Определение № 2809 от 12.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1336/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Касационният жалбоподател С. Х. Ж., чрез адвокат Р. М., обжалва решение № 347 от 26.11.2025 г. по в.т.д. № 431/2025 г. на Апелативен съд-Пловдив, 3-ти търговски състав, в частта, с която е потвърдено решение № 47 от 10.06.2025 г. по т.д. № 29/2023 г. на Окръжен съд-Хасково, V-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] иск за разликата над присъдения размер от 23 008,13 евро /45 000 лв./ до размер от 76 693,78 евро /150 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на настъпилата смърт на дъщеря й Г. К. Ж., починала при ПТП, настъпило на 25.07.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.02.2022 г. до окончателното й плащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Счита, че е допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се бил произнесъл по възражение за съпричиняване, каквото не било поддържано във въззивната жалба. Първоинстанционният съд бил разгледал и уважил само възражението за неупражнен родителски контрол, докато въззивният съд бил разгледал и самостоятелното възражение за съпричиняване, което било осъществено от детето, загинало в пътнотранспортното произшествие, поради това, че се возило в ремарке, което не било предназначено за возене на пътници. Това последно възражение не било предмет на въззивно обжалване, според касационния жалбоподател. Въпреки това въззивният съд бил разгледал същото възражение за съпричиняване, на основание чл. 134 от ЗДвП. Освен това липсвало обсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност.

Твърди нарушение на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. При при определяне наличието на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд не бил разграничил противоправните действия на водача на автомобила, и на водача на мотокултиватора.

Релевираното възражение било неоснователно, тъй като застрахователното дружество се домогвало да вмени на малолетното лице задължения, каквито самият законодател не бил вменил. Разпоредбата на чл. 134 от ЗДвП била насочена към водачите на превозни средства. Излага съображения, че превоз в ремарке, особено на малолетно дете, което не може да формира правно валидна воля, представлявало виновно и противоправно поведение на водача на това пътно превозно средство, който бил нарушил забраната да превозва пътници в ремарке, поради което не бил налице принос на пострадалото дете за възникване на вредите. Неизпълнението на задълженията било собствено противоправно поведение на водача Н. К.. Не било налице съпричиняване и на основание чл. 125, ал. 2 от СК. Дядото не можел да бъде нарушител по чл. 125, ал. 3 ЗДвП.

Неправилно бил определен и обема на съпричиняване от 70 %.

Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната му част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Какъв е обхватът на въззивната проверка и може ли въззивният съд да се произнася по основания за неправилност, в това число и по неподдържано конкретно възражение за съпричиняване, извън посочените във въззивната жалба? Твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с: Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 84/28.02.2012 г. по гр. д. № 1430/2011 г. на ВКС, IV г. о., ГК; Решение № 176/08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 665/01.11.2010 г. по гр. д. № 242/2009 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 503/05.01.2012 г. по гр. д. № 77/2011 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 114/03.06.2014 г. по гр. д. № 5833/2013 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 14/07.02.2014 г. по т. д. № 1130/2013 г. на ВКС, II т. о.;

2. Чия е отговорността за спазване на изискването по чл. 134, ал. 1 от ЗДвП да не бъдат превозвани пътници в посочените туристически ремаркета, товарни ремаркета и др ., и може ли да се приеме, че малолетното дете е имало посочените законови задължения – да не бъде превозвано в такива ремаркета, или това са задължения, които могат да бъдат вменени единствено на водача на ППС ?;

3. Може ли да се отчете съпричиняване от самия пострадал – малолетно дете, поради виновно неизпълнение от водача на процесното ППС на забраната за превозване на пътници по чл. 134, ал. 1 от ЗДвП ?;

4. Каква е връзката между действията на водача на ППС и поведението на пострадалия малолетен, пътувал в необезопасено и непригодено за превоз на пътници ремарке, при преценката дали пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите ?;

5. Следва ли съдът да извърши преценка на поведението на всеки от участниците в пътнотранспортното произшествие, и в частност на водача на ППС (в което е пътувало пострадалото лице) и на самото пострадало лице, при преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат ?

По поставените правни въпроси от 2-5, твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие на постановеното въззивно решение с: Решение № 19/08.02.2017 г. по т. д. № 50177/2016 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 44/20.06.2020 г. по т. д. № 1879/2019 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 75/04.07.2022 г. по т. д. № 972/2021 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 6/18.03.2021 г. по т. д. № 2722/2019 г. на ВКС, II т. о.;

6. Следва ли да е налице собствено поведение на пострадалото лице, което да е в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат, за да може да бъде приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД? – противоречие с: т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963 г., Пленум на ВС;

7. Допустимо ли е въззивната инстанция да тълкува разширително императивна правна норма, в която изчерпателно са изброени субектите, за които същата се отнася, като прилага същата и по отношение на непосочени в разпоредбата субекти? – противоречие с: Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК; Решение № 69/31.05.2021 г. по т. д. № 1093/2021 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 92/18.08.2010 г. по т. д. № 645/2009 г. на ВКС, II т. о.;

8. При определяне на размера на съпричиняването трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му ?;

9. При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента/делинквентите и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат ?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: Решение № 36/02.05.2019 г. по т. д. № 1354/2018 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 50123/20.10.2022 г. по т. д. № 1387/2021 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 15/12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 50028/01.08.2023 г. по т. д. № 200/2022 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 12/14.07.2022 г. по т. д. № 194/2021 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 50/18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на ВКС, II т. о.;

10. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други? – противоречие с: Решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о.; Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 222/30.01.2015 г. по т. д. № 3466/2013 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 14/03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, I т. о.; Решение по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.; Решение по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о.; Решение по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, I т. о.; Решение по гр. д. № 1368/2016 г. на ВКС, IV г. о.; Решение по т. д. № 606/2018 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 160/26.07.2017 г. по гр. д. № 60244/2016 г. на ВКС, IV г. о.;

11. Допустимо ли е да се приеме наличие на съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД във връзка с нарушаване на разпоредбата на чл. 125, ал. 3 от СК поради противоправни действия на трето лице, което в случая няма качеството родител на пострадалото при ПТП лице? По този въпрос се твърди основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], чрез адвокат Д. С., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Третото лице помагач по делото „Гаранционен фонд“, [населено място] не е депозирало отговор на подадената касационна жалба. Решението в частта по предявения обратен иск, не е било обжалвано с въззивна жалба.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата С. Х. Ж., е претърпяла неимуществени вреди в резултат на настъпилата смърт на дъщеря й Г. К. Ж., починала при ПТП, настъпило на 25.07.2021 г. Към момента на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за лек автомобил „Фолксваген Голф“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от С. В. Б.. В процеса е установено наличието на противоправност на деянието на Б., причинено виновно пътнотранспортно произшествие. Освен това въззивният съд е приел, че не е спорен размерът на определеното обезщетение в размер на 150 000 лв., на основание чл. 52 от ЗЗД.

По отношение на направените от ответника-застраховател възражения за съпричиняване на вредоносния резултат, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че е налице нарушение на правилата за движение по пътищата, предвидени в чл. 134 от ЗДвП, както и е налице нарушение на чл. 125, ал. 3 от СК. Две действащи успоредно причини били породили противоправния резултат. Отречено е да е налице равен принос на съпричиняване. Делинквентът (Б.) бил управлявал автомобила си на прав участък с разрешена скорост, при която същият е бил в невъзможност да предотврати настъпване на ПТП. Въззивният съд е възприел заключението на вещото лице, приемайки, че причина за настъпване на катастрофата от техническа гледна точка, е движението на малогабаритната техника – мотокултиватор, в дясна лента за движение, при нощни условия, без налични светлини и светлоотразителни елементи. Налице било нарушение на правилата за движение по пътищата и от водача на автомобила, като не била подбрана скоростта, с оглед конкретните условия за видимост, като било посочено в акта на наказателния съд, че неговото участие в инцидента е с по-малка тежест. Присъствието на пострадалата в ремаркето на мотофрезата несъмнено било в по-голяма степен фактор за съпричиняване на вредите, с оглед констатираната фактическа обстановка. Съдът е споделил извода на първоинстанционния съд, че съпричиняването следва да се определи в размер на 70 %.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая касаторът в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК е посочил множество правни въпроси, сред които посочените под номера: 3, 4, 5, 6, 8 и 9. С оглед правомощието на касационната инстанция, така както е разяснено в посоченото тълкувателно решение, съдът може да конкретизира формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, правни въпроси. В настоящия случай така изброените правни въпроси следва да се обобщят и конкретизират както следва: Относно критериите за определяне на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, при пострадало малолетно дете-пътник.

Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК за проверка съответствието на поставения правен въпрос с разрешението съгласно Тълкувателно решение 1/29.09.2026 г. по тълк. д. 1/2024 г. на ОСНГТК на ВКС.

По делото е представена присъда № 30 от 30.10.2024 г. по нохд 510/24 г. по описа на ОС-Хасково, с която причинителят на вредите С. В. Б., управлявал лек автомобил „ Ф олксваген“ с рег. [рег.номер на МПС], е признат за виновен, затова, че в землището на [населено място], [община] е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП и е причинил ПТП, при което са настъпили смъртта на Н. Ж. К., на Г. Т. Н. и Г. К. Ж.. С оглед на тази присъда и на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК касационният жалбоподател С. Х. Ж., е освободен от задължение за внасяне на държавна такса. Предвид този извод, не е необходимо да се внесе държавна такса за разглеждане на касационната жалба, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК.

Така мотивиран ВКС