Определение № 834 от 27.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 37/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №12339/04.10.2023г. на М. Б. С. и Светла А. С., чрез адв. Ю. срещу Решение №478/28.07.2023г. по в.гр.д. №474/2023 г. по описа на ОС – Благоевград, с което е отменено първоинстанционното решение, като е постановено ново, с което предявеният от тях против [община], ЕИК[ЕИК], представлявана от кмета И. С. иск за признаване за установено, че ищците са собственици на основание придобивна давност от 2000г. на реална част от 222 кв.м., разположени в югозападната част на поземлен имот с идентификатор [№] по Кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], е отхвърлен като неоснователен. Жалбоподателите считат, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено при неправилно установена и изведена фактическа обстановка, при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото съдът е постановил актът си при недопустима размяна на доказателствена тежест, без да е счел за необходимо постановяването на нов доклад с указания, различни от тези, които вече е бил дал първоинстанционния съд и доколкото правните му изводи за отхвърляне на исковата претенция не са съобразени с дадената от първоинстанционния съд доказателствена тежест. Считат, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на императивни правила и норми, в противоречие с практиката на ВКС по въпроси, свързани с повдигнатия спор относно обстоятелството дали процесният имот е станал общинска собственост, при условията на параграф 42 от ПЗР на ЗИДЗОС /обн. ДВ бр.96 от 5.11.1999г./, които въпроси са свързани с трансформацията на правото на собственост, и какви предпоставки следва да са налице, за да се приеме за установена и доказана сочената трансформация, кой носи доказателствената тежест за тяхното установяване и доказване. В изложението на касационните основания, са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Общината дължи ли да докаже на какво основание е придобила правото на собственост върху имота, кога е придобила това право на собственост, и ако твърди трансформация на осн. П..46 от ПЗР на ЗИД на ЗС, следва ли да установи наличието на предвидените предпоставки?“ при наведени твърдения, че липсват доказателства процесният имот към датата на влизане в сила на тази законова разпоредба да е бил заварен като част от имот- частна държавна собственост и да е бил отреден по силата на действащия към този момент подробен устройствен план за посочените нужди на общината без значение дали имотът е застроен или незастроен. Излага се, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с възприетото в Решение №15/19.02.2016г. на ВКС по гр.д. №4705/2015г., II г.о., че при липса на каквито и да е доказателства, че спорният имот е бил придобит от общината чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представеният акт за частна общинска собственост не е в състояние да го легитимира като собственик. Затова и простото възпроизвеждане в акта за общинска собственост на обща законова разпоредба, по силата на която опредена категория имоти стават общински по силата на закона, не е в състояние да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината, при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, по силата на които имотът е станал държавен в периода преди влизане в сила на въпросната разпоредба. Следващият въпрос: 2. „Длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти?“ се поставя в хипотезата на чл.280, ал. 1, т.1 ГПК, поради противоречие с възприетото в постановени по приложението на чл.12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК решения на касационна инстанция по гр.д. №5980/2014г., гр.д. №2683/2015г. и [населено място] №890/2011 г., всички на I г.о. на ВКС и гр.д. №1798/2016 г. на IV г.о. на ВКС, като се твърди, че в нарушение на функцията му на решаваща, а не контролно- отменителна инстанция, ОС -Благоевград е постановил решението си в противоречие с последователната и непротиворечива съдебна практика, с която се приема, че съгласно чл.12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК - решаващият съд е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, по отделно и в тяхната взаимосвързаност, съотнесено към доводите и възраженията на страните. Твърди се, че с обжалваното решение въззивният съд не е дал отговор на един от най- съществените за изхода на спора въпроси, а именно: 3. „Упражнявано ли е владение върху процесната част от поземлен имот с идентификатор [№] и това владение могло ли е да легитимира ищците, като собственици на имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност към датата за периода, заявен в исковата молба и след като [община] е удостоверила върху официален документ, че в регистрите си „няма данни за имота“? и 4. „Налице ли е упражнявано от ищците владение и ако такова е налице, това владение могло ли е да легитимира ищците, като собственици на имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност към датата, на която са поискали заверката на молба- декларация по чл. 587, ал.2 ГПК от [община]?