Определение № 2491 от 07.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 985/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. Т. от [населено място] против решение № 186 от 13.01.2025 г. по в. гр. д. № 2932/2023 г. на Софийски градски съд, II-А въззивен състав, с което е обезсилено решение № 532 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 38946/2022 г. на Софийски районен съд, 154 състав и е прекратено производството по делото, образувано по предявените срещу Национална агенция за приходите обективно съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът-касатор не дължи на агенцията, поради погасяване по давност, сумите по изпълнителен лист от 05.05.2015 г., издаден по ч. гр. д. № 6464/2015 г. на Русенски районен съд: сумата 24 446 лв. – главница по договор № 18/112/03515 от 12.10.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.10.2015 г. до окончателното й изплащане и сумата 1679.75 лв. – лихва за забава за периода 26.02.2015г. - 30.10.2015г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост, без да са изложени конкретни аргументи в подкрепа на тези оплаквания. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. За кого настъпват правните последици от предявен иск по чл. 439 ГПК за погасено по давност вземане на държавен орган – за държавата или за оправомощения орган; 2. Допустим ответник по иск с правно основание чл. 439 ГПК ли е органът, който е натоварен за неговото събиране, след като винаги последиците за недължимостта възникват в патримониума на държавата“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 170 от 06.04.2020 г. по т. д. № 2506/2018 г. на II т. о. Освен това, касаторът счита обжалваното решение и за очевидно неправилно. Ответникът по касация – Национална агенция за приходите – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 13.05.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по предявените от В. В. Т. срещу Национална агенция за приходите искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на агенцията сумите по изпълнителен лист от 05.05.2015 г., издаден по ч. гр. д. № 6464/2015 г. на Русенски районен съд, въззивният съд е приел, че ответната агенция не е пасивно материалноправно легитимирана по тези искове, от което произтича и липсата на правен интерес от същите. Аргументирал е извода си с това, че съобразно посоченото в изпълнителния лист, титуляр на процесните вземания е Държавен фонд „Земеделие“ и следователно именно той е легитимиран да търси и получи плащане по тях, докато НАП е само негов процесуален субституент – агенцията е образувала и обезпечила движението по изпълнителното дело, по което изпълнителният лист е представен с оглед изрично делегираните й от закона (чл. 3, ал. 7, т. 8 ЗНАП и чл. 162, ал. 4 ДОПК) правомощия да събира определени частни държавни вземания, сред които и процесните вземания. Според решаващия състав, доколкото не участва в материалното правоотношение, представляващо източник на вземанията, НАП нито е легитимирана да получи плащане, нито е надлежен ответник по исковете за недължимостта им, тъй като отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК следва да се предяви срещу лицето, което претендира да е носител на вземането, да има качеството кредитор. Липсата на пасивна материалноправна легитимация на НАП е преценена като обуславяща и липса на правен интерес от предявяване срещу нея на исковете на ищеца, че не дължи сумите, за които е издаден изпълнителен лист, по съображения, че: Не е налице правен интерес от отрицателен установителен иск срещу агенцията, че няма вземане срещу ищеца, от една страна, защото тя не претендира да има такова, а от друга – защото евентуалното уважаване на такъв иск срещу НАП не би дало никаква защита на ищеца-длъжник; Действителният претендент на вземането не би бил обвързан от силата на пресъдено нещо, с която е установена недължимостта, тъй като не е бил страна в производството, а НАП би могла да продължи принудителното изпълнение по изпълнителното дело, тъй като в него тя участва като процесуален субституент на титуляря на вземането, а не като носител на такова. В този смисъл въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС – определение № 732 от 10.12.2009 г. по ч. т. д. № 832/2009 г. на II т. о. и определение № 513 от 06.07.2010 г. по ч. т. д. № 465/2010 г. на II т. о. С оглед констатацията за липса на правен интерес от предявените срещу НАП искове, е формиран извод за недопустимостта им и съответно за недопустимост на постановеното по тях решение, поради което същото е обезсилено, а производството по делото – прекратено. Настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси, макар и значими за изхода на конкретното дело, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице поддържаното за тях основание. Даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси не само не е в противоречие, а е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. В посоченото от него решение № 170 от 06.04.2020 г. по т. д. № 2506/2018 г. на ВКС, II т. о. е прието, че: Поради това, че вземането, възникнало по реда на ЗУНК, принадлежи на държавата, в хипотезата на надплащане на суми за погасяване на такова вземане носител на задължението за връщане на надплатените суми е държавата; Дори и за установяване на размера на задълженията по ЗУНК да са водени спорове във връзка със съставени актове за частни държавни вземания с участието на АДВ и НАП, това обстоятелство не обуславя различен извод; Възлагането на събирането и установяването на държавните вземания по ЗУНК на НАП безспорно не прави агенцията титуляр на подлежащите на събиране вземания и предмет на установяване в производствата по възникналите спорове са вземания на държавата, а не собствени вземания на органа, оправомощен от закона да ги събира; Последиците от събирането на вземанията рефлектират не в патримониума на НАП, а в патримониума на титуляра на вземанията – държавата. Налице е обаче противоречие с цитираната практика в частта относно прекратяването на производството по делото поради липса на правен интерес. Както в посоченото решение по чл. 290 ГПК, така и в задължителната практика на ВКС – т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че при нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, какъвто именно е и настоящият случай, решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна и поради това е недопустимо, като, ако порокът се констатира от въззивния съд, той следва да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие. С оглед изложените съображения, обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. Поради констатираното противоречие с практиката на ВКС, не подлежи на обсъждане поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Предвид освобождаването на ищеца от държавни такси по делото, такава не се дължи за разглеждане на касационната жалба. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК