Определение № 2686 от 26.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3399/2023 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от П. К. К. и А. П. К., чрез адвокат В. Н., срещу определение №1897/29.06.2023г. постановено по г.д.№4831/2022г. на Върховен касационен съд. Жалбоподателите твърдят, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Твърдят, че предявеният иск е с правно основание чл. 40 от ЗЗД, поради което е облигационен, а не вещен. Цената на същия следва да бъде определена по реда на чл.69, ал.1, т.4, предл.1 от ГПК – а именно стойността на договора, която в случая е 6 200лв. Излагат още, че първостепенният съд и въззивната инстанция са допуснали смесване на основанията за редовност на исковата молба с тези за нейната основателност, поради което не са изпълнили императивното си задължение по чл.2 от ГПК. Неправилното определяне на цената на иска по естеството си представлява отказ от правосъдие. По същество претендират отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът Н. К. Н. с писмен отговор, чрез адвокат Р. Ж., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че определението е постановено в съответствие с разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК и при правилно определяне цената на предявените искове, съобразно трайно установената съдебна практика. По същество моли съда да отхвърли жалбата и да му присъди направените в производството разноски. Съставът на Върховен касационен съд намира, че подадената жалба е такава по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, а не е частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което съдът не следва да обсъжда приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение е оставена без разглеждане касационната жалба на П. К. К. и А. П. К., чрез адвокат В. Н., против решение №1129/21.09.2022г., постановено по в.гр.д.№ 1316/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. За да постанови този резултат, съставът на ВКС прел, че обжалваният съдебен акт не подлежи на касационна проверка, тъй като цената на предявения иск е 1 791,80лв. – данъчната оценка на недвижимия имот, предмет на процесния договор за покупко-продажба. Посочил, че същата е определена по реда на чл.69, ал.1, т.4, предл.2 от ГПК, поради което спорът е изключен от касационен контрол на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК. Допълнително изложил, че предявяването на евентуален осъдителен иск за сумата от 6 200лв., разглеждането на който е обусловено от неоснователността на главния иск, не променя извода за недопустимост на касационното обжалване, доколкото съдбата на обусловения иск следва тази на обуславящия, независимо от цената му. Определението е правилно. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Обжалваното решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.40 от ЗЗД за прогласяване недействителност на сделка за прехвърляне на недвижим имот, предмет на нотариален акт №26, т.7, рег.№12352/16.12.2020г. на нотариус В. Г., район на действие РС – В.. Цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. т. 2 ГПК: когато предмет на сделката са права върху недвижим имот, цената на иска е данъчната оценка на прехвърления имот, а ако няма такава – пазарната цена на вещното право. В конкретния случай, имотът предмет на процесната сделка е с данъчна оценка 1 791,80 лв., поради което цената на иска е надлежно определена. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика, част от която са решение №50083/06.07.2023г. по г.д.№2828/2022г. на ВКС, III г.о. и определение №60270/27.10.2021г. по г.д.№1376/2021г. на ВКС, IV г.о. Съгласно разпоредбата на чл.70, ал.1 от ГПК, ищецът посочва цената на иска при неговото предявяване, като въпросът за същата може да бъде повдигнат служебно от съда или от ответника най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. При несъответствие на указаната цена с действителната, същата се определя от съда. В конкретния случай, ищецът е определил цената на предявения иск и въпросът за нея не е бил повдиган, поради което тя остава неизменна за цялото производство по делото. Настъпилите впоследствие промени в паричната стойност на спорното право, поради изменение в цените, са без значение за определянето ѝ, в какъвто смисъл са и разясненията дадени в мотивите на ТР №8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното, съдът намира, че цената на предявения иск е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което обжалваното решение не подлежи на касационен контрол. Решението на въззивния съд е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК. Погрешното указание на въззивния съд, че неговия съдебен акт може да се обжалва, както и администрирането на касационната жалба от втората инстанция, не обвързва настоящия съдебен състав, който и сам служебно преценява предпоставките за допустимост на касационното производство. Изводът в обжалваното определение за недопустимост на касационната жалба е съобразен с процесуалния закон и правилен, а подадената срещу него жалба е неоснователна. При така изложените съображения съдът намира, че обжалваното определение следва да се потвърди. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане П. К. К. и А. П. К. следва да бъдат осъдени да заплатят на Н. К. Н. сумата от 600лв., представляващи направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение