Определение № 1792 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 12/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез юрк. П., срещу решение № 5229/11.08.2025г. по гр.д.№ 13493/24г. по описа на СГС, ІІ В ВС, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е осъдена общината да плати на С. Е. Й. - И. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 10 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди от увреждане на здравето, настъпило на 27.01.2019г. в [населено място] в резултат от необезопасена дупка пред магазин „345“, пл. В. з.“ №..., ведно със законната лихва от 27.01.2019г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, защото е останал неизяснен механизма на увреждането; в нарушение на съдопроизводствените правила не са обсъдени възраженията му, вкл. това за съпричиняване на вредоносния резултат, а фактическите изводи на съда са необосновани. Позовава се и на неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД. В контекста на оплакванията в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси, които се твърди да са разрешени в противоречие със сочената практика на ВКС: 1/ „Обоснован ли се явява съдебен акт на въззивната инстанция, ако не са обсъдени всички доводи и възражения на ответника, свързани с твърденията му?“ 2/ „Допустимо ли е съдът да приеме наличие на пълна и сигурна причинно следствена връзка между поведението на общината и вредите, ако механизмът на падането не е установен с категоричност, а единственото доказателство е показание на заинтересования свидетел, дадено в противоречие с обективните медицински факти?“ 3/ „Допустимо ли е да се приеме, че увреждането на физическо лице от попадане в дупка на улицата/ тротоар представлява битова травма по приетата медицинска документация по делото?“ и 4/ „При определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди в резултат от непозволено увреждане следва ли въззивният съд да вземе предвид и да изложи мотиви относно конкретни обективни икономически показатели съгласно социално икономическата конюнктура в страната и правилно ли е приложен законовият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“ Насрещната страна по жалбата – ищецът С. Е. Й.- И., чрез адв. Д.- П., оспорва жалбата и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК, а във връзка с доводите по въззивните жалби на страните е изложил следното: Съвкупната преценка на доказателствата по делото позволява категоричен извод, че в края на м. януари 2019 г. ищцата е претърпяла увреждане на здравето в причинна връзка с попадане в дупка на улицата, представляваща общински път – улица без име, намираща се между [улица]и [улица], на пл. „В. з.“ на територията на Столична община. Доводите и възраженията на ответника във връзка с механизма на увреждането са неоснователни, доколкото описанието на травмата като „битова“ в епикризата от УМБАЛСМ „Пирогов“ не дискредитира получаването й в резултат от попадането в дупка на улицата /в какъвто смисъл са разясненията на вещото лице по СМЕ в открито съдебно заседание от 03.07.2024г./, а показанията на св. В. – очевидец на произшествието, следва да се кредитират, тъй като са вътрешно непротиворечиви, ясни и последователни и се подкрепят от останалия доказателствен материал по делото – писмените доказателства и заключението на СМЕ При преценка справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, ръководейки се от разрешенията на ППВС № 4/1968г., въззивният съд е взел предвид начина на извършване на противоправното деяние и характера на претърпените телесни увреждания – закрито счупване на външен (латерален) малеолус – глезенен израстък на дясна подбедрица, в следствие на стъпване в дупка на улицата; преживяните от ищцата физически болки и страдания и морални неудобства, свързани с проведеното оперативно лечение и престой в болничното заведение за период от 5 дни, с имобилизацията на десния глезен за период от 45 дни с гипсова шина и последвалата необходимост от лечебна физкултура и рехабилитация, като през това време С. Й. се е придвижвала с патерици; продължителността на протеклия без усложнения възстановителен период /около 2 – 4 месеца след инцидента/ и обстоятелството, че при ищцата е настъпило пълно възстановяване, без трайни остатъчни явления. За да определи на 10 000 лева справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е дал превес на установеното по делото съществено психическо затормозяване на ищцата от наложеното от травмата възпрепятстване изпълнението на служебните й задължения като адвокат за един продължителен период от време. По отношение пасивната материалноправна легитимация на общината въззивният съд е приел, че същата не е изпълнила законовото си задължение по чл. 31 ЗП да поддържа в изправност общинската пътна мрежа, а фактът, че е възложила тази дейност на трето юридическо лице, а не я е извършвала чрез собствените си служители, не я освобождава от отговорност, тъй като ответникът отговаря именно като възложител на работата на основание чл. 49 ЗЗД и следва да обезщети третите лица за причинени вреди от виновното бездействие на лицата, на които е възложила дейността по поддръжка на общинската пътна мрежа. Изрично е посочено във връзка с доводите на ответника, че по делото не се установява съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата чрез проява на невнимание или чрез нарушение разпоредбата на чл. 108 ал. 1 ЗДвП. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Вторият и третият въпроси, както и вторият подвъпрос на четвъртия въпрос /„...правилно ли е приложен законовият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“/ не са правни в изяснения по – горе смисъл. Те са израз на тезата на касатора за неправилност на фактическите и доказателствени изводи на въззивния съд, а тя не е проверима в производството по чл. 288 ГПК. Първият въпрос - за задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и първият подвъпрос на четвъртия въпрос – за критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди - отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като обжалваният акт е изцяло съобразен със задължителната / ППВС № 4/1968г.;. т.19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и съществуващата константна казуална практика на ВКС. Всички оплаквания по въззивната жалбата на ответника и релевантните му доводи и възражения по делото са обсъдени от въззивния съд. Несъгласието на касатора със заключението да са неоснователни е касационно оплакване, а не основание за допускане на касационен контрол. Обсъдени са и всички конкретно установени по делото обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Те касаят характера на увреждането, вида и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, възрастта на пострадалия, остатъчните поражения. По силата на препращането по чл. 272 ГПК въззивният съд е споделил значението на икономическата конюнктура в страната като фактор по чл. 52 ЗЗД и е отрекъл удължаване на възстановителния период поради непровеждане на физиотерапия от ищцата. В обобщение, няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от изложеното, съдът