“, като се твърди, че в тази част въззивното решение противоречи на Решение №60137/31.01.2022г., постановено по гр. дело №609/2021г. на ВКС и на Решение №61/07.07.2022г, постановено по гр. дело №1659/2020г., 1-во г.о. на ВКС. Според касаторите, в нарушение на процесуалните правила, ОС Благоевград не е изпълнил задълженията си да се произнесе по правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, обусловили изхода на спора, предвид което касационната инстанция следва да даде отговор и на въпроса: 5. „Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, обуслови изхода на спора?“ при наведено твърдение, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР №1/2013 г. на ОСГТК, Решение №81 по гр.д. №5534/2014 г., IV г.о., Решение №42 по гр.д. №4492/2014 г., III г.о., Решение №127 по гр.д.№ 1224/2013 г., IV г.о., което сочи на неизпълнение и на друго процесуално задължение на въззивния съд- да извърши анализ и цялостна преценка на всички доказателства при обосноваване на фактическите и правни изводи по спора, с оглед на заявеното от страните в съответните преклузивни срокове, като е нарушил и диспозитивното начало с оглед процесуалното поведение на ответника и заявените от него искания и възражения в срока по чл. 131 ГПК и след постановяване на доклада от първата инстанция. Твърди се, че обжалваното решение е и очевидно неправилно, тъй като приложимият закон не само, че не е приложен правилно, но е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, без съдът да съобрази твърденията на всяка от страните, и доколко същите са били заявени в срок, респективно - е било указана на съответната страна доказателствената й тежест и според касаторите от съдържанието му не става ясно - въз основа на кои доказателства съдът е формирал своето убеждение за отмяна на постановеното от РС Благоевград. Следващият поставен въпрос е: 6. „Какви са предпоставките за установяване на владение и в частност представлява ли такава окупацията (завладяването) и ако да то при позоваване на придобивна давност трябва ли да се установи и начинът на окупацията (завладяването)?“ при наведени твърдения, че по същия въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №262 от 01.11.2012г. по гр.д.№ 439/2012г. на II г.о., решение №445/21.07.2012г. по гр.д.№283/2010г. на I г.о. и ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС. По въпроса: 7. „ Необходимо ли е при въведено възражение за придобивна давност да се установява начинът и моментът на завладяване на имота с оглед изискването същото да е явно и спокойно, както и с оглед предвидената в чл. 79 ЗС продължителност на владението и обстоятелството в полза на кое лице е започнала да тече, съответно е изтекла придобивната давност?“ касаторите считат, че решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение №1/06.08.2012г. по т. д. №1/2012г. на ОСГК, Решение №110 от 20.03.2012г. на ВКС по гр. д. №870/2011г., II г. о., Решение №79 от 05.07.2019г. по гр. д. №3706/2018г. на ВКС, Решение №75 от 03.07.2019г. по гр. д. №2871/2018 г. на ВКС, 2-ро гр. отделение, Решение №2 от 11.04.2019 г. по гр. д. №1117/2018 г. на ВКС. Твърди се, че съдът е дал отговор и на въпросите: 8. „С какви действия претендиращият собствеността следва да демонстрира владение и намерение за своене, и след като никой не се е противопоставил на установеното от него владение, същият държател ли е на имота, до момента, в който някой реши да се индивидуализира, като собственик на имота? Дали позоваването е елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС?“, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана решение №45/15.04.2014 г. на ВКС по гр. д. №6619/2013 г., Решение №136 от 17.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 774/2010 г., Решение №153 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 889/2012 г., Решение №112/07.08.2019г., постановено по гр. дело № 3065/2018г, 1-во, г.о, ВКС, както и на ТР №11/21.03.2013г по т.д. 11/2012г на ОСГК на ВКС. Следващият въпрос, на който следва да бъде даден отговор от касационната инстанция е: 9. „Длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти?“, който се обосновава в хипотезата на чл.280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие с възприетото в постановени по приложението на чл. 12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК решения на касационна инстанция по гр.д.№ 5980/2014г., гр.д. №2683/2015г. и гр.д.№890/2011г., всички на I г.о. на ВКС и гр.д. №1798/2016г. на IV г.о. на ВКС, Решение №105/12.11.2018г., постановено по гр. дело №3109/2017г. 1-во, г.о. ВКС, и предвид изводите му, препращането му към първоинстанционното решение и липсата на отговор на всички заявени с въззивната жалба възражения. С оглед изводите на въззивния съд, касаторите считат, че отговор следва да бъде даден и на въпроса: 10. „Следва ли [община], оспорвайки правото на собственост, да проведе пълно и главно доказване на фактическия състав на твърдяното от същата придобивно основание?“, доколкото решението противоречи на ТР №11/21.03.2013г, по т.дело №11/2012г на ОСГК на ВКС; решение №87 от 7.05.2015г. на ВКС по гр. д. №6486/2014 г., I г. о., Решение №183 от 1.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 847/2012г., I г. о. Считат, че е налице и неправилно позоваване и приложение на чл.69 ЗС, което сочи и на очевидна неправилност на съдебния акт поради нарушение на императивна норма на чл. 69 ЗС, на чл.79, на чл. 154, ал.2 ГПК и на чл. 130, ал.2 ЗСВ. Решението противоречи и на Решение №117/07.11.2018г., постановено по гр.дело №3954/2017г., и решение по гр. дело №4431/2017г на 1-во, г.о. ВКС. Твърди се, че въззивната инстанция не е изпълнила задължението си да постанови решението въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, в мотивите си обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои от тях приема за установени и въз основа на кои доказателства, кои факти намира за недоказани. Посочва се, че решението е постановено при допуснато нарушение на процесуалните правила, и противоречи на Решение №190/07.02.2020г., постановено по гр. дело № 24/2019г. на 1-во, г.о. ВКС, като въпросът, на който следва да бъде даден отговор е: 11. „Въззивната инстанция длъжна ли е да обсъди всички събрани по делото доказателства и да даде отговор на всички заявени от страните възражения и оплаквания?“. По всички изложение съображения, касаторите молят да се допусне до касационно обжалване Решение №478/28.07.2023г., тъй като е неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, очевидно неправилно, постановено в противоречие със задължителната практика ВКС и практиката на ВКС, и е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба – [община], представлявана от кмета, и чрез юрисконсулт Я., с депозирания писмен отговор изцяло оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Счита, че с обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск по чл.124, ал. 1 ГПК, предявен от М. Б. С. и Светла А. С. срещу [община], представлявано от кмета И. С., за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание давностно владение, установено през 2000г. и продължаващо и понастоящем, на 222 кв.м., разположени в югозападната част от недвижим имот с идентификатор [№], индивидуализиран в исковата молба. Ищците твърдят, че през 2000г. след сключването на гражданския си брак, заживели в собствен на родителите на ищеца М. С. недвижим имот с идентификатор [№], в реално предоставена и посочена от собственика на имота част, в който изградили двуетажна жилищна сграда. Оградили и дворното място към изградената от тях жилищна сграда, като мястото свършвало до един скат, непосредствено до [улица]в [населено място] и било част от съседния имот с идентификатор [№] по КК на Б.. Твърдят, че са собственици на основание давностно владение, установено през 2000г. и продължаващо и понастоящем на това място с площ от 222 кв.м., разположени в югозападната част на поземлен имот с идентификатор [№] по КК на Б., целият с площ от 2542 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], като имотът никога не е бил частна или публична общинска и държавна собственост. Решили да се снабдят с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение, и подали молба-декларация до ответната община, с която да им бъдело издадено удостоверение, че процесната реална част от 222 кв.м., разположени в югозападната част на имота, не били общинска собственост, но [община] отказала издаването на такова, тъй като тези част била част от имот с идентификатор [№], който е общинска собственост. По изложените съображения молят да бъде признато за установено по отношение на ответната община, че ищците са собственици на тези 222 кв.м. по давност. Ответната Община оспорва иска, като твърди, че ищците не са установили владение върху процесната реална част от имота по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Излага, че процесната реална част е собственост на [община], тъй като е част от имот с площ 2033кв.м., който е записан като част от Общинския поземлен фонд на основание Решение на ПК № Г-1 от 05.11.1998г. Твърди, че имотът не би могъл изобщо да се придобие по давност поради забраната на чл. 86 ЗС и § 1 ЗРЗС, както и, че собствеността е придобита от Общината на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, като е била налице трансформация на собствеността от държавна в общинска с оглед статута на имота, предназначението му и отреждането за нужди съгласно § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС - за жилищно строителство, обществени и благоустройствени мероприятия на общината. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че ищците са съпрузи. С Нотариален акт за удостоверяване право на собственост върху недвижим имот №183, том №3, peг. №8161, дело №523 от 29.12.2010г., поправен с НА №14, бащата на въззиваемия С. - Б. С., е признат за собственик по давностно владение на недвижим имот с административен адрес - [населено място], [улица], представляващ 2362/2542 ид. части от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор [№], целият с площ от 2 542 кв.м. кв. метра, находящ се в [населено място], по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед №РД-18- 32/10.05.2006г. с трайно предназначение на земята- урбанизирана, с начин на трайно ползване- ниско застрояване до 10 м, със стар идентификатор [№], при граници и съседи за целия имот: поземлен имот с идентификатор [№], поземлен имот с идентификатор [№], поземлен имот с идентификатор [№], поземлен имот с идентификатор [№], поземлен имот с идентификатор [№] и поземлен имот с идентификатор [№]. С Нотариален акт за дарение на недвижим имот №167, тoм I, peг. №4052, дело 129 от 12.0б.2013г., Б. М. С. дарява на М. Б. С. и другия си син по 1/2 идеална част от 1576/2542 ид. части от собствените му 2362/2542 идеални части от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор [№], целият с площ от 2 542 кв.м., по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед №РД-18-32/10.05.2006г на Изпълнителния директор на Агенция по кадастър, с административен адрес- [населено място], [улица], със стар идентификатор [№], като в нотариалния акт изрично е описано, че М. Б. С. ще ползва реална част от имота с площ от 788 кв.м., разположена в югозападната част на имота. Приел е за безспорно, че въззиваемите са изградили в горната реална част от имота жилищна сграда с идентификатор [№] по КК на [населено място], одобрени със Заповед No РД-18-32/10.05.2006г., която сграда е разположена в същия поземлен имот - 04279.623.73, със застроена площ -68 кв.м. и с брой етажи- два, с предназначение - жилищна сграда- еднофамилна. Собствеността върху сградата въззиваемите придобиват на основание изтекла в тяхна полза давност, за което са се снабдили с Нотариален акт за собственост на недвижим имот №150, том № l, рег.№ 3638, дело № 142/10.10.2018г. Разпитаните по делото свидетели И. Р., М. Двоячка и М. Г. излагат, че познават съпрузите М. и Светла С., които осъществяват фактическа власт върху процесната реална част от поземления имот от 2000г., когато си построили къща. Свидетелите знаят, че през 2020г. ищците изградили и циментова ограда, с която спорната част е приобщена към собствения им имот. Поради голямата денивелация на терена в тази част, ищците изградили подпорна стена и насадили борчета, за да не се свлича земя откъм паркинга, поради голямата денивелация на терена. Според свидетелите достъпът до къщата на ищците се осъществява през входна врата, която те са изградили и заградили тази спорна част и която владеят и ползват като дворно място към изградената къща без някой да им е оспорвал собствеността. Свидетелите посочват, че това място е единственият начин за достъп до къщата. От заключението на СТЕ се установява, че регулационният план на VII-ми микрорайон от 1983 год., е изработен върху кадастралния план от 1983 год. и е одобрен със същата Заповед № РД-14-03- 68/30.03.1983 год., като според вещото лице процесният имот остава извън обхвата на регулационния план, т.е. остава извън регулация по този план. Следващият кадастрален план от 1998г., е изработен през периода 1995-97г., в координатна система 1970г., одобрен със Заповед № 215/23.03.1998 год. на Кмета, като по него спорната реална част попада извън границите на имот пл.№ 6057 /последният тониран в жълто на скицата-Приложение №3/, като районът представлява празен терен, без обособен имот със затворени граници и с поставен пл. номер; в него няма обособен полски път за достъп до имотите, но попада в границите на парцелите отредени за този имот по регулационен план. По регулационен план, за имот пл.№ 6057, в кв.38, са отредени два индивидуални жилищни парцела Х-6057 и ХI-6057, два общински парцела, VIII-общ- 6057, и IХ-общ- 6057, а част от имота попада в парцел без номер, отреден „за озеленяване“. В разписния лист към проекта за дворищна регулация от 1983 год., с допълнени последващи планоснимачни номера /Приложение №4 към експертизата/, по имоти записването е следното: за пл.№ 4494 - къща - записан Л. Р. А. - без вписан документ за собственост; за пл.№ 4495 - къща - записан Л. Р. А. - без вписан документ за собственост; за пл.№ 4535 - няма запис за собственик, като тези три номера са по КП от 1983г. и за нов пл.№ 6057 - дв. място - няма запис за собственик. По застроителен план /ЗП/ и в четирите парцела е проектирана застройка на жилищни сгради от Г+3+Т, т.е. гаражи, три жилищни етажа и таван /Приложение № 5 към експерт./. В червено е тониран приблизително процесния имот, от което е видно, че той попада извън границите на имот пл.№ 6057, т.е. в терена без поставен планоснимачен номер, но попада в границите на парцелите отредени за този имот по регулационен план. В периода 1992-1998г. за землището на Б. е изработена Картата на възстановената собственост /КВС/, в която процесният имот е нанесен като част от имот с номер № 000484, с НТП „Друг вид терени със селищен характер“, м.“О. чука“, площ 12,473 дка, вписано като собственост на Община-Б.-Застроено по Решение № Г-1 от 05.11.1998 г., издадено от ОСЗГ- [населено място] /Приложение № 6 към експертизата/. Върху тази извадка, с червени линии и тониран в червено вещото лице е нанесло приблизително процесния имот. Вещото лице пояснява, че въпреки, че имотът съгласно Решение №Г-1 от 05.11.1998г., издадено от ОСЗГ-гр.Б. е към Общинския поземлен фонд, то същият не би могъл да бъде към него, защото не е земеделска земя, а реално представлява урбанизирана територия. Според ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, КВС трябва да покрива цялата територия на землището, включително урбанизираната, и останалата застроена територия. От този тип е имот №000484, отразен в КВС за землището на Б., както и съседния имот №000480, които са застроени имоти в района на циганската махала, но попадат извън регулация. За процесната част има одобрен КРП от дата 23.03.1998г., с които граници КВС не е съобразено, така че присъствието в КВС на имот № 000484, и при тези граници, според вещото лице се явява „явна фактическа грешка“ в КВС. По одобрената КККР със Заповед № РД-18-32/10.05.2006г. имотът, обект на СТЕ е ПИ с идентификатор [№] и съседния му поземлен имот, имащ отношение към СТЕ - ПИ с идентификатор [№] По КККР -ПИ с идентификатор [№], е с площ от 2032.5 кв.м. /по скица 2032 кв.м./ - с НТП „За друг вид застрояване“,[жк]- с вписана собственост Общински поземлен фонд, по Решение на ПК №Г-105.11.1998 год. /Приложение № 9 към експерт./. В данните за имота е вписан стар пл.№ 484, кв.0. В скицата към посоченото приложение №9 вещото лице е разчертало парцелите /УПИ/ по действащия регулационен план от 1998г., като също с червени линии и тонирана в червено е нанесена приблизително процесната реална част, описана в исковата молба. От посоченото на двете скици, е видно, че при решаване на контактната зона между Земеделските земи и урбанизираната територия, комисията е приела, че поземлен имот с идентификатор [№], който всъщност е част от имот № 000484 по КВС, не е земеделска територия, а е урбанизирана територия и по тази причина имотът не би могъл да бъде общински поземлен фонд, т.е. земеделска земя. По общия устройствен план, одобрен с Решение №27 от 25.02.2011 год., обнародвано в ДВ, бр.25 от 25.03.2011г. /Приложение № 12 към експерт./, предвижданията за зоната, в която попадат имоти с идентификатор [№] и съседния му поземлен имот, имащ отношение към СТЕ, с идентификатор [№] по КККР, е зона за "ниско жилищно строителство" - показана тонирана в светло кафяво, а част от двата имота попадат и в зона предвидена „за озеленяване“, тонирана в два цвята зелено. При огледа и замервания на място, вещото лице установява, че в момента процесният поземлен имот с идентификатор № [№] по КККР, от източната си част е скат, през имота преминава черен път за достъп до много имоти, до които няма изградени улици, като видим е оформеният път за достъп до имота и къщата на ищците. Част от поземления имот с идентификатор [№], е оградена от собствениците на поземлен имот [№], с ограда от бетонови колове и оградна мрежа между тях, с оформени два отделни входа за достъп до имот № 04279.623.73, като оградената площ е присъединена към имот [№], показано на скиците от оглед на място /Приложения №№ 13 и 14/. Площта от 164 кв.м., с тонирани с кафяво граници, се ползва от Р. С., а площта от 219 кв.м., с тонирани в червено граници, се ползва от ищеца М. С. и е обект на исковата молба. В югозападната част на ПИ с идентификатор [№], има масивна жилищна сграда на два етажа, с площ от 68 кв.м., реализирана М. С., която е нанесена в КККР на дата 03.09.2018 год. Достъпът до тази сграда се осъществява по изграден от ищеца път от източната фасада на сградата, с качване на изток, през част от имот [№], до съществуващ черен път до паркинг пред жилищните блокове, като поради голяма денивелация на терена- над 4.50 м на място, това е единственият възможен достъп до имота и сградата /Приложения №№ 13, 14 и 16 към експерт./. В имота, който се ползва от М.С., представляващ част от имот [№], приобщен към имот [№], тониран в червено на скиците /Приложения №№ 13 и 14/, има изградена 1 бр. масивна бетонова подпорна, стъпаловидна стена с дължина от 15.70 м, с височина от 2.80-3.00 м до сградата и 2.20 м в източния край, и с дебелина от 0.40 м, която е подпряла целия склон, която е построена през 2022 год. от М.С.. Част от подпорната стена с дължина от 5.70 м, попадат в границите на ПИ № 04279.623.73, а останалата част с дължина от 10.00 м, попада в границите на съседния ПИ № 04279.623.432. Над подпорната стена има склон с височина около 1.50 м, до достигане терена на паркинга пред жилищните блокове. Оградата на присъединената част от имот № [№] към имот [№] на ищеца се намира на равната част пред паркинга, като между тази ограда и подпорната стена подпираща склона под паркинга, са посадени 21 бр. кипариси с височина от 1.00 м до 8.00 м, с различна дебелина и възраст, като най- възрастните дръвчета са на възраст около 10-12 год, както и бряст на възраст над 15 год. Единственият достъп до сградата на ищците, находяща се в югозападна част на поземлен имот с идентификатор № 04279.623.73, е от югоизток, през приобщената към имота част от процесния поземлен имот с идентификатор № 04279.623.432. Поради голямата денивелация на терена от юг – повече от 4.50 м, директен достъп да имота по цялата му дължина от юг, от паркинга до жилищните блокове, е невъзможен. Достъпът до имота и жилищната сграда в него, се осъществява по изграден от ищеца път от източната фасада на сградата, с качване на изток, през част от имот [№], до съществуващ черен път за връзка с паркинга пред жилищните блокове. Пред сградата е изградена бетонна площадка с дренажна канализация, за събиране на повърхностните води от пътя за достъп и от ската над подпорната стена. За осигуряване на този достъп и съхранение на жилищната при евентуално свличане на склона /каквото се е случвало вече/, от югоизточния ъгъл на жилищната сграда, в посока изток, е изградена масивна, бетонова, подпорна, стъпаловидна стена, с дължина от 15.70 м., като над стената от страна на ищеца, са засадени посочените кипариси. Площта на приобщената към имота на ищеца, част от поземлен имот № [№], с тонирани в червено граници, обект на исковата молба, е площ от 218.73 кв.м. /по скица 219 кв.м. на Приложение № 15/, а площта между изградената подпорна стена и края на имота, откъм паркинга на [улица], е 113.21 кв.м. В КРНИ, [община] е записана като собственик на поземлен имот с идентификатор № [№], от датата влизането и в сила на одобрената КККР- 12.07.2006 год. въз основа на вписана собственост Общински поземлен фонд, по Решение на ПК № Г-1 от 05.11.1998 год. /скица на лист 42 към гр. дело № 1784/2022 год./. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел за необоснован извода на първоинстанционния, че ищците са установили правото си на собственост върху реална част от около 222 кв.м. част от имот с идентификатор [№] на основание давностно владение, осъществявано от 2000г. до настоящия момент. Посочил е, че липсва произнасяне на първ. съд по твърдението на въззивника, че е собственик на имота / от който ищците твърдят, че са придобили по давност реална част/, на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, както и по твърдението, че на въззивника не може да се противопоставя възражение за придобиване по давност с оглед ограничението на чл.86, ал.1 ЗС. С оглед техническата експертиза, съдът е приел, че към настоящия момент имотът, от които ищците претендират 222 кв.м., е отразен само в кадастралната карта на града, но за него няма одобрен регулационен план. Само за спорната част през 1998г. е изработен регулационен план, според който тази реална част попада извън границите на имот пл.№6057, собственост на праводателя на ищците /Б. М./, тониран в жълто на скицата /Приложение № 3/, и за който имот пл.№ 6057, в кв.38 по регулационния план, са отредени два индивидуални жилищни парцела Х-6057 и ХI-6057, два общински парцела, VIII-общ- 6057, и IХ-общ- 6057, а част от имота попада в парцел без номер, отреден „за озеленяване“. Приел е, че след като по регулационния план от 1998г. парцелите са останали неурегулирани, то искът за претендиране на реална част от имот, който не е урегулиран по силата регулацията, е допустим поради което не е необходимо да се изследват наличието на предпоставките по чл. 200 ЗУТ вр. с ограниченията на чл.19 и чл.17 от ЗУТ и изобщо забраната за придобиване на реална част от урегулиран имот, доколкото в случая не става дума за придобиване на реална част от такъв урегулиран имот. Въззивният съд е счел, че по делото няма данни регулационният план от 1998г., с който спорната реална част се придава към образуваните от имот с пл.№ 6057 парцели, да е приложен. Развити са съображения, че липсва прилагане и на плана по смисъла на ТР №3 от 15.07.1993г. по гр.д.№ 2/1993 г., ОСГК НА ВС, тъй като нито една от посочените в него хипотези не е налице в случая. Въззивният съд, позовавайки се на § 8, ал.1 ПР на ЗУТ, според който с изтичането на сроковете в отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищно регулационни планове се прекратява автоматично без да е необходимо провеждане на административна процедура по § 8, ал.1, изр.2 от ПР на ЗУТ /сега §8, ал.2 от ПР на ЗУТ/, е приел, че при неприлагане на регулационния план от 1998г., който частично засяга процесната спорна реална част, то по силата на закона е отпаднало отчуждителното действие на регулацията и придадените по силата на този план места към имота на праводателя на ищците се възстановяват и стават част от имота, от който са придадени. След като е съобразил, че с отпадане на отчуждителното действие на регулацията и връщане на придадените реални част към имота, от който са придадени, въззивният съд е посочил, че за основателността на възражение за придобиването по давност, следва да се изясни какъв е бил статута на имота, от който тези реални части са придадени. Позовал се е на разпоредбата на чл. 2 от ЗДИ /отм./, а впоследствие и на чл.6 от ЗС, според които по силата на самия закон всички безстопанствени имоти стават държавна собственост. Тъй като по делото лисват данни физическо лице да е било собственик на имота, реална част, от която са завладели ищците, въззивният съд е приел, че той е бил с неустановен собственик, поради което по силата на закона - чл.2, ал.3 ЗДС, е станал частна държавна собственост. Посочил е, че по делото се установява, че според регулационния план 1998г. част от спорната част се придава именно към парцелите, които се образуват от имот пл.№ 6057, собствен на праводателя на ищците и които парцели по този план са предвидени за жилищно строителство. За останалата част от имота, от който тези реални части се отделят няма регулационен план, а едва през 2006г. тази част от имота е включена като кадастрална единица с идентификатор [№] с НТП – „Друг вид застрояване“, а по Общия устройствен план на Б. за 2010г. предвижданията за тази част е за жилищно строителство. Предвид което е направен извод, че по силата на закона държавната собственост на имота, от който ищците твърдят, че реално са завладели и владеният от 2000г. реална част, се е трансформирала на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС в частна общинска собственост, поради което не е било необходимо издаването на акт за държавна или за общинска собственост, доколкото издаването на такива актове нямат конститутивно, а само констативно значение. Посочил е, че за вещите- частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС /ДВ, обн. в ДВ бр. ЗЗ от 1996г./, давностният срок започва да тече от 01.06.1996г., като десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006г., но на тази дата, давностният срок е спрян с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането на давностния срок е продължено до 31.12.2022г. След като се е позовал на мотивите на решение №3 от 24.02.2022г. по к. д. №16/2021г., решение № 3 от 28 април 2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и Решение 207 от 06.01.2020г., постановено по гр.д.№ 4662/2019г., 3 г.о., ГК, въззивният съд е преценил, че към вече изтеклия срок за придобиване по давност, осъществявано в периода от 2000г. до 31.05.2006г., както и за периода от 31.12.2017г. до 19.01.2018 г. - 5 години, пет месеца и 19 дни следва да се зачете и срока, считано от постановяване на решението на КС- 24.02.2022 г. до датата на подаване на иска – 28.07.2022г. /когато давността вече е прекъсната/ от близо още пет месеца, предвид което е направил извод, че доколкото изтеклият давностен срок е от около пет години, десет месеца и 19 дни, то не се установява владение, осъществявано в необходимия минимален срок от 10 години за оригинерно придобиване на спорната реална част, поради което е счел предявеният иск за неоснователен. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Във връзка с първия формулиран въпрос „Общината дължи ли да докаже на какво основание е придобила правото на собственост върху имота, кога е придобила това право на собственост, и ако твърди трансформация на осн. П..46 от ПЗР на ЗИД на ЗС /вероятно пар. 42 от ПЗР ЗИД на ЗОС/, следва ли да установи наличието на предвидените предпоставки?“, не се констатира противоречие с цитираното от касаторите Решение №15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., ГК, тъй като последното касае различна хипотеза, при която ответната община е доказала единствено, че с Акт за частна общинска собственост №7551/10.10.2013 г. е актувала имота като общински на основание пар. 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС /обн. ДВ, бр. 96/99 г./. При липса на каквито и да са доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, съдът е приел, че представеният акт за частна държавна собственост не е в състояние да легитимира общината като собственик на процесния имот. В настоящия казус изобщо не е съставен такъв акт, но [община] твърди, че е придобила собствеността на осн. пар. 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, поради това, че процесната реална част е част от имоти, които според регулационния план са били предвидени за жилищно застрояване. Въззивният съд не е приел за доказано правото на собственост в полза на ответната община въз основа на представен от нея акт, а подробно е изследвал наличието на всички предпоставки, в резултат на което е приел, че са налице основания да се приеме, че ответникът се легитимира като собственик на осн. параграф 42. Във връзка със следващия въпрос „Длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти?“ и въпрос 11. „Въззивната инстанция длъжна ли е да обсъди всички събрани по делото доказателства и да даде отговор на всички заявени от страните възражения и оплаквания?“ не се констатира неизпълнение от въззивния съд на тези негови задължения, нито противоречие с посочената от касаторите практика. Напротив, в съответствие със същата, съдът е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране с въззивната жалба, като е обсъдил всички събрани доказателства в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. По отношение на третия и четвъртия въпрос касаещи упражнявано от ищците владение, следва да се посочи, че въззивният съд не е отрекъл наличието на фактическо владение, осъществявано от тях в посочения период, но е счел, че същото не може да доведе до придобиването на собствеността по давност поради действащия в релевантния период мораториум, установен с § 1, ал. 1 от ЗДЗС и § 2 ЗРЗИЗС за придобиване на държава земя, предвид което не е налице противоречие с цитираното Решение №61/07.07.2022г., постановено по гр. дело №1659/2020г по описа на 1-во г.о. на ВКС. Посоченото от касаторите Решение №60137 от 31.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 609/2021 г., II г. о., въпреки, че е свързано с неприложена регулация е неотносимо към настоящия спор, тъй като касае индивидуализация на имот в делбено производство и съдържа произнасяне относно приложението на чл. 26, ал.2 ЗЗД при преценка нищожността на сделка поради невъзможен предмет- недвижим имот, индивидуализиран по плана на населеното място, които регулационен план не е приложен. Т.е. разясненията в посоченото решение не могат да се съобразят и приложат към предмета на настоящия спор. Във връзка със следващия въпрос: „Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, обуслови изхода на спора?“ следва да се отбележи, че въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената от касаторите съдебна практика. Именно с оглед възраженията на ответната община, подробно изложени във въззивната жалба, че районният съд изобщо не е обсъдил своевременно наведеното с отговора на исковата молба твърдение, че е придобила собствеността на осн. чл. 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, въззивният съд е разгледал същото, като е развил подробни съображения, основани на съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства в съответствие с приложимите правни норми. По отношение на въпрос 6, 7 и 8 относно предпоставките, на които трябва да отговаря владението /относно установяването, осъществяването и демонстрирането/ следва да се има предвид изложеното по-горе във връзка с трети и четвърти въпрос, а именно, че въззивният съд не е приел за недоказано фактическо владение, осъществявано от ищците в посочения от тях период, а е развил съображения, че същото не може да доведе до придобиването на собствеността поради действащия в релевантния период мораториум за придобиване по давност на държавна земя. По формулирания следващ въпрос: „Длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти?“, следва да се отбележи, че липсва противоречие с посочените от касаторите решения, тъй като въззивният съд не е препратил към първоинстанционното решение, а е направил собствен детайлен анализ както на събраните по делото доказателства, така и на приложимите правни норми. Именно в съответствие със заявените във въззивната жалба възражения, е развил подробни собствени мотиви, в резултат на което е направен извод за неоснователност на предявения иск. По въпроса „Следва ли [община], оспорвайки правото на собственост, да проведе пълно и главно доказване на фактическия състав на твърдяното от същата придобивно основание?“ следва да се има предвид изложеното по –горе във връзка с първия въпрос. Цитираното ТР №11/21.03.2013г. по т. дело №11/2012г на ОСГК на ВКС, касаещо доказателствената сила на нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, е неотносимо към настоящия спор, тъй като ищците не са се легитимират с констативен нотариален като собственици на процесната реална част. Посочените от касатора решения №87 от 7.05.2015г. на ВКС по гр. д. №6486/2014 г., I г. о., Решение №183 от 1.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 847/2012 г., I г. о Решение №117/07.11.2018г., постановено по гр.дело № 3954/2017г., и решение по гр. дело № 4431/2017г на 1-во, г.о. ВКС са относими към института на давността, но касаят съвсем различни хипотези /промяна в намерението и давност по отношение на съсобствен имот/, поради което са неотносими към настоящия спор, и дадените в тях разрешения по никакъв начин не могат да бъдат съобразени и приложени по настоящото дело. Не се установява и решението да е очевидно неправилно- посочено от касаторите като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Освен, че липсват конкретно изложени твърдения, следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетото по делото заключение на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им виждания имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно доколкото не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството във Върховния касационен съд в размер на 100 лева съобразно направеното искане. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.