Определение № 892 от 20.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2100/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. А. К. срещу решение № 549 от 08.05.2024г. по в.гр.д. № 1080/2023г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 3289 от 02.06.2020г. по гр.д. № 11560/2017г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на Р. П. К., на която П. А. К. е син и наследник по закон, срещу Гаранционен фонд за заплащане на сумата от общо 32 091. 50 лева, обезщетения по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ за претърпени имуществени и неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие от 11.02.2016г., със законната лихва за забава от тази дата до окончателното плащане.

Касаторът намира въззивното решение неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно въззивният съд е приел, че не са били установени фактическите твърдения в исковата молба, че Р. П. К. е пострадала при ПТП в резултат на виновно противоправно поведение на водач на неидентифицирано МПС. От съда не са били съобразени документите по делото, свидетелските показания и приетите експертизи. Неправилен е изводът, че доказателствата очертават и друга възможна хипотеза. Няма нито едно доказателство, което да опровергава твърденията на ищцата. Един съдебен акт може да почива и на косвени доказателства, ако от тях несъмнено следва като резултат фактът, чието доказване се търси. Представеният констативен протокол е официален документ и има обвързваща съда доказателствена сила. От въззивния съд не е било допуснато искането на страната за събиране на гласни доказателства, направено надлежно и в срок след конституирането на П. А. К. като наследник. Въззивният съд е дължал даване на указания по разпределението на доказателствената тежест, когато такива не са дадени с доклада на първоинстанционния съд, ако е констатирал непълнота на доказателствата. По делото във въззивната инстанция не е бил изготвен доклад, въпреки изричните оплаквания във въззивната жалба относно фактическите приемания на първата инстанция и въпреки направените доказателствени искания.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Длъжен ли е въззивният съд да допусне на страна в производството, заместила починала страна, доказателствено искане, направено в хода на въззивното производство (в първия момент, в който страната е имала обективна възможност да го направи), ако същото би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск и за изясняване на делото, включително и в хипотезата, в която ищецът не би могъл да узнае и при положена дължима грижа за добро водене на делото?

Касаторът се позовава на решение № 60208 от 03.12.2021г. по гр.д. № 3523/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 189 от 15.01.2018г. по гр.д. № 547/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 358 от 17.01.2014г. по гр.д. № 1381/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 225 от 18.12.2023г. по гр.д. № 220/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 50269 от 23.12.2022г. по гр.д. № 440/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 35 от 24.04.2020г. по гр.д. № 1939/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 95 от 15.06.2016г. по гр.д. № 5592/2015г. на ВКС, ГК, І г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да укаже на ищеца в производството, че не сочи доказателства в подкрепа на своите твърдения, въведени в исковата молба или във въззивната жалба, ако прецени, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да направи това в доклада по делото, или е допустимо, без да изпълни процедурата по чл. 146, ал. 2 от ГПК и без да даде указания на страната, във въззивното си решение да приеме, че е налице непълнота на доказателствата.

Според касатора по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 171 от 17.09.2018г. по гр.д. № 2813/2017г. на ВКС, ГК, решение № 304 от 01.10.2015г. по гр.д. № 2460/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 417 от 12.07.2010г. по гр.д. № 788/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 255 от 11.07.2011г. по гр.д. № 587/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 108 от 10.07.2023г. по гр.д. № 814/2012г. на ВКС, ГК, І г.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд в изпълнение на задълженията си по чл. 235, ал. 2 от ГПК да вземе предвид при произнасяне на съдебния си акт обстоятелството, че приет като доказателство констативен протокол за ПТП с пострадали лица, който е съставен от длъжностно лице след посещение и оглед на ПТП-то, за който липсва оспорване на автентичността му и обстоятелствата, определящи го като официален документ, и не е проведено пълно обратно доказване, безспорно има обвързваща материална доказателствена сила?

4. Допустимо ли е съдът да отрече или игнорира обвързващата материална доказателствена сила на официален документ – констативен протокол за ПТП, при липса на оспорване автентичността на документа и липса на оспорване на обстоятелствата, определящи го като официален?

Според касатора по тези въпроси въззивното решение противоречи с възприетото в решение № 15 от 25.07.2014г. по т.д. № 1506/2013г. на ВКС, ТК, І т.о.

5. Достатъчно ли е при налични констативен протокол за ПТП с пострадали лица, докладна записка, съставени от длъжностно лице след посещение и оглед на ПТП, медицинска документация и постановление за спиране на досъдебно производство, за да може пострадалото лице да предяви претенция за получаване на обезщетение от Гаранционния фонд на основание на разпоредбата на чл. 557, ал.1, т. 1 от КЗ?

6. Допустимо ли е съдът, отричайки или незачитайки прието и неоспорена писмено доказателство относно обуславящо изхода на спора обстоятелство – осъществяването на ПТП с пострадало лице, причинен от неизвестен водач на МПС, да лиши от приложение правната норма, в случая тази на чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ?

Във връзка с тези два въпроса не е посочена практика на ВКС.

От насрещната страна по жалбата Гаранционен фонд е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Производството по делото е било образувано по искова молба от 11.09.2017г. на Р. П. К. срещу Гаранционен фонд за заплащане на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ на сумата от 32 091. 50 лева, дължими обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди. Съгласно изложеното в исковата молба, на 11.02.2016г., около 10.00 часа, в района на кръстовището между [улица]и [улица], [населено място], ищцата е била ударена от неизвестен лек автомобил. Автомобилът е бил паркиран на тротоар и при потегляне е ударил ищцата, която паднала на пътното платно. Водачът качил ищцата в автомобила и я закарал до дома й на [улица], [населено място], без да повика полиция или спешна помощ. Такива били извикани от сина на ищцата П. А. К., който намерил майка си на стълбите на дома им. Ищцата била приета в болнично заведение, където било установено счупване на бедрената шийка в дясно. Била оперирана, като е извършена смяна на тазобедрена става. За инцидента била изготвена докладна записка № 819-ЗМ 154/11.02.2016г. и образувано досъдебно производство № 54/2016г. (пр.пр. № 1867/2016г. на РП-Варна), което е било спряно, тъй като авторът на деянието не е бил разкрит.

С исковата молба е бил поискан разпит на двама свидетели за претърпените от ищцата неимуществен вреди и допускане на съдебно-медицинска експертиза за установяване състоянието на ищцата непосредствено след инцидента, как е протекло възстановяването й, какво е било състоянието в момента, както и относно механизма на получаване на уврежданията. Поискани са били документите по образуваната при Гаранционен фонд преписка по щета. С исковата молба са били представени писмени доказателства – медицинска документация във връзка с проведеното лечение на ищцата и документите по образуваното досъдебно производство, по което са били разпитани свидетели (ищцата и нейния син) и приета съдебно-медицинска експертиза.

С отговор на исковата молба Гаранционен фонд е оспорил механизма на ПТП. Поискал е изискването на всички документи по досъдебното производство, допускане на съдебна автотехническа експертиза и допълване на задачите на съдебно-медицинската експертиза, включително относно механизма на получените от ищцата травматични увреждания.

С определение от 27.03.2019г., постановено по образуваното гр.д. № 11560/2017г., Софийски градски съд се е произнесъл по доказателствените искания на страните. На ищцата е било указано, че в нейна тежест е да докаже, че процесното ПТП се е състояло на сочената дата и място и по посочения от нея начин, включително, че е причинено от неидентифицирано МПС, както и че в резултат на ПТП са претърпени сочените вреди, включително и размерът на разходите за лечение и връзката с причинените увреждания.

В хода на делото допълнително е бил представен и приет констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 399, издаден на 11.02.2016г. по реда на Наредба № 1з-41/12.01.2009г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд. Приета е била медицинска документация. Изслушана е била съдебномедицинска експертиза (основно и повторно заключение). Съгласно приетите заключения уврежданията при ищцата е можело да бъдат получени по два механизма – директно падане на дясната страна на седалището или при рязко извъртане на крайника настрани. Падането е можело да бъде по начина, описан в исковата молба (отвеждане от равновесие след удар с малка сила от задната част на лек автомобил). Вещото лице по повторната експертиза е отбелязало допълнително, че в медицинската документация по делото за пострадалата не са описани никакви видими травматични увреждания на меки тъкани, които биха могли да насочат за по-конкретен механизъм на травмиране, или зацапвания по дрехите. В първоинстанционното производство е бил разпитан като свидетел П. А. К., дал показания за състоянието на неговата майка на твърдяната дата на пътния инцидент, както и споделеното от нея по повод уврежданията.

Предявените искове са били отхвърлени от състава на Софийски градски съд с решение № 3289 от 02.06.2020г. Възприето е било, че ищцата не е установила твърденията си, че посочените в исковата молба травматични увреждания са настъпили в резултат на противоправно и виновно поведение на водач на неидентифицирано превозно средство. Представеният констативен протокол не отразява констатации на длъжностното лице, изградени въз основа на непосредствени впечатления от самото местопроизшествие. Той се основава единствено на твърдения на пострадалата. Медицинската експертиза също не е установила падането да е предизвикано от удар на лек автомобил. Това е и по отношение на писмените доказателства и разпита на свидетел, който не е очевидец, а е възпроизвел фактите по разказ на пострадалата.

Срещу постановеното първоинстанционно решение е била подадена въззивна жалба на 20.07.2020г. чрез процесуален представител по пълномощие. Оплакванията са били за необоснованост на решението – несъобразяване на събраните доказателства в подкрепа на твърдения механизъм на ПТП. Ако съдът е считал доказателствата недостатъчни, е следвало в доклада да укаже тази непълнота, както и сам да предприеме необходимите действия, за да обезпечи разкриването на обективната истина. Поискано е било, освен другото, допускане на съдебна автотехническа експертиза.

Въпреки уваженото искане във въззивната жалба за допускане на съдебна автотехническа експертиза, въззивният съд отново е достигнал до извод за неоснователност на предявените искове (недоказаност на твърдения механизъм на ПТП). С решение № 1508 от 1712.2020г. по в.гр.д. № 2699/2020г. на Апелативен съд – София въззивното първоинстанционното решение е било потвърдено.

На 08.02.2021г. от името на Р. П. К., чрез същия процесуален представител по пълномощие, е била подадена касационна жалба, въз основа на която е било образувано т.д. № 518/2021г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия. С определение № 29 от 19.01.2022г. въззивното решение не е било допуснато до касационно обжалване.

С молба вх. № 282657 от 21.04.2022г. П. А. К. е поискал отмяна на въззивното решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК. Изложил е, че неговата майка, на която е наследник по закон, е починала на 10.06.2020г. и той не е участвал във въззивното и касационното производство. Едва на 04.04.2022г. разбрал, че е било постановено определението по чл. 288 от ГПК по т.д. № 518/2021г.

С решение № 50153 от 10.04.2023г. по т.д. № 1645/2022г. на Върховния касационен съд, Търговска колегия, решение № 1508 от 1712.2020г. по в.гр.д. № 2699/2020г. на Апелативен съд – София е било отменено и делото е било върнато на друг състав на този съд. Възприето е било, че П. А. К. не е конституиран като въззивник в производството пред този съд по реда на чл. 227 от ГПК и не е участвал в него.

По новото образувано гр.д. № 1080/2023г. на Апелативен съд – София П. А. К. е бил конституиран като правоприемник на първоначалната ищца (определение № 1120 от 26.04.2023г.). Със същото определение му е било

указано до заяви дали поддържа депозираната от Р. П. К. въззивна жалба. С отговор от 26.05.2023г. е било изложено, че тази жалба се поддържа, както и се поддържат направените твърдения, за които са събрани доказателства. Поискано е било допускането на свидетел при довеждане за установяване настъпването на ПТП - обстановката и механизма на пътния инцидент, състоянието на Р. П. К. след ПТП и реакцията на водача.

С определение от 06.06.2023г. допускането на свидетел е било отказано от въззивния съд по причина на въведената забрана за събиране на нови доказателства във въззивната инстанция (чл. 266, ал. 1 от ГПК). Не са били въвеждани, нито са се установили основания за допускане на доказателството поради процесуални нарушения на въззивния съд (чл. 266, ал. 3 от ГПК).

В проведеното открито съдебно заседание на 06.12.2023г. от името на П. А. К. е било заявено, че са налице предпоставките на чл. 266, ал. 1 от ГПК за допускане на свидетел, тъй като е новоконституирана страна и за първи път има възможност да релевира доказателството. Налице са и обстоятелства по чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК.

Въззивният съд не е променил становището си за недопустимост на искането на свидетел, тъй като новоконституираната страна е правоприемник и встъпва в правното положение на своя праводател.

С решение № 549 от 08.05.2025г. първоинстаницонното решение е било потвърдено. Споделени са били изводите на състава на Софийски градски съд. Съставеният констативен протокол, независимо че представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно настъпването на процесното ПТП по начина, описан в исковата молба, тъй като този документ е съставен по данни само на пострадалата. Събраните други доказателства също не изясняват по несъмнен категоричен начин, че ищцата е пострадала при твърдения пътен инцидент. Доказателствата очертават и друга възможна картина.

С оглед тези изложени обстоятелства, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по формулираните от касатора въпроси.

Първият процесуалноправен въпрос относно възможността да бъде искано събирането на доказателства във въззивното производство при настъпило след постановяване на първоинстанционното решение правоприемство по чл. 227 от ГПК, отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС). В производството по гр.д. № 1080/2023г. на Апелативен съд – София от касатора - въззивник е било направено искане за допускане на свидетел, обосновано със смъртта на Р. П. К., на която касаторът е син и наследник по закон. Искането е било отхвърлено от въззивния съд, при което фактическите и правни изводи в обжалваното съдебно решение са били направени без такова доказателство да е събрано.

Във връзка с въпроса не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Посочените от касатора съдебни решения са постановени по други въпроси: относно защита на интересите на ненавършилите пълнолетие деца (гр.д. № 3523/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о.); по приложението на чл. 266 от ГПК (гр.д. № 547/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., гр.д. № 1381/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и гр.д. № 5592/2015г. на ВКС, ГК, І г.о.), относно процесуалните действия на въззивния съд при непълнота или грешно разпределение на доказателствената тежест в доклада на първоинстанционния съд и при оплаквания във въззивната жалба за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доказателствата (гр.д. № 220/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., гр.д. № 1939/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о.); както и относно предпоставките за ненастъпване на преклузията по чл. 266, ал. 1 от ГПК - пропускът за установяване на действителните отношения на страните чрез събиране на доказателства да се дължи на нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд (гр.д. № 440/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о.). Напротив, съгласно съдебната практика на ВКС само по себе си процесуалното правоприемство, настъпило след постановяване на първоинстанционното решение, не е обстоятелство от тези по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, преодоляващо забраната за посочване на нови факти и обстоятелства във въззивното производство (решение № 27 от 20.03.2020г. по гр.д. № 2224/2019г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 94 от 22.06.2015г. по гр.д. № 5671/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др.). Това е възприел и въззивният съд - П. А. К., като новоконституирана страна, е правоприемник и встъпва в правното положение на своя праводател.

Вторият процесуалноправен въпрос на касатора не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това е, защото той касае хипотеза, при която страната не е посочила никакви доказателства за твърдян от нея факт, при което в доклада по делото първоинстанционният дължи указания (чл. 146, ал. 2 от ГПК). От въззивния съд е възприто друго – че от ищцата Р. П. К. са били посочени и представени доказателства, които са били и събрани (писмени доказателства, експертизи и показания на свидетел), но те не установяват фактическите твърдения в исковата молба относно механизма на пътния инцидент, във връзка с който е бил воденият иск по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ. Всъщност самият касатор се позовава на доказателствените искания в исковата молба, а в подадената въззивна жалба, която касаторът изрично е заявил че поддържа, оплакванията са били други. Че ако първоинстанционният съд е считал доказателствата недостатъчни, е следвало в доклада да укаже тази непълнота, както и сам да предприеме необходимите действия, за да обезпечи разкриването на обективната истина.

Третият и четвъртият от въпросите на касатора (също процесуално правни) относно материалната доказателствена сила на констативния протокол по Наредба № 1з-41/12.01.2009г. отговарят на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но не и на допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че констативният протокол за ПТП с пострадали лица № 399, издаден на 11.02.2016г., представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, но не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно настъпването на процесното ПТП по начина, описан в исковата молба, тъй като този документ е съставен по данни само на пострадалата. В този смисъл е бил споделен изводът на първоинстанционния съд, че само когато констативният протокол отразява констатации на длъжностното лице, изградени въз основа на непосредствени впечатления от местопроизшествието, удостоверените обстоятелства биха обвързвали съда. Тези изводи са в съответствие със съдебната практика, включително с посоченото от касатора съдебно решение по т.д. № 1506/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. Съгласно това решение, когато удостоверените факти относно механизма на произшествието не са възприети лично от съставителя, констативният акт съставлява доказателство единствено за направените пред длъжностното лице изявления, но не и за тяхната вярност.

Петият и шестият от въпросите не могат да бъде определени като правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те изискват преценка на фактите и доказателствата по делото, както и на обосноваността на въззивното решение. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ).

Дори да се приеме, че въпросите отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, липсва посочена от касатора съдебна практика, при което не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

С подадения отговор на касационната жалба Гаранционен фонд е поискал присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащането на правната помощ, такива разноски в касационното производство следва да бъдат присъдени - 120 лева.

Воден от горното съдът