се е произнесъл в разрив с определението за „общи разходи по кредита„ в чл. 3, б. „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК, както и в противоречие с приетото в решение на СЕС по дело С–646/22г., по тълкуването на чл. 2, б.“й“, чл. 5, пар. 2 и 5, както и на чл. 8 и чл. 9 от Директива 2005/29/ЕО, което приема, че „търговска практика, състояща се в едновременното отправяне до даден потребител на предложение за потребителски кредит и на предложение за несвързан с него застрахователен продукт, не представлява агресивна търговска практика при всякакви обстоятелства, нито дори нелоялна практика при всякакви обстоятелства по смисъла на тази директива„. Досежно компонента „такса ГПР„ касаторът акцентира на несъобразено заключение на ССЕ, според което ГПР по кредита е формиран от договорна лихва и месечни такси за поддръжка на разплащателна сметка, като в открито съдебно заседание от 24.02.2025г. вещото лице е пояснило, че единствените разходи, невключени в ГПР, са тези по застрахователните премии. Оттук касаторът обосновава извод, че посочените в колона 10 на погасителния план „такси ГПР“ по същество са месечните такси за поддържане на разплащателната сметка на кредитополучателя. Касаторът се позовава на съществено нарушение на чл. 8 вр. с чл. 7, ал. 3 ГПК - принципа на състезателното начало в процеса, тъй като въззивната жалба на ответника не съдържа довод, за невключени в ГПР тези от застрахователни премии, а съдът служебно се е занимал с този въпрос, респ. с наличието на неравноправна клауза в договора за кредит, но без да предостави възможност на ищеца за становище по този въпрос. Ответната страна – С. Й. – не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: „Банка ДСК„ ЕАД е предявила обективно съединени установителни искове по чл. 422 ГПК против ответника С. Й., за установяване вземания от същия, на основание сключен договор за кредит за текущо потребление, обявен за предсрочно изискуем, за които вземания кредиторът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение, по реда на чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК. В чл. 9 от договора е посочен ГПР - 6, 28 %. Компонентите на ГПР не са упоменати в договора. В чл. 7.5 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, е предвидено, че общата сума, дължима от кредитополучателя, посочена в погасителния план, включва главницата по кредита и разходите по т.7.1 от ОУ. Последната клауза предвижда, че ГПР включва: лихви; такси, които клиентът дължи съгласно Приложение – извлечение от Тарифата на Банката; такса за откриване и месечна такса за поддържане на разплащателната сметка, чрез която се обслужва предоставения кредит, само в случай,че тази разплащателна сметка е открита в деня на входиране при Кредитора на искане за кредит и същата не е включена в ползван от титуляра на сметката платежен пакет като условие за преференцална лихва по кредита; такси за допълнителни услуги, ползването на които представлява изпълнение на условия за получаване на преференциална лихва по кредита; такса за ползване на платежен пакет, ползването на който представлява изпълнение на условия за получаване на преференциална лихва по кредита. Действително, чл. 2.1 от договора за кредит визира предоставянето на примерен погасителен план при сключването на договора, а т. 5 конкретизира предпоставките за изготвяне на окончателен погасителен план. Съгласно същата клауза, последният се изготвя едва с усвояването на кредита / първо усвояване на сума по кредита /, заменяйки примерния погасителен план, представен при сключването на договора. В представения със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение погасителен план / който би следвало да е окончателния, доколкото въз основа на същия се обосновават претенциите на банката, а и не се сочи от същата като „предварителен„ / са предвидени помесечни погашения на „такса ГПР„ в размер на 5,50 лева и на „застраховка„ – в размер на 36, 09 лева. В чл. 8 от договора е уговорена фиксирана преференциална надбавка към променливия лихвен процент, при изпълнение на Условията по програма „ДСК Партньори плюс„, описани в Приложение № 2 към договора, каквото не е представено. Пояснение на понятието „такси ГПР„ не се съдържа в договора и представените Общи условия. Погасителният план / стр. последна / съдържа изричната клауза, че „сключването на договор за застраховка та / с изключение на имуществена застраховка / не е задължително условие за получаването на кредита или за получаването на кредита при предлаганите / предоставените условия„. Членуването навежда на фиксиране на волеизявлението пост фактум сключването на договора за застраховка, а и подписи на страните предхождат, а не следват същото. Ответникът - С. Й., чрез особения си представител - адв. В. К. - е оспорил исковете, като наред с останалите възражения, останали извън обхвата на касационните доводи, изрично е възразил за неинформираност и неяснота относно компонентите на ГПР и формирането на размер от 6, 28 %, позовавайки се и на начислени му такси, които не се включват в ГПР. Така мотивира нищожност на договора за кредит, на основание чл. 22 вр. с чл. 21 ЗПК. По искане на ищеца е назначена и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според което / потвърдено и в о.с.з. от 19.02.2025г./, ГПР - 6,28 % - е образуван от разходи за възнаградителни лихви и месечни такси за поддръжка на разплащателна сметка, чрез която се обслужва предоставения кредит / без последните да са обосновани процентно в рамките на общия процент ГПР/, при допускане, че договорът ще е валиден за целия договорен срок и всяка от страните ще изпълни точно и в срок задълженията си. Установима е заплатена еднократно от кредитополучателя застрахователна премия от 36,09 лева към „Групама застраховане„ ЗАД. В о.з. на 19.02.2025г. вещо лице Й. е обяснило, че фигуриращата в погасителния план „застраховка„ се обяснява с предварителното му изготвяне - преди сключването на самия договор за кредит - с информативна цел - да укаже на потребителя какъв би бил размера на застрахователната премия, в случай че би бил сключен договор за застраховка. Вещото лице не установява начисляване на застрахователни премии / обяснимо с оглед възможните страни по застрахователното правоотношение, ако кредитодателят се явява трето ползващо се лице – застрахователният договор не е представен /, като сочи осчетоводявани погасителни вноски по главницата и възнаградителни лихви. Потвърждава, че погасителен план е изготвян след всяка промяна на референтния лихвен процент, за счетоводни цели, но в тях няма включени застрахователни премии. Установява се от заключението на ССЕ, че възнаградителната лихва е формирана с фиксирана преференциална надбавка, визирана в договора. Кредиторът не е оспорвал сключването на застраховка, при наличие и на доказателство за еднократно платена застрахователна премия от 36, 09 лева. Първоинстанционният съд е уважил предявените искове изцяло. Във въззивната си жалба ответникът е повторил оспорването си досежно компонентите на ГПР – неяснота относно начина му на формиране, в резултат на което и неяснота, към момента на сключване на кредита, относно съдържанието на задълженията му към кредитодателя / цената на кредита /. Изрично се е позовал на недействителност на договора за кредит, на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, наред и с други разпоредби на същия закон. Ответникът твърди, че не са ясни компонентите, от които е формиран ГПР, в частност – кои разходи формират разликата между размера на възнаградителната лихва и общия посочен размер от 6,28 %. Липсата на ясна и недвусмислена информация относно разходите по кредита не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора и този пропуск сам по себе си е достатъчен за санкциониране на договора за кредит с недействителност. За да отмени частично първоинстанционното решение и отхвърли предявените установителни искове, извън вземането за чистата стойност на главницата по кредита, въззивният съд - в относимост към касационните доводи за неправилност - е приел следното: Видно от погасителния план, подписан от кредитополучателя, ГПР включва месечна вноска / вноска по главницата и възнаградителна лихва /, вноска по застраховка и такса ГПР. По твърдяната недействителност на договора за кредит, на основание чл. 20 – чл. 24 ЗПК, поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК: чл. 9 от договора предвижда ГПР от 6,28 %. В чл. 7.1 и чл. 7.2 от Общите условия са изброени елементите от които се състои ГПР, с препращане към погасителния план. В същия са посочени: всички месечни вноски – по 549,35 лева и съотношението главница лихва по същите; такси – еднократна 256 лева и месечни от по 5,50 лева, застрахователни премии от 36,09 лева месечно или общо дължима помесечно сума от 590,94 лева; общо дължими лихви - 15 765,89 лева, обща застрахователна премия – 4330,80 лева, общо такси ГПР от по 5,50 лева – 916 лева или общо дължима сума по кредита 71 012,69 лева / от която само за разходи - 21 012,69 лева /. Според заключението на ССЕ, ГПР от 6,28 % е образуван само от размера на възнаградителни лихви и месечни такси за поддържане на разплащателна сметка, чрез която се обслужва предоставения кредит. Оттук въззивният съд е приел, че кредитодателят е възложил в тежест на кредитополучателя разходи – по застрахователни премии и такси ГПР, които не са намерили отражение в ГПР и ако биха били включени, биха го завишили. Позовавайки се на решение на СЕС по дело С – 714/22 и практика на касационна инстанция, въззивният съд е изходил от характеристиката на ГПР, като най-съществена част от предмета на възмездното кредитиране, която служи за ориентиране на потребителя в предлаганите продукти и му дава възможност да направи обективно обоснован извод за съответствието на предлаганата от доставчика услуга със собствения му личен интерес. Затова, съответно на изискването на закона е само онова договаряне, при което структурата на ГПР е посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. чрез точно отчитане на лихвени и нелихвени / застрахователни / разноски. Съгласно задължителното за националните съдилища тълкуване на СЕС на чл. 4, пар. 2 вр. с чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, ако тези изисквания не са спазени договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Предвид това, поради отклонение от правилото на чл. 19, ал. 1 ЗПК при формиране стойността на ГПР, валидността на сделката следва да се отрече, на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. На основание чл. 23 ЗПК, при недействителност на основание чл. 22 ЗПК, кредитополучателят дължи връщане чистата стойност на кредита, до който размер е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на установителния иск за главницата. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ При наличие на изрична клауза в договора за кредит, която гласи, че сключването на застраховка към договора за кредит не е условие за отпускането му, следва ли стойността на застрахователната премия да бъде включена при формиране на ГПР ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, с решение на СЕС по дело С-714/22г. и с определение по гр.д.№ 578/2022 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 2/ За задължението на въззивния съд да информира страните, че ще извърши проверка за действителността на договора, като им даде възможност да изразят становище и евентуално да посочат доказателства, ако за първи път служебно ще разгледа въпроса за участието на застрахователните премии при формиране на ГПР ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид процедирането на въззивния съд в разрив с приетото в решения по гр.д.№ 3063/2021г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 1767/2023г. на ІV г.о. и гр.д.№ 4691/2019г. на І г.о. на ВКС. Първият от въпросите съдържа фактологично невярна предпоставка – наличие на изрична договорна клауза, че сключването на застраховка не е задължително условие за сключването на договора за кредит или за сключването му при преференциални условия. Такава клауза договорът за кредит за текущо потребление не съдържа. Текст с такова съдържание е включен в погасителния план, при това, същият допуска сключване на имуществена застраховка, като условие за сключване на договора за кредит. Какъв е вида на сключения застрахователен договор, по който е установено плащане на една месечна премия от 36,09 лева, по делото не е установено. Погасителният план / окончателен /, какъвто следва да е представеният от кредитора със заявлението по чл. 417 ГПК, видно от чл. 5 на договора се изготвя след сключването му въз основа на примерния план, т.е. към момента на сключването на договора / релевантен за формиране преценката на кредитополучателя и мотивирането му да сключи договора /, досежно компонентите на ГПР същият е бил в известност за клаузата на чл. 9 – посочваща ГПР единствено процентно, и относимите разпоредби на Общите условия – чл. 7.1, визиращи всички възможни, но не и конкретни за договора, компоненти. Предвид тия обстоятелства, макар убегнали на въззивния съд в тази им пълнота, фиксираната във въпроса невярна предпоставка се явява съществено значима, тъй като липсата й е в подкрепа на постановения правен резултат, по същество основан на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, според който договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Поради това, настоящият състав намира, че въпросът не подлежи на конкретизиране от настоящия съд, каквото правомощие му е предоставено със задължителните указания на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се допусне конкрезирането му, в съответствие с фактологията по спора, въпросът отново не удовлетворява изискването за правен въпрос – отговор на който, в смисъла поддържан от касатора, да би бил от естество да промени правния резултат, както по вече изложените съображения – изначална неяснота относно компонентите на ГПР / посочен единствено процентно / в самия договор, в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при ирелевантност на отразяването им в погасителния план, изготвен след сключването на договора, така и предвид обстоятелството, че въпросът се отнася само до един от съобразените от съда, като ненамерили отражение в общия процент от 6, 28 %, разходи – от застрахователни премии, но не и до другия - „такси ГПР“. Идентичността на „такси ГПР“ с таксите за обслужване на разплащателната сметка, не е изводима от доказателства по делото и не следва „логично„ от заключението на ССЕ. На какъв вид такса, съгласно договора и Общите условия, а вероятно и съгласно приложимите условия на програма „ДСК и приятели плюс„, непредставени по делото, отговаря месечният размер от 5,50 лева / фактически съобразяван от вещото лице по ССЕ, за да посочи, че именно същата формира остатъка до пълния размер от 6,28 % ГПР, извън размера на възнаградителните лихви /, не е установимо от доказателствата по делото, нито обосновано от вещото лице, при иначе ясното разграничаване в чл. 7.1 ОУ, че такса за поддържане на разплащателна сметка се дължи и включва в ГПР, ако не е включена в ползван от титуляра на сметката платежен пакет / такса за ползване на платежен пакет – чл. 7.1 б.“д“ от ОУ /, като условие за преференциална лихва по кредита / фиксирана преференциална надбавка /, каквато в случая има договорена. Спрямо решаващия извод, основан на невключването на кореспондиращ на „такси ГПР„ процент в ГПР, като самостоятелно основание за недействителност на договора, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поставеният първи въпрос е неотносим, а съответен не е формулиран. Въззивният съд не е излагал аргументи в относимост към така формулирания въпрос, но дори да се приеме, че е дължал такива при преценката си за недействителност на договора за кредит, то опущението му не е значимо за правния резултат, по вече изложените съображения, вкл. предвид задължителните постановки на решение на СЕС по дело С-714/22г.. В същото се приема, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Посочено е, че за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C-686/19, EU:C:2020:582, т. 31 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerovб, C-377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Добавено е, че за да обезпечи тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C-383/18, EU:C:2019:702, т. 30). С оглед на това е прието, че съдът следва да провери, от една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Уточнил е, че при тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор за кредит или че дължимите по този договор суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен план. Прието е, че съдът трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия, и дали в действителност с разглежданата договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. Съдът следва да провери дали невключването на цената на посочените допълнителни услуги в ГПР всъщност има за цел да се заобиколи забраната по член 19, параграф 4 от ЗПК, който предвижда, че този процент не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в BGN и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. От така даденото разрешение обективно следва, че формалното посочване / при това в погасителния план и неизводимо от клаузи на самия договор за кредит и Общите условия /, че сключването на застраховка не е задължително условие за предоставянето на кредита или за получаването на преференциални условия по същия / на което единствено обстоятелство се основава касаторът, при това – при неяснота относно вида на конкретната застраховка, доколкото визирания от него текст в погасителния план не касае имуществените застраховки /, не е достатъчно да изключи само по себе си съобразяването на застрахователните премии, като действителен общ разход по кредита, чието неотразяване в ГПР е достатъчно да обоснове недействителност на договора, на основание чл. 11 т. 10 вр. с чл. 22 от ЗПК. С оглед всички обстоятелства в конкретния случай, следва да се изключи, че подобно процедиране не заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, какъвто анализ въззивният акт действително не съдържа, но това опущение не кореспондира със съдържанието на въпроса. В относимост към „конкретните обстоятелства“ от значение е факта, че кредитът е предоставен при преференциални условия / фиксирана преференциална надбавка към променлив лихвен процент / по програма „ДСК Партньори плюс„, посочени като неразделна част от договора – Приложение № 2, чието съдържание касаторът – ищец не е намерил за уместно да разкрие. Вторият въпрос също не удовлетворява изискването за правен, предвид следното: В касационните си доводи, в обхвата на които е ограничено произнасянето на настоящия съд, касаторът се позовава единствено на пропуск да противопостави възраженията си, поради непредоставена му от съда възможност за становище, основани на: 1/ наличието на изричен текст в погасителния план, че сключването на застрахователен договор не е задължително условие на кредита / само по себе си недостатъчно обстоятелство, както с оглед даденото задължително тълкуване в решение на СЕС по дело С – 714/22, възпроизведено по-горе, така и от буквалното съдържание на текста, който допуска имуществените застраховки, като възможно задължително условие / и 2/ заключението на ССЕ, от което касаторът „логично“ извежда идентичност между „такси ГПР„ и „такси за поддържане на разплащателна сметка „, респ. че не се касае за невключен в ГПР самостоятелен и различен от последните компонент, съставляващ разход по кредита / видно от чл. 7.1 от ОУ такси за поддържане на разплащателна сметка се включват и в платежен пакет при преференциални условия, таксите за който са самостоятелен възможен компонент на ГПР /. Съдържанието на тази защита изключва постигането на различен правен резултат, по вече изложените съображения към първи въпрос. Решаващият извод на съда, независимо от известно противоречие в мотивите, е основан на неяснота относно компонентите на ГПР към момента на сключването на договора, спрямо който извод визираното от касатора нарушение на чл. 7, ал. 3 ГПК не се явява съществено, тъй като санкционирането му не е от естество да рефлектира върху правния резултат, при посоченото в касационната жалба съдържание на защитата на ищеца. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение