Определение № 151 от 30.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 556/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. М. О. и адв. Е. М. като пълномощници на Д. К. Ж. и А. И. Ж., против решение № 100 от 13.10.2015 г. по гр.д. № 146/2015 г. на Бургаския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 89 от 12.03.2015 г. по гр.д. № 731/2014 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която предявеният от Д. Ж. и А. Ж. против Г. Ц. Ц. и С. И. Ц. иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат незаконно изградена постройка /лятна кухня/ в югозападната част на поземлен имот с идентификатор 48619.501.75 е отхвърлен. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Иска се допускане на решението до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси: 1/ Необходимо ли е ищецът по иск по чл. 109 ЗС да доказва с какво точно строежът на ответната страна му пречи, когато при изграждането му са допуснати нарушения на такива строителни правила и норми като изисквания за височина и минимално отстояние, установени от закона с оглед осигуряване на възможност за ползване на съседния имот по предназначение. 2/ Относно задължението на съда да обсъди всички доводи на страните. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Г. Ц. Ц. и С. И. Ц., действащи чрез своя процесуален представител адв. Г. К., изразяват становище, че не са налице сочените от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбоподателите в настоящото производство са носители на право на строеж върху държавна земя, съставляваща имот с идентификатор 48619.501.74 по кадастралната карта на [населено място], в който са построили жилищна сграда. Ответниците по иска - Г. Ц. и С. Ц. са собственици на 1/2 ид. част от съседния от изток имот с идентификатор 48619.501.75 и на жилище в двуетажната сграда, построена в него. През 2013 г. въз основа на издадено разрешение за строеж ответниците Ц. изградили в собствения си имот лятна кухня с дървен навес с двускатен покрив, която отстои на 0.50 м от вътрешната регулационна граница с имота на ищците, съставляващ УПИ ХVІ – 422, и в най- високата част на покрива има височина 3.70 м. Вещото лице е установило, че наклонът на покрива е на северозапад и североизток и отводняването му се извършва съответно към собствения на ответниците имот и към имот с идентификатор 48619.501.88, който е на трети, неучастващи по делото лица. Установено е също, че с нотариално заверена декларация от 21.01.2013 г. жалбоподателят Д. Ж. като собственик на имот 48619.501.74 е дал съгласие ответникът Г. Ц. да построи лятна кухня на общата граница на имотите. Твърдението на жалбоподателите, ищци по иска по чл. 109 ЗС, е било, че лятната кухня е изградена в нарушение на чл. 42, ал.1 и ал.2 и чл. 46, ал.2 ЗУТ, според които постройките от допълващото застрояване могат да се изграждат на вътрешната граница на урегулирания поземлен имот, ако калканните им стени покриват калканни стени на заварени или новопредвидени посторойки в съседния имот, или плътни огради, а при свободно разполагане са с височина до 3.6 м и на разстояние от вътрешните граници най- малко 3 м. В резултат на допуснатото от ответниците нарушение на тези изисквания дъждовната вода от лятната кухня се отвеждала в техния имот и се препятствала осветеността на имота им повече от допустимото. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява процесната постройка да създава пречки на ищците за нормалното ползване на собствения им имот. Обстоятелството, че височината на лятната кухня надхвърля с 10 см максимално допустимата, съгласно чл. 42, ал.2 ЗУТ, височина само по себе си не доказва твърдението им, че се ограничава слънчевата светлина към техния имот. Покривът на кухнята е двускатен и е ориентиран по начин, при който дъждовните води не се отвеждат към имота на ищците, а към собствения на ответниците имот и към имот на друго лице. Посочил е също, че за неоснователността на претенцията не е без значение даденото от ищеца Д. Ж. съгласие за изграждане на постройката на вътрешната граница между двата имота, с което е допринесъл за създаденото ново положение, поради което следва да понесе и последиците от изрично изразената своя воля. По първия от повдигнатите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси е налице задължителна съдебна практика- ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. В т.3 от същото е прието, че за уважаване на иск с правно основание чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. В мотивите е посочено, че в някои случаи нарушението е от такова естество, че е явно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Една от примерните хипотези е когато действията на ответника са в нарушение на строителните или санитарно- хигиенните правила и норми, които са установени от закона с оглед осигуряване възможност за пълноценното ползване на съседните имоти по предназначение. Въззивното решение не е в противоречие с цитираното тълкувателно решение. Съдът е приел, че спорната постройка- лятна кухня, не е изградена в нарушение на строителните правила и норми, установени за този вид обекти. С оглед констатациите на вещото лице за височина на билото 3.70 м., измерена спрямо имота на ищците Ж., който е с по- ниско ниво от този на ответниците, съдът е приел, че завишаването на височината с 10 см. над максимално допустимата от 3.60 м, е незначително и само по себе си не е достатъчно за уважаване на негаторния иск за премахване на постройката. Приел е също, че лятната кухня е изградена на общата граница между двата имота с изричното съгласие на ищеца Д. Ж., дадено писмено с нотариална заверка на подписа, поради което разполагането й на разстояние по-малко от 3 м от вътрешната регулационна линия не може да се третира като неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС. Този извод е в съответствие с практиката на ВКС, според която когато смущаването на правото на собственост е в резултат на дадено от самия ищец съгласие, въз основа на което са издадени строителните книжа и е извършено строителството, няма причинна връзка между поведението на ответника и създаденото ново фактическо положение. В този смисъл напр. решение № 220 от 18.10.2013 г. по гр.д. № 2922/2013 г. ВКС, І г.о., решение № 243 от 23.10.2012 г. по гр.д. № 197/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 34 от 24.02.2015 г. по гр.д. № 5239/14 г. на ВКС, І г.о. и др. В тази връзка следва да се има предвид, че ЗУТ допуска изграждане на второстепенни постройки на вътрешната регулационна линия, т.е от гледна точка на строителните правила и норми разполагането на лятната кухня на границата между двата имота не създава състояние, нетърпимо от закона. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните. Значението му за изхода на спора е обосновано с твърдение, че в обжалваното решение въззивният съд не е обсъдил и не е дал отговор на заявеното в въззивната жалба възражение от ищците, че не са давали съгласие за извършване на незаконно строителство. Даденото от касатора Д. Ж. съгласие в писмена форма с нотариална заверка на подписа е обсъдено от въззивния съд и въз основа на конкретното му съдържание е направен извод, че то касае построяване на лятна кухня на имотната граница между неговия имот и този на ответниците. При данните по делото, че местоположението на вътрешната имотна граница е било спорно между страните, обстоятелството, че фактически сградата отстои на около 0.50 м от действителната имотна граница, установена с влязлото в сила решение по гр.д. № 9/2014 г. на Районен съд- Царево, се интерпретира превратно от касаторите в смисъл, че след като не е на имотната граница, постройката е изградена е в несъответствие с даденото от ищеца Ж. съгласие. Твърдения в този смисъл не са били наведени в исковата молба. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът