Определение № 124 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 7659/30.03.2022 г. на Ж. И. Д., чрез процесуалния представител адв. Д. Г., против определение № 1086 от 17.03.2022 г. по ч. гр. д. № 514/2022 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1276 от 03.02.2022 г. по гр.д. № 17396/2016 г. на Варненския районен съд, за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на предявения от жалбоподателката иск, тъй като липсва положителната процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, а имено на правен интерес за водене на иска поради формирана сила на пресъдено нещо, както и поради недопустимост на иск за установяване на нищожност на нотариално удостоверяване. Жалбоподателката поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска то да бъде отменено и делото да се върне за продължаване процесуалните действия по разглеждане на предявените искове против Държавно предприятие „Български спортен тотализатор“. Поддържа, че е налице правен интерес за водене на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като въпреки наличието на предходни дела, не е налице сила на присъдено нещо. Излага твърдения, че предмет на предходно воденото между страните дело е друг имот, поради което решението не се отнася до процесния имот, както и че правното основание на воденото дело е било различно. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените в жалбата оплаквания, че не би могло да се прецени без експертиза, че се касае за един и същи имот, а причина за различието в номерата била промяната на плановете в годините. По отношение на втория прекратен иск, не се излагат съображения за неправилност на обжалваното въззивно определение. В представеното изложение се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на ВКС – т. 18 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, а именно, че предметът на делото е спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца, което се характеризира с правопораждащия факт, на който правната норма е придала правно значение. Излагат се твърдения, че в прекратеното производство ищцата е въвела като правопораждащ факт придобиването на имот, който не е идентичен и е съседен на този по предходно водените дела. Жалбоподателката твърди, че въззивният съд се е произнесъл и по процесуалноправни въпроси, произнасянето на касационния съд по които би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Тези въпроси са следните: 1. При несъвпадане между предмета на действителното право на собственост, предмета на делото и предмета на решението, сила на присъдено нещо формира ли се само по предмета, по който съдът се е произнесъл или и относно действителното право на собственост.; 2. Какви са пределите на силата на присъдено нещо на влязло в сила решение, с което е решен спор за собственост по отношение на имот, за който нито една от страните по делото не претендира собственически права, по отношение на действителното спорно право. Жалбоподателката поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като счита, че преграждащото определение на въззивната инстанция е очевидно неправилно, тъй като е постановено без да е зачетена доказателствената стойност на представения по делото официален документ, а именно съдебно удостоверение, от което е видно, че между страните не е воден спор за собственост по отношение на процесния имот. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството (чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК). Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът приема следното: В обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на Ж. И. Д. срещу Държавно предприятие „Български спортен тотализатор“ с искане да се признае за установено по отношение на страните, че ответникът не е собственик на имот с идентификатор .............и прогласяване на нищожност на нотариално удостоверяване правото на собственост върху недвижим имот с К. №..../15.05.2006 г. Взето е предвид, че ищцата твърди, че е наследник на родителите си И. И., починал на 02.05.2015г. и Д. И., починала на 09.05.2015г., като в периода 1983-1987г. родителите ѝ са извършили строеж на пететажна сграда в имот пл.№..., идентичен с ПИ ....в съсобствен имот, без в полза на ответника да е било учредявано право на строеж. Съобразено е, че според твърденията в исковата молба, с констативен нотариален акт №......../15.05.2006г. нотариусът е признал ДП“Български спортен тотализатор“ за собственик на недвижим имот, представляващ магазин с площ от 22.41 кв.м., находящ се в приземния – партерен етаж на сградата, построена на адрес [населено място], [улица], УПИ .......по новия КП от 2003г. в кв.60 на 8-ми микрорайон на [населено място], като това нотариално удостоверяване е определено от ищцата като нищожно поради противоречие със закона, целящо заобикаляне на закона и направено при липса на право на нотариуса да го извърши. Взето е предвид, че в исковата молба се оспорват и документите, послужили за съставянето на нотариалния акт по съображения, че удостовереното с тях право не съществува, както и че ищцата твърди, че съгласно издадено от В. удостоверение за периода 1992г. до 14.07.2021г. няма образувани граждански дела, приключили с влезли в сила съдебни решения по иск с правно основание чл. 108 ЗС с предмет подобект (СО) недвижим имот на адм.адрес [населено място], [улица], в имот пл.№..., кв..........по плана на 8-ми микрорайон на [населено място], идентичен с ПИ ........., а именно тото-пункт, състоящ се от едно помещение и санитарен възел с площ от 22.40 кв.м., разположен на партерния етаж на пететажната жилищна сграда по архитектурен проект, одобрен на 27.07.1983г. Съобразено е, че в исковата молба се съдържа твърдение за водено предходно дело между същите страни – гр.д.№1654/1995г. на В., предмет на което обаче според ищцата е било правото на собственост върху магазин с площ от 22.41 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], имот пл.№... в кв........и именно въз основа на това решение ответникът се снабдил с въпросния констативен нотариален акт, като поддържа, че имотът, за който се е водил правния спор, е различен от процесния, за който в полза на ответника е съставен нотариалният акт. Въззивният съд е посочил в обжалваното определение, че му е служебно известно обстоятелството, че с влязло в сила решение №436/02.08.1994г. по гр.д.№103/1993г. на ВКС са отхвърлени исковете на Ж. Д., М. Ж., И. И. и Д. И. за осъждане на ДП „Български спортен тотализатор“ за предаване владението върху тото-пункт с площ от 22.40 кв.м., разположен на партерен етаж от сграда с административен адрес [населено място], [улица]. Взето е предвид също така, че с влязло в сила решение от 10.01.1997г. по гр.д.№1654/1995г. на В. Ж. Д., М. Ж., И. И. и Д. И. са осъдени да предадат на ДП „Български спортен тотализатор“ владението върху същия обект с площ от 22.40 кв.м., разположен на партерния етаж от сградата с административен адрес [населено място], [улица] на основание чл. 108 ЗС, като ищецът в това производство е установил със сила на пресъдено нещо правото си на собственост върху имота на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба чрез ОбНС по реда на ЗСГ с №..., том ..., дело №......./1978г., договор за групов строеж от 22.08.1984г. и договор за доброволна делба от 15.02.1989г. и двата представени като доказателства по делото и предмет на първия, третия и четвъртия иск. Взето е предвид също така, че с влязло в сила решение от 20.10.2000г., постановено по гр.д.№730/2000г. по описа на В., Ж. Д., М. Ж., И. И. и Д. И. са осъдени да възстановят в полза на ДП „Български спортен тотализатор“ неправомерно промененото състояние на същия обект. При тези данни въззивният съд е приел, че спорът за принадлежността на правото на собственост върху процесния обект е вече разрешен с влязло в сила решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо, което е постановено между същите страни и с което ДП „Б.“ е прието за собственик на имота. Поради това е прието, че производството по предявения от Ж. Д. отрицателен установителен иск е недопустимо на основание чл. 299 ГПК. Изложени са съображения, че повторно заведеното дело се прекратява от съда служебно, като съдът при подаване на исковата молба може и е длъжен съобразно чл. 130 ГПК да я провери и ако констатира, че предявеният иск е недопустим, да я върне. Посочено е, че именно в изпълнение на това свое задължение, след като е установил, че спорът вече е бил решен с влязло в сила решение, В. е прекратил повторно заведеното дело служебно, при което не е бил длъжен да дава на ищцата указания да посочи дали има и друг имот на същата улица, тъй като към исковата молба са представени писмени доказателства, въз основа на които недвижимият имот се индивидуализира в достатъчна степен с площ, местонахождение и граници, кат наименованието му като магазин или тото-пункт не е сред индивидуализиращите го белези. Изложени са съображения, че предметът на доказване при отрицателния установителен иск и по иск с правно основание чл. 108 ЗС съвпадат, като единствената разлика е в разпределението на доказателствената тежест, при което следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че доколкото в настоящето производство не се твърди да са настъпили нови обстоятелства досежно собствеността, за ищцата не е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. Прието е, че обстоятелството, че ищцата през 2011г. се е снабдила с констативен нотариален акт за същия обект не обосновава наличието на правен интерес, доколкото наличието на правен интерес се преценява от съда винаги конкретно, и като бъде взето предвид, че съставянето на констативен нотариален акт не създава право на собственост, нито води до възникване на нов недвижим имот, поради което и не представлява основание за ищцата да заведе за трети път дело за собственост по отношение на магазина с площ от 22.40 кв.м., описан като тотопункт. Съобразено е обстоятелството, че представените при съставянето на констативния нотариален акт от 2011г. документи вече са били обсъдени в производството по гр.д.№103/1993г. на ВКС и гр.д.№1654/1995г. на В.. Взето е предвид също така, че новосъздадените административни актове не създават нито могат да променят правото на собственост. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответниците по отрицателния установителен иск, т.е. предметът, върху който се разпростира силата на пресъдено нещо и в двете хипотези е идентичен (решение №68/18.06.2019г. по гр.д.№3931/2018г. на II г.о. на ВКС и посочените в него решения). Наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е обусловено от естеството на правния спор, предхождащ търсената защита на правото на собственост, с оглед действията по оспорване правото на собственост, като е необходимо постановеното по така предявения иск съдебно решение да разреши със сила на пресъдено нещо възникналият между страните правен спор - да се отрече неоснователно претендираното от ответника право или да се отхвърли заявената искова претенция (решение №176/27.02.2017г. по гр.д.№1733/2016г. на II г.о. на ВКС). Т.е. ако при това изследване се установи, че предхождащия търсената с отрицателния установителен иск правна защита спор вече е бил разрешен със сила на пресъдено нещо, пък макар и по реда на чл. 108 ЗС, респ. чрез предявяване на положителен установителен иск за същото право, това обстоятелство съдът следва да вземе предвид при извършването на преценка за допустимостта на иска. Именно такава преценка е извършена от въззивния съд и в настоящия случай. При извършването ѝ въззивният съд не се е отклонил от трайно установената съдебна практика, според която предметът на делото се характеризира с правопораждащия факт, на който правната норма придава правно значение, носителите на правото и неговото съдържание в рамката на въведеното от ищеца правно твърдение (т.18 на ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава жалбоподателя в изложението). Напротив, въззивният съд е извършил именно в съответствие с трайно установената практика на ВКС детайлна и задълбочена преценка на всички релевантни за повдигнатия пред него спор факти и обстоятелства, вкл. обстоятелството, че при предявяването на отрицателния установителен иск Ж. И. Д. се позовава на съставен през 2011г. констативен нотариален акт, при съставянето на който са били представени същите писмени доказателства, каквито са били представяни и съответно обсъждани от съдилищата при предходното разрешаване на спора за принадлежността на правото на собственост с ДП „Б.“. Обстоятелството, че имотът по тези писмени доказателства според жалбоподателката се намира в съседство според представена с частната жалба скица, не е основание да се приеме, че делото има различен предмет, доколкото при произнасянето си по основателността на иска предходните състави, които са постановили окончателни съдебни актове, са разполагали със същите писмени доказателства и са достигнали до съответния правен извод. Ако е считала, че предходното разрешаване на спора от съдилищата е било необходимо изслушване на експертиза или съобразяване със сега представеното доказателство (скица) жалбоподателката е следвало да ангажира такива доказателства във вече приключилите производства, респ. да инициира производство по отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК. Пререшаване на вече разрешен със сила на пресъдено нещо правен спор чрез предявяването на нов иск при идентичен предмет обаче в такава хипотеза е процесуално недопустимо, както е прието и в обжалваното решение. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението правни въпроси. Не може да бъде споделена и тезата на жалбоподателката, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. Макар издаденото съдебно удостоверение да представлява официален свидетелстващ документ, представянето му като доказателство по делото само по себе си не задължава съда безрезервно да приеме съдържащата се в него информация като достоверна. Съдът разполага с правомощието да извърши самостоятелна преценка за осъществяването на съответните релевантни за спора факти и обстоятелства въз основа на цялостна преценка на всички доказателства по делото, вкл. и като вземе предвид служебно известните му факти и обстоятелства. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение