Определение № 334 от 20.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1351/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ТПК „М. Д.”- [населено място] срещу Решение № 574 от 20.12.2016 г. по в. гр. д. № 573/16 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 103 от 13.06.2016 г. по гр. д. № 594/13 г. на Самоковския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора против [община] при условията на евентуалност положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване правото на собственост на ищеца, на основание реституция по Закона за кооперациите от 1991 г., респ. на основание придобивна давност, по отношение на сграда с идентификатор № 65231.906.279.2, изградена в дворно място на площ от 1 421 кв. м., находящо се в [населено място], [улица]. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции за собственост бъдат уважени със законните последици. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касатора са от обуславящо значение за правилността на изводите на въззивния съд и произнасянето по които е в отклонение от задължителната практика на ВКС, респ. формирането на практика по тях от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Тези въпроси са следните: 1. Съществува ли правна възможност за придобиване по давност на недвижим имот – частна държавна или общинска собственост в периода 01.06.1996 г. – 01.06.2006 г., с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС и П..1 от ЗД на ЗС /обн.ДВ, бр.46 от 06.06.2006 г./; 2. Кой е най-ранният начален момент на придобивната давност по отношение на имоти частна държавна и общинска собственост; 3. Как се пресмятат сроковете на десетгодишно давностно владение по чл. 79 ЗС в хипотеза на имот, спрямо който е въведен мораториум за придобиване /по тези въпроси касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с Решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д. № 269/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 253 от 07.01.2014 г. по гр. д. № 1181/2013 г. на ВКС, І г.о., Решение № 862 от 17.11.2009 г. по гр.д. № 2563/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр. д. № 429/2012 г. на ВКС, ІІ г.о./; 4. Накърнява ли разпоредбата на П.. 1 от ЗД на ЗС /обн.ДВ, бр.46 от 06.06.2006 г./ правото на собственост, гарантирано от Конституцията на Република България, и противоречи ли цитираната разпоредба на разпоредбите на чл. 17, ал. 3 КРБ, чл. 17, ал. 5 КРБ и чл. 19, ал. 1 КРБ и как следва да се разреши тази колизия- по този въпрос се поддържа предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване предвид липсата на практика на ВКС, като според касатора произнасянето на касационния съд по въпроса би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационната жалба обективира искане, на основание чл. 292 ГПК настоящият съдебен състав да спре производството, като сезира общото събрание на Гражданска колегия на ВКС с предложение за постановяване на тълкувателно решение по въпроса, как следва да се брои срокът за придобиване по давност на имоти- частна общинска и държавна собственост; следва ли да се зачита изтеклия до 01.06.1996 г. срок; кога изтича срок, започнал да тече на 01.06.2006 г.; възможно ли е придобиване по силата на добросъвестно 5-годишно владение на имот- частна общинска и държавна собственост за времето от 01.06.1996 г. до 01.06.2006 г.Заедно с това се прави искане за сезиране на Конституционния съд на Република България за обявяване противоконституционността на разпоредбата на П..1 от ЗД на ЗС /обн.ДВ, бр.46 от 06.06.2006 г./. Ответникът по касационната жалба – [община], е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за ангажиране на ВКС с инстанционното разглеждане на спора. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, и е подадена от легитимирано лице чрез упълномощен адвокат срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по делото е образувано по евентуално съединени положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за установяване, че ищецът е собственик по силата на реституция по Закона за кооперациите от 1991 г., респ. придобивна давност, на сграда с идентификатор № 65231.906.279.2, изградена в дворно място на площ от 1 421 кв. м., находящо се в [населено място], [улица]. За да отхвърли така предявените искове, въззивният съд е приел, че в случая не е приложима разпоредбата на § 1 от ДР от Закона за кооперациите, тъй като кооперацията- ищец не е съществувала към 10 септември 1944 г., а е учредена през 1955 г., съответно процесната сграда не й е била иззета, одържавена или преразпределена по какъвто и да е начин след тази дата, нито кооперацията е направила искане за възстановяването й до 7 февруари 1993 г. Установено е, че с решение № 154 по протокол № 21/24.12.1977 г. на С. имуществото, дейността и личният състав на предприятие СП „Комунални услуги” преминават към ТПК „М. Д.”. Изложени са мотиви, че въпреки настъпилото правоприемство, кооперацията не е станала собственик на процесната сграда, тъй като и стопанското предприятие не е било неин собственик. Прието е, че съгласно А. № 74/01.10.1968г. и А. № 75/01.10.1968г. описаните в тях имоти (вкл. и процесния) се предоставят за ползване на СП „Комунални услуги”, поради което собствеността върху процесната сграда не е била прехвърлена от държавата на предприятието и не е станала част от активите на това предприятие. Обобщено е, че процесната сграда е била държавна собственост и е останала такава във всички релевантни минали моменти, към които ищецът претендира да е придобил правото на собственост върху нея. По отношение на второто евентуално заявено придобивно основание – давностно владение, въззивният съд е приел, че то също не е осъществено. Установено е, че съгласно Протокол № 21/24.12.1977 г. на ИК на С., ищецът е установил фактическа власт върху процесната сграда на 30.11.1978 г., която с оглед събраните гласни доказателства се упражнява и до момента. Прието е, че владението обаче не е в състояние да доведе до придобиването й по давност, тъй като сградата е държавна собственост, поради което съгласно чл. 86 от ЗС, вр. чл. 14 и чл. 15 от Конституцията на Н. Република България е негоден обект за придобиване по давност за периода от 1951г. до 17.04.1990 г., а упражняваното върху нея владение през този период няма правно значение. Нейното придобиване по давност е било невъзможно и след изменението на разпоредбата на чл. 86 (ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 г.) съгласно което не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. С последващото изменение на разпоредбата (ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996г.), забраната остава в сила по отношение на публичната държавна и общинска собственост, респ. отпада по отношение на обектите – частна държавна или общинска собственост, в който смисъл са и разпоредбите на чл. 7, ал. 1 ЗДС и чл. 7, ал. 1 ЗОбС. Обобщено е, че макар в конкретния случай, сградата да има характер на частна собственост и упражняваното върху нея владение, считано от 01.06.1996г., да е правно релевантно, същата не е могла да бъде придобита по давност, тъй като сроковете по чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗС не са изтекли. Прието е, че решението по Протокол № 21/24.12.1977г. на ИК на С. няма качеството на юридически факт, който е в състояние да прехвърли право на собственост върху процесната сграда, тъй като при липсата на годно правно основание с транслативен ефект владението на ищецът не би могло да е добросъвестно и той не е придобил собствеността върху сградата с изтичане на 5- годишен срок, считано от 01.06.1996 г. Установено е, че не е изтекъл и общия 10-годишен период по чл. 79, ал. 1 ЗС. Изложени са мотиви, че започналият да тече на 01.06.1996г. давностен срок следва да изтече на 01.06.2006 г., но с § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г.), изтичането на давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост е спряно в последния ден на срока и с всички последващи изменения този срок е продължаван, поради което, за периода след 1996 г. до предявяване на исковата молба през 2013 г., е налице мораториум за придобиване по давност на държавни и общински имоти като започналия да тече на 01.06.1996 г. десетгодишен срок не е могъл да изтече преди навършване на последната година от него и ищецът не е придобил право на собственост върху сградата с идентификатор 65231.906.279.2 по давност. Изложени са и съпътстващи мотиви, че твърдяната от ищеца противоконституционност на разпоредбата на § 1 от ЗДЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г.), уреждаща мораториума върху придобиването по давност на държавни и общински имоти не е обуславяща за изхода на делото, тъй като същата не се отнася до вече придобита и затова неприкосновена собственост, а е в защита на собственици, а не на владелци, които искат да придобият (чужда) собственост, както и че разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията регламентира неприкосновеност на частната собственост, а не неприкосновеност на намерението за придобиване на такава собственост по давност, поради което също е неотносима към конкретния казус. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че искането на касатора за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в процесуалния закон основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по формулираните от касатора въпроси, отнасящи се до възможността за придобиване по давност на недвижими имоти - частна държавна или общинска собственост в контекста на забраната, обективирана в П..1 от ЗД на ЗС /обн.ДВ, бр.46 от 06.06.2006 г., в сила от 01.06.2006 г./. С Тълкувателно решение № 3/14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС е отклонено предложението на състав на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса, дали с разпоредбата на П.. 1 от ДР на ЗД на ЗС /ДВ, бр. 46/2006г./ е постановено спиране на давностния срок по чл.79, ал.1 ЗС за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, който е започнал да тече на 01.06.1996 г., когато влиза в сила изменението на чл. 86 ЗС /ДВ, бр. 33/1996г./, преди този срок да изтече. В изложените мотиви е застъпено разбирането, че когато срокът се брои по месеци, а следователно и по години, той изтича на съответното число и месец от последната година /петата или десетата/, съответстващ на деня, в който владението е започнало. Направен е извод, че десетгодишният давностен срок, започнал да тече от 01.06.1996 г., изтича на 01.06.2006 г., а не на 31.05.2006 г., откогато е в сила мораториумът, установен с §1 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр.46/2006г./, с който е постановено спиране на давността за определен период от време, удължен впоследствие до 31.12.2022 г. Обжалваното въззивно решение на Софийския окръжен съд е в съответствие с приетото в мотивите на ТР № 3/ 14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС, че десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС за придобиване по давност на имот, частна държавна или общинска собственост, не е изтекъл, тъй като течението на давността е било спряно с П.. 1 ДР на ЗИДЗС, ДВ, бр.46 от 2006 г. В този смисъл е и практиката на ВКС, отразена в Решение № 127/25.11.2014 г. по гр. д. № 3190/2014 г., ІІ г.о. Решение № 246 от 19.03.2010 г. по гр.д. № 615/2009г. на ВКС, първо г.о.; Решение № 38 от 22.02.2010 г. по гр.д. № 2685/2008 г. на ВКС, първо г.о.; Решение № 108 от 29.03.2010 г. по гр.д. № 296/2009 г. на ВКС, второ г.о., Решение № 3 от 20.04.2012 г. по гр.д. № 724/2011 г. на ВКС, второ г.о.; Решение № 159 от 01.07.2014 г. по гр.д. № 1435/2014 г. на ВКС, първо г.о. Доколкото по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на П..1 от ДР на ЗС, вече е постановен задължителен тълкувателен акт, с който по същество е прието, че не е налице противоречива съдебна практика като основание за приемане на тълкувателно решение, при което следва да се възприеме за правилна цитираната по-горе практика относно правната невъзможност да се придобие по давност имот- частна държавна или общинска собственост, то обективираното в касационната жалба искане по чл. 292 ГПК се явява неоснователно. Последният формулиран в изложението към касационната жалба правен въпрос, свързан с преценката дали разпоредбата на П..1 от ЗД на ЗС /обн.ДВ, бр.46 от 06.06.2006 г./ накърнява правото на собственост, гарантирано от Конституцията на Република България и дали същата противоречи на разпоредбите на чл. 17, ал. 3 КРБ, чл. 17, ал. 5 КРБ и чл. 19, ал. 1 КРБ, няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е от обуславящо за изхода на спора значение. Това е така, тъй като, макар и този въпрос да е обсъждан в мотивите на въззивното решение в контекста на разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗНА, окръжният съд не е сред субектите, които разполагат с компетентност да сезират Конституционния съд и следователно е бил длъжен да приложи законовата норма, докато същата не бъде обявена за противоконституционна по предвидения за това ред /според Решение № 22 от 31.10.1995 г. на КС на РБ по к.д. № 25 /95 г., с влизане в сила на решението на съда, с което се обявява за противоконституционен закон, се отменява неговото действие и създадената от него правна уредба само занапред/. Същевременно настоящият съдебен състав не намира основание за отправяне на искане до КС за обявяване противоконституционността на П..1 от ДР на ЗС. При приемане на разпоредбата през 2006 г. законодателят е изтъкнал обществено значимите причини, налагащи това - реална опасност да се нанесе значителна щета на държавата и общините чрез придобиване по давност на техни имоти, като предвиденото спиране на придобивната давност за последните е в интерес на обществото като цяло. Съгласно чл. 17 КРБ правото на собственост се гарантира от закона; частната собственост е неприкосновена; режимът на държавната и общинска собственост се определят със закон. Чл. 18, ал. 6 прогласява, че държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото. Видно, че конституционната уредба цели създаване на баланс между защитата на всички видове собственост при зачитане на по-специалния статут на държавната и общинска собственост. Същественото е, че тази собственост /на държавата и общините/ служи на обществени интереси, които не се удовлетворяват от частната собственост на отделните граждани и юридически лица. Затова е напълно обосновано за този вид собственост да съществува известна по-засилена защита, особено в периоди на динамични обществено-икономически и законодателни промени, свързани с реституционните процеси /Решение № 75 от 16.07.2015 г. по гр.д. № 6599/2014 г. на ВКС, ІІ г.о./. Правото на гражданите за придобиване на право на собственост чрез давностно владение не е издигнато като конституционно право, поради което не може да се говори за накърнени права на собственост по чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията с разпоредбата на П..1 от ДР на ЗС. Оригинерното основание за придобиване на право на собственост върху недвижим имот по давност не е конституционно обвързано с никоя норма на основния закон, а е въпрос на законодателна преценка. Справедливостта изисква да се отдаде предпочитание на носителя на вещното право пред владелеца, поради което мораториум върху действието на придобивната давност е допустимо по преценка на законодателя кото форма за провеждане на принципа за защита на частната собственост, а не обратно - за неговото нарушаване / Решение № 13 от 14.11.2000 г. на КС на РБ по к.д. № 11/2000 г.; Решение № 3 от 4.02.1999 г. на КС на РБ по к.д. № 32/1998 г.; Решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС на РБ по к.д. № 16/1997 г./. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане касационното обжалване на въззивното решение на Софийския окръжен съд, респ. за сезиране на Общото събрание на ГК с предложение за приемане на тълкувателно решение, както и на КС на РБ с искане за обявяване противоконституционността на П..1 от ДР на ЗС. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация - [община], направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение