Определение № 2497 от 26.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 950/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Драки“ ООД срещу решение № 569/14.11.2025 г. на Апелативен съд –гр.София по в.т.д. № 509/2025 г., с което е потвърдено решение № 624/05.05.2025 г. по т.д. № 897/2024 г. на СГС – за отхвърляне на предявения от касатора срещу "Булгаргаз" ЕАД иск по чл.55 ал.1, т.1 ЗЗД за сумата от 65 297,05 лв. - платена по нищожна клауза за неустойка на т.5.2 от договор за доставка на природен газ № 448-231/18.11.2022 г., както и на евентуалния иск за сумата от 64015,95 лв., представляваща разликата между действителния размер на неустойка от 1281,10 лв. и платената сума от 65 297,05 лв. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, защото е в противоречие с материалния закон и в нарушение на правото на ЕС. Повдигнат е довод, че уговорените в процесния договор две неустойки санционират и обезщетяват неизпълнението на едно и също задължение – за неприето от клиента количество газ, като в единия случай неустойката се определя по размер на месечна база, а в другия на годишна база. Поддържа се, че поставената задача към ССЕ е относима и допустима към предмета на доказване, поради което въззивният съд е бил длъжен да обсъди заключението на в.лице, но неправилно е приел в решението, че задачата на в.лице е неотносима. Изложени са съображения, че е доказано плащането от ищеца на сумата от 65 297,05 лв. – неустойка по т.5.2 от договора, както и плащане на сумата от 72 750,49 лв. – неустойка по т.7.4, с което ищецът два пъти е санциониран за неизпълнение на едно и също договорно задължение. Неустоечната клауза на т.5.2 накърнява добрите нрави, защото е сключена в нарушение на принципа за свободно договаряне и при липса на баланс и на равнопоставеност на страните по договора, тъй като неустойките по договора са уговорени само в тежест на клиента. Двойното събиране на неустойка за едно и също неизпълнение – първо на месечна база и втори път на годишна база, е недопустимо, защото този начин на уговаряне неустойката по т.5.2 от договора излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и води до неоснователно обогатяване на доставчика. При преценка към момента на договоряне на размера на неустойката и съпоставянето й с размера на очакваните вреди, се установява, че преследваната с процесната неустойка цел излиза извън присъщите й функции. Налагането на две санкции за неизпълнение на едно и също задължение нарушава правото на ЕС и принципа „non bis in idem”, заложен в чл.4 от Протокол № 7 към Конвенцията за защита на правата на човека и чл.50 от ХОПЕС. Въззивният съд се е произнесъл и в противоречие с практиката на ВКС. Алтернативно се поддържа, че неустойката по т.5.2 от процесния договор е определена неправилно по размер, защото от заключението на ССЕ се установява, че нейният размер възлиза на 1281,10 лв. Иска да се отмени обжалваното решение и да се уважи искът.

Ответникът "Булгаргаз" ЕАД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основание за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е намерил, че е сезиран с иск с по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, основан на твърдението, че ищецът е платил на ответника неустойка по т. 5.2 от процесния договор в размер на 65 297,05 лв., но неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави, а при условията на евентуалност се претендира сумата от 64015,95 лв., представляваща разликата между между действителния размер на неустойка по т. 5.2 от 1281,10 лв. и платената сума от 65 297,05 лв. Прието е в мотивите, че страните са сключили договор № 448-231/18.11.2022 г. за доставка на природен газ на изходен пункт на газопреносната мрежа по свободно договорена цена, по който "Булгаргаз" ЕАД като доставчик е поел задължението да доставя на клиента "Драки" ЕООД природен газ през периода 01.01.2023 г. - 01.01.2024 г. съобразно приетата годишна програма по чл. 4.1, посочена в Приложение № 1 към договора, в съответствие с която е уговорено в т. 5.1 годишното минимално/максимално количество газ, което доставчикът ще достави, а клиентът се е задължил да приеме за годината. В т. 4.3 от договора е уговорено, че в срок до 8-мо число на месеца, предхождащ месеца на доставка, клиентът има право да предложи изменение на количествата природен газ по годишната програма, както и право на доставчика да приеме или да не приеме предложението на клиента, като при одобрение следва да се сключи допълнително споразумение с нова годишна програма. Решаващият съд е разяснил, че клаузата на т. 5.2, вр. с т. 5.1 от договора предвижда дължима от клиента неустойка, която по размер се равнява на разликата между договореното и неприетото през годината минимално годишно количество газ, умножена по среднопретеглена цена, формирана от калкулираната стойност на природния газ за годината, разделена на приетото количество природен газ през същата година на доставка, като при нейното изчисляване не се вземат предвид неустойките по т. 7.3, по т. 7.4 и по т. 7.5.

Въззивният съд е намерил, че през процесния период е налице равномерна доставка - доставка, при която коефициентът на неравномерност е по-голям от 0.6, а от представените месечни актове по т. 10.16 от договора е установил дневните договорени и приетите от клиента за всеки отделен ден количества природен газ за 2023 г. За безспорно е прието обстоятелството, че клиентът е приел количество природен газ, което е по-малко от минималното годишно количество /80 % от годишното договорено количество/, както и че клиентът не е отправил предложение за изменение на годишното договорено количество, т.е. договорената годишната програма не е била изменяна. За неизпълнение за задължението на клиента да приеме за 2023 г. минималното годишно договорено количество природен газ е начислена от доставчика неустойка по т. 5.2 от договора в размер на 65 297,05 лв., която ищецът е платил с платежно нареждане от 12.02.2024 г. С писмо с рег. № ТТ-178/29.11.2024 г. доставчикът е отправил предложение на клиента в срок до 05.12.2024 г. да заяви съгласен ли е да получи през 2025 г. неприетото количество природен газ за 2023 г. срещу заплатената неустойка по т. 5.2, но клиентът не е приел предложението.

Като спорни са отграничени правните въпроси за допустимостта да се кумулират неустойките по т. 5.2 и по т. 7.4 от договора, базата за изчисление на които е едно и също неприето количество природен газ, както и за начина на изчисление на неустойката по чл. 5.2. По отношение на възраженията за неравнопоставеност на страните поради нееквивалентност на уговорените способи за обезпечаване на риска от неизпълнение на насрещните задължения и за наличието на злоупотреба с господстващо положение от страна на доставчика на пазара на търговия с природен газ въззивният съд е приел, че страните по договора са търговци - обществен доставчик на природен газ по чл. 175, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 177 ЗЕ и клиент на природен газ по чл. 175, ал. 1, т. 8, вр. с § 1, т. 27б от ЗЕ, които на основание чл. 176, ал. 1, вр. с ал. 3 ЗЕ са уговорили покупко-продажба и доставка на определено количество природен газ с определено качество и при свободно договорена цена. Разяснено е в мотивите на обжалваното решение, че по аргумент от противното на нормата на чл. 178б, пр. 2 ЗЕ процесната доставка не е услуга от обществен интерес по смисъла на пар. 1, т. 66б ДРЗЕ, която не може да бъде отказана по причини, непосочени в закона, тъй като всеки клиент, присъединен към газопреносна и/или газоразпределителна и затворена газоразпределителна мрежа, на основание чл. 181, т. 2, вр. с чл. 180 ЗЕ има право да избере доставчик на природен газ, с когото да сключи договор при свободно договорени цени. Общественият доставчик сключва с доставящите предприятия или търговците на природен газ, както и с клиенти и крайни снабдители сделки при свободно договорени цени - чл. 2, ал. 3 от Правилата за търговия с природен газ, и има задължението да уведоми писмено оператора на газопреносната мрежа и съответния оператор на газоразпределителната мрежа за сключените от него договори за доставка в срок не по-късно от датата на ефективното изпълнение на договора за доставката -чл. 3, ал. 1 от Правилата. Направен е извод, че при договарянето общественият доставчик следва да съобразява какви са възможностите му да осигури на всеки един от своите клиенти доставката на заявеното от него количество и при отчитане на този обективен факт да предложи конкретни параметри относно количеството природен газ, защото нормата на чл. 5, ал. 3 от Правилата предвижда, че при договорите за продажба на природен газ, сключени от обществения доставчик, условията на доставката са обвързани с условията по договорите, по които той купува, пренася и съхранява природен газ. Тълкувайки приложимия материален закон и подзаконовите актове по неговото прилагане, въззивният е достигнал до извода, че не е налице неравнопоставеност между страните по договорното правоотношение, защото едностранният характер на уговорените в полза на доставчика неустоечни клаузи - по т. 5.2 и 5.3 и съответно т.7.4 и 7.5, не обуславя нееквивалентност на предоставените обезпечения за изпълнението на насрещните задължения, тъй като ответникът като лицензиран доставчик на природен газ за територията на страната е длъжен да осигурява непрекъсната, сигурна и качествена доставка на газ, а за изпълнението на това задължение той следва да поддържа финансова обезпеченост, материални и човешки ресурси за обезпечаване на дейността, но няма право да отказва сключването на договори за продажба на природен газ на потребител, пряко присъединен към газопреносната мрежа. Решаващият съд е намерил, че не е налице нито недобросъвестно упражняване на права от страна на доставчика, нито липса на еквивалентност досежно отговорността за неизпълнение на задълженията на страните. Разяснил е, че клиентът не е длъжен да сключи договор с ответника и не е ограничен в избора си на доставчик, както и на условията на доставка, защото неговият избор е обусловен от пазарната конюнктура при наличието на конкурентна среда на пазара. Предвидените в лицензия № Л-214-14/29.11.2006 г. на ДКЕВР задължения за доставчика по процесния договор по осъществяване на този специфичен вид търговска дейност, както и липсата на възможност той да откаже сключването на договор с потребител, сочат, че ответникът като обществен доставчик носи по-голям риск, отколкото носи клиентът за неизпълнение на задължението за приемане на доставките, поради което е оправдано клиентът да понесе нееквивалентността в насрещните обезпечения на риска по договора, тъй като е налице обвързаност на договорите, които доставчикът сключва със своите доставчици и предвидените в тях условия. Въззивният съд е намерил, че процесната неустоечна клауза не е в противоречие с добрите нрави, защото не е налице нееквивалентност в риска от неизпълнение на насрещните договорни задължения. Неустойката по т. 5.2. предвид уговорения механизъм за нейното изчисляване - на база минималното годишно договорено количество, представляващо 80 % от годишното договорено количество, което клиентът се е задължил да приеме, и съобразно целта, за която е уговорена, не излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК/. Този извод е формиран след извършена от решаващия съд преценка за съответствие на неустойката с примерно изброените в посоченото ТР критерии към момента на сключване на договора. Въззивната инстанция е приела, че неустойката обезпечава изпълнението на задължение със значителен паричен размер, което не е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др. Неустойката е уговорена като компенсаторна - за съществено неизпълнение на задължението за приемане на минималното годишно договорено количество газ, от което клиентът е обвързан, независимо от последващи изменения по т. 8.2.2 от договора. Неустойката обхваща обема на цялостната дължима за срока на действието на договора престация - приемане от клиента на минималното годишно договорено количество природен газ. По възражението за противоречие с добрите нрави, основано на твърдение за кумулиране на две неустойки, чиято база за изчисление е едно и също неприето количество газ, са изложени мотиви, че дължимата престация за срока на действие на процесния договор е уговорена в т. 4.1 със съгласувана от страните и приложена към договора годишна програма за доставка на природен газ, съдържаща параметрите на доставката - годишното количество, месечните количества и дневните количества за всеки месец, както и брой на дните във всеки месец, в който клиентът ще приема доставяната газ. В т. 7.1 от договора е уговорено, че дневното договорено количество се определя, като месечното количество газ се раздели на броя на календарните дни в съответния месец, освен в случаите на изменение по т. 8.2.1 и т. 8.2.2. В т. 8.1, вр. с чл. 8.2 е предвидено право на клиента да предложи на доставчика изменение на дневните договорени количества при равномерна доставка, като при приемане на предложението, то става задължително за страните - т. 8.3. От тълкуването на тези уговорки една във връзка една с друга, като всяка от тях се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, е направен от въззивната инстанция изводът, че действителната воля на страните е била изпълнението на задължението на клиента да получи точно определеното в договора дневно количество газ да бъде скрепено със санкцията за неговото неизпълнение. При неприемане от клиента на повече от 10 % от измененото по реда на т. 8.2.1. и т. 8.2.2 дневно договорено количество той дължи неустойка по т. 7.4, която е с компенсаторен характер и представлява санкция за неспазване уговорката, свързана с промяната на договорените количества на дневна база, тъй като доставчикът няма задължение да съхранява или да препродаде неприетото количество, поради което за същият произточат вреди, които следва да бъдат обезщетени. При тълкуване на неустоечните клаузи по т. 5.2. и по т.7.4, вр. с т. 7.1 и т. 4.1 от договора съобразно изискванията на чл. 20 от ЗЗД решаващият съд е намерил, че двете неустоечни клаузи санкционират и обезщетяват неизпълнението на различни задължения и се изчисляват по различен начин, независимо че базата за изчисляването им е едно и също неприето количество газ. В т. 7.1, вр. с т. 4.1 е уговорено, че дневното договорено количество е функция от месечното договорено количество съобразно приетата годишна програма, от което се определя минималното и максимално годишно количество, на база на което се изчислява и неустойката по т. 5.2, като изрично е предвидено, че случаите на изменение по т. 8.2.1. и т. 8.2.2. не се вземат предвид при изчисляване на на неустойката. Неустойката по т.5.2 обезпечава изпълнението на задължението за приемане на минималното договорено годишно количество, за което клиентът се е задължил с Програмата, което количество не подлежи на намаляване по реда на т. 8.2 чрез изменение по предложение на клиента /защото е уговорено, че годишната програма може да се изменя само при условията на т. 4.3 - от договора/, поради което не е налице кумулиране на две неустойки. Включването в договора на процесната санкционна клауза изрично е предвидено в нормата на чл. 5, ал. 2, т. 5 от Правилата за търговия с природен газ. От цялостната преценката на доказателствата е направен изводът, че размерът на неустойката по т.5.2 е адекватен на размера на вредите, които е очаквано да възникнат от неизпълнение на задължението на клиента да приеме минималното годишно договорено количество газ, уговорено в годишната програма.

По отношение на предявения евентуален иск решаващият съд е намерил, че заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза не може да се ползва, защото поставената на в.лице задача е неотносима към предмета на доказване. За неотносими са приети и представените доказателства, с които ищецът се опитва да установи размерът и начинът на изчисляване на неустойката по т. 7.4. за неприетото след направено изменение дневно договорено количество природен газ, доколкото действителността на тази договорна клауза не е предмет на главния иск. Поради изложените съображения по довода за нееднаквост при обезпечаване на задълженията е прието, че нейният размер не би могъл да обоснове основателност на евентуалния иск. Отправеното от доставчика предложение да достави на клиента неприетото количество газ срещу платената вече неустойка по т. 5.2. не е признание на иска, респ. на правнорелевантните за него факти, а има характер на покана за реално изпълнение на задължението на клиента за получаване на неприетото количество газ и е насочено към точното и добросъвестно изпълнение на задължението на доставчика. Това действие на доставчика е в подкрепа на извода, че целта на неустойките по т.5.2 и т. 7.4 не излиза извън границите на тяхната обезпечителна, обещетителна и санкционна функции.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „Нищожна ли е клаузата в един договор за доставка относно дължимата неустойка при неизпълнение, ако тази неустойка веднъж се дължи на месечна база и се плаща ежемесечно, а втори път се събира на годишна база, и пак се плаща всяка година?“

2. „Такава клауза в такъв договор нищожна ли е като противоречаваща на добрите нрави, като показва изключителна неравнопоставеност на двете страни в гражданскоправно отношение, като страните са изключително неравноправни – от една страна държавния монополист "Булгаргаз" ЕАД, и от друга един обикновен търговец, купуващ и продаващ газ?“

3. „Длъжен ли е съдът служебно, без изявление в това отношение от страна на която и да е от страните в процеса, да обследва всички клаузи на съответния договор и да констатира нищожност на съответната клауза?“

4. „Следва ли съдът във въззивната фаза да обследва и съобрази всички събрани доказателства, включително и експертните становища, или не?“

5. „Нарушава ли се принципът „non bis in idem”, след като за едно и също неизпълнение се събира санкция в двоен размер и двукратно?“

6. „Как следва да бъде приложен чл.309 ТЗ в конкретния казус, както и съответните текстове от Закон за защита на потребителя и ЗЗД?“

Допълнителният селективен критерий се обосновава от касатора с твърдението, че изводите във въззивното решение са в противоречие с решения на ВКС – № 8/09.07.2012 г. по т.д. № 450/2011 г., № 208/04.08.2014 г. по т.д. № 637/2012 г., № 120/08.08.2016 г. по т.д. 1399/2015 г., № 115/20.05.2025 г. по гр.д. № 4907/2014 г., №181/26.02.2025 г. по т.д. № 4386/2023 г., № 776/05.01.2011 г. по гр.д. № 74/21.06.2011 г. по гр.д. № 541/2010 г. Сочи решения на СЕС по дела, имащи за предмет неравноправни клаузи от договори, сключени с потребители.

Касационният съд намира, че първият поставен от касатора въпрос по чл.280 ал.1, т.1 ГПК – нищожна ли е клаузата за неустойка, ако неустойка по нея веднъж се дължи за неизпълнение на месечна база и се плаща ежемесечно, а втори път се събира на годишна база и се плаща всяка година, не съответства на мотивите на въззивното решение и не е съобразен с предмета на спора, поради което не е налице общото основание по чл.280 ал.1 ГПК. Решаващият съд е приел, че за неизпълнение на задължението да се приеме минималното годишно количество природен газ се дължи неустойка по т.5.2 от договора, а при неизпълнение на задължението да се приеме повече от 10 % от измененото дневно количество газ се дължи неустойка по т.7.4 от договора, като подробно е изложил мотиви относно характера и естеството на двете отделни задължения на клиента, които при неизпълнение се санкционират с двете неустоечни клаузи. В този смисъл касационният съд намира, че така формулиран въпросът на касатора не държи сметка за решаващите изводи на въззивната инстанция – че двете неустойки са уговорени за неизпълнението на две различни задължения на клиента.

Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че клаузата за неустойка по т.5.2 и клаузата за неустойка по т.7.4 се прилагат при неизпълнение на различни задължения на клиента /ищец/, не може да е основание за допускане на касационен контрол, защото според указанията в т. 1 от ТР № 1 по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС обосноваността на изградените правни изводи има значение за правилността на въззивното решение, а такава проверка не попада в предмета на производството по чл. 288 ГПК. В тази фаза от касационното производство касационният съд не разполага с правомощия да преценява правилността на формираните от въззивния съд правни изводи и да навлиза в същината на спора – да проверява правилен ли е изводът, че двете неустойки са уговорени с цел да обезпечат изпълнението на различни задължения на клиента и съответно да обезщетят вредите от неизпълнението на тези различни задължения.

По втория въпрос – дали е нищожна поради противоречие с добрите нрави неустоечна клауза, която показва изключителна неравнопоставеност на страните по гражданскоправно отношение, които са в изключително неравноправно положение, касационният съд намира, че не отговаря на изискванията за общото основание по чл.280 ал.1 ГПК. Този въпрос съдържа правни оценки на касатора, за които обаче не са формирани изводи в обжалваното решение. Напротив – решаващият съд е достигнал до изводи, че не е налице неравнопоставеност на страните и че не е налице злоупотреба с господставащо положение на обществения доставчик "Булгаргаз" ЕАД. Изложени са мотиви, че оглед характера и обхвата на извършваната от доставчика по договора дейност и задължения, произтищи от лицензия № Л-214-14/29.11.2006 г. на ДКЕВР, страните не са поставени в неравностойно положение, както и че по отношение на процесната доставка на природен газ клиентът има право на избор на доставчик. Касационният съд намира, че този въпрос е предпоставен от друг въпрос, какъвто касаторът не поставя – дали включването на определени клаузи в договора, предвиждащи задължения само за едната страна и липсата на клаузи, предвиждащи подобни задължения за другата страна, води до драстична неравнопоставеност на страните по договорното правоотношение.

По отношение на третия въпрос - длъжен ли е съдът служебно да обследва всички клаузи на договора и да констатира нищожност на съответна клауза, касационният съд намира, че този въпрос принципно е значим за всяко едно въззивно дело, по което спорното право произтича от договорно основание, но за да е релевантен в настоящата фаза на касационното производство, е необходимо касаторът да посочи в своето изложение действителността на коя точно договорна клауза въззивният съд е пропуснал да прецени, както и да посочи основанието за нейната недействителност. В аргументацията на касатора са повдигнати доводи, че клаузата на т.5.2 от договора е нищожна поради противоречие с принципа за справедливост, защото води до неоснователно обогатяване /двойно плащане за неизпълнение на едно и също задължение/. Касационният съд констатира, че въззивният съд е извършил проверка за недействителност на тази клауза, и то на посочените от ищеца основания, доколкото твърдението за нейната нищожност е въведено като основание на иска по чл.55 ал.1, т.1 ЗЗД, а във въззивната жалба изрично са наведени оплаквания срещу извода на първоинстанциония съд за действителност на клаузата. В този смисъл касационният съд намира, че въпросът не съответства на мотивите в обжалваното решение и на фактическата обстановка по делото. Въпросът за служебното задължение на съда да следи за противоречие с добрите нрави на клаузи от договора, респ. за нищожност, произтичаща пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, може да се постави само когато действителността на клауза от договора, релевантна за спорното право, не е била изрично оспорена от страните. В случая действителността на неустоечната клауза на т.5.2 е въведена като основание на иска и по нея въззивният съд се е произнесъл.

По четвъртия въпрос - длъжен ли е въззивният съд да обследва и да съобрази всички събрани доказателства, включително и експертните становища, касационният съд намира, че е значим за всяко едно въззивно дело и отговаря на изискванията на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК. Касационният съд намира, че въззивният съд не се отлонил от съдебната практика на ВКС, формирана по въпроса за задълженията на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, поради което не е удовлетворено изискването на допълнителния селективен критерий. В мотивите на въззивното решение е обсъдено заключението на ССЕ, според което размерът на неустойката по т. 5.2 от 1281,10 лв. се получава при изчисление, което взема предвид изменението на дневните договорени количества, направено по реда на т. 8.2.2 от договора. Решаващият съд е приел, че поставената задача, на която е даден отговор в заключението на ССЕ, е неотносима към предмета на делото, а обосноваността на този доказателствен извод е извън предмета на настоящото производство по проверка на основанията за достъп до касационен контрол. Следва да се отбележи, че в мотивите на обжалваното решение изрично е прието, че неустойката по т.5.2 се изчислява съобразно уговореното минимално годишно количество газ за доставка, без да се отчитат измененията в дневните количества, направени по т.8.2 /изчислени от в.лице съобразно поставената задача/ - т.е. становището на въззивния съд за неотносимост на заключението на ССЕ кореспондира с формирания извод за начина на изчисление на неустойката. В този смисъл касационният съд намира, че спорният въпрос е за начина на изчисление на неустойката, предвиден в т.5.2, но касаторът не поставя въпрос в контекста на чл.20 ЗЗД.

По пети въпрос, по който в аргументацията на касатора са изложени доводи, че за неизпълнение на едно и също задължение се начисляват задължения по две неустоечни клаузи. Касационният съд намира, че въпросът не е съобразен с мотивите на въззивното решение, в които решаващият съд е достигнал до извода, че задълженията за плащане на неустойките по т.5.2 и по т.7.4 възникват от неизпълнение на различни задължения, а не от неизпълнението на едно и също задължение, поради което не е налице кумулиране на неустоечни задължения за едно неизпълнение. Този въпрос е предпоставен от друг въпрос, какъвто касаторът не поставя – дали при тълкуване процесните клаузи от договора с оглед правилата на чл.20 ЗЗД и разкриване на действителната воля на страните постигнатото от тях съгласие е двете неустойки да обезпечават изпълнение на едно и също задълженение и съответно да обезщетяват едни и същи вреди, произтичащи от неизпълнение на това /едно/ задължение.

По шести въпрос. Приложението на чл.309 ТЗ не е било включено в предмета на извършената от въззивния съд проверка, а касаторът не е повдигнал в аргументацията довод, че възражение по чл.309 ТЗ е релевирано във въззивната жалба. Този извод се отнася и до правилата на Закон за защита на потребителя. Следва да се отбележи, че въззивната инстанция изрично е разяснила, че и двете страни по процесната сделка са търговци, но въпросът на касатора не е поставен в контекста на това дали в този случай има основание правилото на чл.309 ТЗ и правилата на ЗЗП да се прилагат за отношенията по повод на процесната клауза за неустойка.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на платеното от него адвокатско възнаграждение – 3601,54 евро.

Мотивиран съдът