Определение № 693 от 18.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1316/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на апелативна прокуратура в гр.София, чрез прокурор Б. С. и по касационна жалба на И. Р. чрез пълномощника му адв. Н. А. против решение № 2635/28.11.2019 г. по в.гр.д. № 1518/2019 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът И. Р. обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение № 1538/12.03.2018 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 2162/2016 г., с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 8 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която е потвърдено решение № 1538/12.03.2018 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 2162/2016 г., с което на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е осъден да заплати на И. Р. сумата 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, ведно със законната лихва от 16.07.2016 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е отчел като увреждащ факт разгласяването на информация в медиите за наказателното производство и обвиняването на ищеца за главатар на банда, която върши престъпления в страната, свързани с фалшиви пари, както и последиците от това разгласяване, изразяващи се в уронване на доброто име в обществото, оттегляне на съконтрахенти, влошаване на отношенията с близки и познати. На следващо място се сочи, че макар съдът да е обсъдил основните факти в съответствие с разясненията, дадени в т. 2 от ППВС №4/23.12.1968 г., ги е подценил в съществена степен и е определил обезщетение за неимуществени вреди, чиито размер в нарушение на чл.52 ЗЗД не е определен по справедливост и е занижен. Според касатора съдът е подценил наложените му мерки за процесуална принуда – подписка и забрана за напускане пределите на страната и получените откази за временна отмяна на тази мярка, както и факта, че досъдебното производство е продължило две години, т.е. многократно надвишаващ предвидения в НПК срок от два месеца. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ При определяне на размера за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице в хипотезите на незаконно водено наказателно производство, следва ли при прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД да бъде отчитано и разгласяването на информация за наказателното производство чрез медиите и как следва да се отрази при определяне на размера на обезщетението и 2/ Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 233/18.05.2012 г. по гр.д. № 104/2012 г. на IV г.о.; решение № 124/09.02.2010 г. по гр.д. № 3802/2008 г. на I г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и решение № 23/03.02.2009 г. по гр.д. № 816/2008 г. на II г.о. и решение № 87/13.02.2009 г. по гр.д. № 5379/2007 г. на IV г.о., постановени по реда на § 2, ал.3 ПЗР на ГПК вр. чл.218 ГПК /отм./ По втория въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, която според касатора има задължителен характер, обективирана в решение № 6/08.02.2017 г. по гр.д. № 2666/2017 г. на IV г.о.; решение № 187/03.12.2015 г. по гр.д. № 829/2015 г. на III г.о. и решение № 310/02.10.2015 г. по гр.д. № 410/2015 г. на IV г.о. Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – основание по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, с липсата на мотиви в решението за наличието на причинно – следствена връзка между обстоятелствата, имащи значение при определяне на размера на обезщетението и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение, с необсъждане на редица обстоятелства, които имат значение при определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждане на такова в значително по-нисък размер /липсата на трайни последици за неговото физическо и психическо здраве, за професионалното му развитие, липсата на промяна в семейния му живот, разумният срок на наказателното производство с оглед неговата висока фактическа и правна сложност, развило се само в неговата досъдебна фаза, през който период спрямо лицето е била взета най-леката мярка за процесуална принуда – „подписка”, обществено икономическите условия и стандарта на живот в страната в процесния период, както и възразстта на ищеца, предполагаща по-висока устойчивост на стреса/. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е присъдил и вреди в резултат на наложени възбрана и запор на имуществото на ищеца по искане на КУИППД, тъй като за обезщетяване на тези вреди е предвиден друг ред – по чл.2а ЗОДОВ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда, след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, да определи кои от твърдените неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от увреждането и съответно да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпроса как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, като се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ вр. чл.52 ЗЗД, обективирана в решение № 51/14.03.2016 г. по гр.д. № 4621/2015 г. на III г.о., решение № 398/22.04.2009 г. по гр.д. №927/2008 г. на I г.о. и решение № 466/09.05.2016 г. по гр.д. № 2978/2015 г. на IV г.о. на ВКС. За да потвърди решението на първоинстанционният съд, с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера от 8 000 лв., а в останалата част – до пълния предявен размер от 50 000 лв. е отхвърлен, въззивният съд, като е споделил изводите на първоинстанционния съд, както относно правилно установените факти, така и досежно привеждането им към приложимите правни норми, на основание чл.272 ГПК, е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Излагайки собствени мотиви по наведените от страните доводи и възражения във въззивните им жалби срещу решението на Софийски градски съд, въззивният съд е намерил същите за неоснователни, като е приел, че анализът на събраните пред първата инстанция доказателства обосновава извод, че ищецът е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, а именно: след привличането му за обвиняем и задържането му, ищецът изпаднал в тежко психо-емоционално състояние – бил в шок, притеснен за малкото си дете на 8 месеца, което не заспивало вечер без него и за организацията на работа в притежаваната от него строителна фирма, от оттеглянето на поръчки и клиенти, след като последните разбрали, че срещу него е повдигнато обвинение; тежко преживял наложената му забрана за напускане на страната и последвала от това невъзможност да посети родителите си в К. и да присъства на погребението на баба си, както и на сватбата на свой близък роднина; емоционално натоварване поради отръпване на близки и приятели след като узнали за повдигнатото му обвинение. Въззивият съд е приел, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, първоинстанционният съд е съобразил всички релевантни факти, като ги е разграничил в две групи. В първата от тях е посочил негативното отражение на обвинението върху психическото и емоционално състояние на ищеца, причиненият му стрес и накърняването на доброто му име на професионалист в търговската сфера, причиненото неудобство в общуването с близките и приятелите, характерът и тежестта на обвинението – за престъпление, което е тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК, както и определените мерки за процесуална принуда, наложените обезпечителни мерки – запор и възбрана върху имуществото му, трудоспособната възраст на ищеца, а в другата група е посочил онези обстоятелства, които не налагат присъждане на обезщетение в по-висок размер, а именно: продължителност на производството; прекратяването му в досъдебната фаза с постановление на прокурор, както и по-малкото на брой извършени процесуално-следствени действия. Касационният съд приема, че поставените от страните въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия поставен от касатора Р. въпрос, който макар и да обуславя изхода на делото, няма претендираното значение, тъй като при определяне размера на обезщетението, първоинстанционният съд, към чиито мотиви е препратил въззивния съд е отчел факта, че информацията за задържането и повдигнатото на ищеца обвинение е била разгласена чрез две публикации във вестник „Труд“ от 07.06.2011 г. и от 08.06.2011 г., като това се е отразило върху живота на ищеца, както в личен, така и в професионален план и е накърнило доброто му име в неговата професионална среда. В мотивите на въззивното решение е прието, че при определяне размера на обезщетението за неиумуществени вреди се отчита като вреда и накърняването на доброто му име на професионалист в упражняваната от него търговската дейност, което макар и да не е изрично посочено, е в резултат именно на разгласяването на информация за повдигнатото обвинение, свързано с държане на неистински парични знаци. По този начин въззивният съд е съобразил и установената практика на ВКС, включително посочената от касатора, според която прокуратурата следва да отговаря и за вредите, настъпили от медийното отразяване на наказателното производство, макар и да не го е инициирала, тъй като разгласяването е естествена последица от незаконосъобразно осъществената наказателна репресия с наличие на пряка причинно-следствена връзка Вторият материалноправен въпрос също отговаря на общия критерий на чл.280, ал. 1ГПК, но не е налице допълнителния такъв – че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, която противно на поддържаното на касатора няма задължителен характер с оглед разпоредбата на ал.3 на чл.290 ГПК /нова-ДВ, бр.86 от 2017 г./. При съпоставка на съобразените в посочените от касатора Р. решения на ВКС обстоятелства, с тези в процесния случай е видно, че в разглежданите случаи са взети предвид различни факти, които са обосновали извод за различни неимуществени вреди и съответно различен размер на обезщетението /в порядъка от 30 000 лв. до 40 000 лв./ и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове извод за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия по чл.52 ЗЗД. В решението по гр.д. 2666/2016 г. на IV г.о. на ВКС, по което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., като фактори обуславящи по-високия размер на обезщетението са посочени броя и тежестта на повдигнатите обвинения – за тежки умишлени престъпления и то по повод служебното положение на лицето, с оглед различните длъжности, които е заемало в системата на МВР, които от 2004 г. и към датата на повдигане на обвиненията са били ръководни; тежестта на взетите по отношение на лицето мерки за неотклонение: „задържане под стража“ – 3 месеца“, заменена с „парична гаранция“, а впоследствие с „подписка“, забрана за напускане пределите на РБ за срок от две години и половина; публичното оповестяване на обвиненията и задържането под стража в многобройните публикации, довело до знанието на цялата общественост; сериозния психически срив, който е получил, особено след излизането му от ареста; отстраняването му от длъжност. В решението по гр.д. № 410/2015 г. на IV г.о. на ВКС, по което е присъдено обезщетение в размер на 35 000 лв., като обстоятелства обуславящи по-високия размер на обезщетението са отчетени броя и тежестта на повдигнатите обвинения – за тежки умишлени престъпления и статута на обвиняемия с оглед общественото му положение – висок военен чин и безупречна репутация, с която се е ползвал до момента на наказателното преследване; установените емоционални страдания, безпокойство, срам, злепоставяне в обществото, унижение и социална изолация, както и трайното неблагоприятното отражение в професионалната му кариера. В третото посочено решение на ВКС – по гр.д. № 829/2015 г. на III г.о., за да определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., съдът е отчел като фактори, обуславящи този по-висок размер продължителността от над 8 години на наказателното производство, което е извън разумния срок; характерът на престъплението, което макар и да не е било тежко наказуемо – обвинение в убийство поради непредпазливост, е злепоставящо за практикуващ лекар, а в конкретния случай и като военно-длъжностно лице и лекар неврохирург, тъй като поставя под съмнение не само професионалните качества на лицето, но и моралните му такива; настъпилите вреди в професионален план – накърняване честта и професионалната репутация; нервното напрежение, безпокойство и стрес, причинени от воденото наказателно преследване са дали негативно отражение и на здравето му, като фактор за хипертонични кризи. Гореизложеното налага извод, че твърдяното противоречие с практиката на ВКС не се установява, т.е. не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като бе посочено по–горе, при определяне размера на неимуществените е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т.3 и т.11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК. Касаторът твърди, че неправилно съдът е обезщетил вредите, които са в резултат на наложените възбрани и запори на имущество на ищеца по искане на КУИППД, тъй като за обезщетяване на последните е предвиден друг ред, а именно по чл.2а ЗОДОВ. Този довод е неоснователен, тъй като в случая, съдът е обезщетил неимуществените вреди на ищеца, изразяващи се в притеснения и безпокойство, че поради липса на средства в резултат на наложените запори върху вземанията му в търговски банки за период от една година, не би могъл да издържа семейството си, състоящо се от съпруга и три малолетни към този момент деца/. Основанието на чл.2а ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответната комисия за обезщетяване на претърпени вреди в резултат на незаконосъобразни действия и актове на нейни органи и служители в производството по ЗОПДИППД /отм./, изисква влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлено искането по чл.28 ЗОПДИППД /отм./ за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. В конкретния случай до подобно искане изобщо не се е стигнало, тъй като производството за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност по отношение на ищеца Р. е прекратено, поради прекратяване на наказателното производство срещу него и в резултат на това, по молба на комисията с правно основание чл.402 ГПК наложените обезпечителни мерки са отменени от СГС с определение от 19.11.2013 г. по гр.д. № 14486/2013 г. Твърди се също така, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС, в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви за кои от изложените в исковата молба негативни преживявания е налице причинно – следствена връзка с конкретното обвинение. Ето защо, поставените въпроси във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД не водят до допускане на касационното обжалване. Поддържа се още, че по приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е дадено разрешение от въззивния съд в противоречие с решение № 51/14.03.2016 г. по гр.д. № 4621/2015 г. на III г.о., решение № 398/22.04.2009 г. по гр.д. №927/2008 г. на I г.о. и решение № 466/09.05.2016 г. по гр.д. № 2978/2015 г. на IV г.о. на ВКС. В първото от сочените решения, с което е присъдено обезщетение в размер на 2 000 лв., съдът е отчел кратката продължителност на наказателното производство, която и в двете му фази е 1 год. и 4 м.; наложената на ищеца мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2 000 лв.; настъпилата негативна промяна в начина на живот и интензитета на търпените болки и страдания от конкретното наказателно производство, доколкото по отношение ищеца по същото време се е развивало и друго производство за деяние по чл.234, ал.1 вр. ч чл.20 НК. Във второто решение, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. е съобразен освен вида на престъплението – прокарване в обръщение на подправени парични знаци, така и факта, че ищцата тежко е понесла воденото срещу нея наказателно производство и степента на претърпените от нея психически травми, наложили медикаментозно лечение, както и накърняване на доброто й име сред колегите с воденото срещу нея наказателно производство, като са отчетени стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите в страната към момента на увреждането – 2006 г. В третото от посочените решения е определено обезщетение в размер на 3 000 лв., като съдът е отчел, че през цялото производство ищцата е била с най-леката мярка за неотклонение „подписка“, като воденото срещу нея наказателно производство не е станало известно на широк кръг от хора и не е довело до промяна на отношението им към нея, нито на начина й на живот, както и че не е установена причинно-следствена връзка между воденото срещу ищцата наказателно производство и възникването на твърдените от нея заболявания или до тяхното обостряне. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с тези по настоящото дело е видно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Ето защо, поставените въпроси във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД не водят до допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложенията на касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора – ищец не се дължат разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,