Определение № 4859 от 25.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. П. срещу решение №.1497/21.12.23 по г.д.№.1762/22 на АС София в частта, с която е потвърдено реш.№.260869/10.03.222 по г.д.№.10756/17 на СГС, І-13с., за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.31 ал.1 ЗЗД за унищожаване на Договор за дарение на идеални части от недвижим имот от ... ... ..., нот. акт №..., т..., рег.№...., д..../... на нотариус В. Г., рег.№.340 на НК, с който П. В. П. дарява на И. П. П. 1% от собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [улица]... /стара [улица]/ - а именно 1/3 ид.ч. от първи етаж от двуетажна жилищна сграда, застроена на 80кв.м., с идентификатор №...., ведно с 1/4ид.ч. от дворното място, върху което е построена, и Договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на паричен дълг от ... ... ..., нот. акт №..., т...., рег.№..., д..../... на нотариус В. Г., рег.№.3430 на НК, с който П. В. П. прехвърля вместо изпълнение на съсобственика си И. П. П. собствените си 99% от горепосочения имот вместо изпълнение на задължение от 18500лв. /от издаден в полза на П. запис на заповед от 9.06.16 с падеж 7.07.16 за сумата 9000лв. и запис на заповед от 3.09.16 с падеж 3.10.16 за 8500лв./ и срещу доплащане от 7500лв., като така общата цена на придобиване на имота възлиза на 26000лв. Ответните страни В. Г. П. и С. М. Н. оспорват жалбата и претендират разноски; В. Х. Д. и Р. Х. Д. не вземат становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо и правилно. Посочил е, че унищожаване на договор, сключен при условията на чл.27 или чл.31 ЗЗД, може да се иска от лицето, което го е сключило, а след неговата смърт - само ако преживе е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произтича от самия договор. В случая действително първоначално искова молба е била предявена от С. П.-Д. с искане горепосочените сделки, с които брат й П. П. прехвърля идеални части от процесния имот на И. П., да бъдат обявени за нищожни /поради липса на съгласие и основание/, евентуално за унищожаеми /поради сключването им от недееспособно лице и измама/. След подаване на тази молба, обаче, са настъпили обстоятелства, които са обусловили активната процесуална легитимация на настоящите ищци. Това е така, доколкото в срока за изпълнение на дадени на С.П. указания да уточни на какво основание предявява чужди права, самият П. П. е депозирал молба /на 23.10.17/, с която заявява, че се присъединява към молбата на сестра си, впоследствие /на 21.12.17/ е починал, исковете са били поддържани от наследниците му и нередовността на исковата молба е бил отстранена с уточнителни молби. При това положение и доколкото тези факти са настъпили преди съдът да се произнесе по допустимостта на исковете с определение от 15.11.19 и да разпореди изпращане на преписи от исковата молба на ответника /реш.№.306/23.10.12 по г.д.№.132/12, І ГО/, настоящите ищци участват в производството в качеството им на наследници по закон на П. П. и са конституирани допустимо по реда на чл.227 ГПК като страни в процеса. Отделно от изложеното, дори да се приеме, че молбата на П.П. не е била допустима, то ищците разполагат с легитимация по исковете включително и на основание чл.31 ал.2 ЗЗД. Те са били конституирани като страни на 12.04.18 и изрично са заявили, че поддържат исковата молба за унищожаване на двете сделки; към тази дата вече е била настъпила смъртта на П. П. /21.12.17/, а преди нея пред СГС, ГО, 4-ти брачен състав, е било образувано г.д.№.10017/17 с искане за поставянето му под запрещение- факт, по който няма спор между страните. При тези обстоятелства ищците разполагат с легитимация да искат унищожаване на договорите и след смъртта на П. П. на собствено основание, т.е. и без той да е предявявал искове преди това. Горните обстоятелства обуславят допустимостта на въззивното решение като постановено по допустими искове. За да се произнесе по основателността на претенцията, въззивната инстанция е обсъдила подробно събраните пред нея и пред първата доказателства - писмени, гласни, две съдебно-психиатрични експертизи /според които когнитивните промени при П. П. са дебютирали около три-четири години преди психиатричното изследване, проведено на 12.12.17 във връзка с назначена експертиза по дело за запрещение; към момента на изследването са установени мисловни разстройства, промяна на емоционално-волевите функции и тежко нарушени когнитивни функции в границите на дементен синдром; последният е лишил П. П. от способността да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си/, комплексна съдебно-неврологична психиатрична и графологична експертиза /съгласно която по делото липсват обективни медицински данни, доказващи неврологично заболяване или дементен синдром /т.е. няма преки медицински доказателства за деменция при П. П./; непреки доказателства за когнитивен упадък са свидетелските показания, установяващи, че той не може да ползва телефон от 2013г., изчезнал му телевизора, не знаел къде е, през 2016г. сключил договори с мобилни оператори, търсел помощ за документация; същевременно, независимо от етиологичната причина, деменцията е необратимо, хронично, прогресиращо заболяване; единственото обективно изследване на когнитивния статус е направено от психиатър д-р Т. на 18.12.17; от приложените медицински документи и свидетелските показания може да се направи извод, че П. П. е страдал от деменция в продължение на години, като в края на живота си е бил с тежък дементен синдром, кахексия, апатикоабулия, дезориентация и некритичност; това хронично прогресиращо заболяване е нарушавало базисните му психични годности; установява се наличие на нарушена координация на движение при писане, но това не е довело до нарушение на динамичния стереотип на писане и подписване на лицето; тъй като уменията за писане се придобиват рано в живота на човека, те са автоматизирани и дори при изразена деменция навикът за писане може да е запазен-човек под диктовка може да изпише някакви думи, изречения, но това не означава, че той разбира смисъла им/. От правна страна е намерено, че макар по делото да липсват обективни медицински данни, доказващи неврологично заболяване или дементен синдром /т.е. няма преки медицински доказателства за деменция при П. П./, доказването в процеса може да бъде осъществявано и с косвени доказателства, ако при съвкупната им оценка в тяхната взаимовръзка съдът може да стигне до единствения логичен извод, че главният факт се е осъществил. В случая такива косвени доказателства са налице: 1/ обективното изследване на когнитивния статус след личен преглед на психиатъра д-р Т. на 12.12.17 и описаното в него психиатрично интервю („не знам сега коя година е и дата сме, живея сам, мисля, че имам някакви деца, не знам дали съм се женил, сега не знам къде се намирам, сигурно е П.…., българското знаме е червено, синьо и бяло“), констатацията, че при показване на 50лв. и 20лв. П.П. казва, че това са 10лв., не може да тълкува поговорки и т.н./; 2/ издадено на 04.04.17 от личния лекар на П.П. направление за консултация с психиатър с посочена диагноза „дегенеративна болест на нервната система, неуточнена“; 3/ свидетелските показания, установяващи, че П.П. не може да ползва телефон от 2013г., изчезнал му телевизора, не знаел къде е, през 2016г. сключил договори с мобилни оператори, търсел помощ за документация, при разговор с него някои неща разбирал, някои – не; когато бил посещаван от свидетеля Я., винаги лежал, не бил много поддържан, не можел вече да звъни по телефоните /съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Д., тъй като от една страна са изолирани, не се подкрепят от и не кореспондират със събраните писмени доказателства, а от друга страна е заинтересован от изхода на спора - доколкото е участвал в сделки на ответника в качеството му на брокер, не би дал свидетелски показания, които биха го уличили в извършване на престъпление/; 4/ установеното при разпита на всички вещи лица, че деменцията, независимо от етиологичната причина, е прогресиращ процес, при който няма обратно развитие-веднъж започнала, тя се развива само в посока на задълбочаване на интелектуално паметовия упадък, не са възможни периоди на ремисия. При съвкупната им преценка, в тяхната цялост и взаимосвързаност, съдът е заключил, че към момента на изповядване на двете сделки - 04.11.16, П. П. е бил с тежък дементен синдром, като деменцията е започнала години преди това. При това положение е налице медицинският критерий за унищожаемостта на договора по реда на чл.31 ЗЗД - т.е. налице е физиологично и психично състояние на лицето, което може да се отрази на възможността му да формира правно валидна воля. Във връзка с необходимостта да е налице кумулативно и т.нар юридически критерий - т.е. волята на страната действително да е била опорочена, физиологичното или психичното й състояние действително да я е възпрепятствало да разбира или да ръководи действията си и то към момента на сключването на договора, е отразено, че тази преценка се извършва от съда и не може да бъде заместена от заключението на вещото лице. Посочено е, че с оглед установеното физиологично и психично състояние на П. П., действията му и следните доказателствените факти - 1/образувано г.д.№.10017/17 по описа на СГС, ІV брачен състав, с искане за поставянето на П.П. под запрещение, по което е било насрочено открито съдебно заседание за 23.02.18 и П. е бил освидетелстван приживе от д-р Т.; 2/ в периода непосредствено преди сключване на двете процесни сделки /16.09.16-30.10.16/ П. е сключил три договора и с трите мобилни оператора към този момент в РБ /Виваком, МТЕЛ и Теленор/ за предоставянето му на мобилни услуги и GSM апарати, получавайки три SIM карти и три GSM апарати, което определено не е нормално житейско и логично поведение, включително и с оглед установеното от свидетелите, че не можел вече да звъни по телефоните сам; 3/ установеното една година и осем дни след сключване на двете процесни сделки състояние на П., при което той не е знаел коя е годината и датата, мисли, че има някакви деца (каквито всъщност не е имал), не знае дали се е женил (не е бил никога женен), не знае къде се намира, не знае какви са цветовете на българското знаме, при показване на 50лв. и 20лв. казва, че това са 10 лв., не може да тълкува поговорки - П. П. не е могъл да разбира и ръководи постъпките си към 04.11.16, какъвто е и категоричния извод на всички приети по делото експертизи /единични и комплексна/, които съдът е кредитирал изцяло. При това положение е намерено, че е налице и юридическият критерий и претенциите за унищожаване на сделките са основателни. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.1 ЗЗД, чл.280 ал.2 пр.3 ЗЗД и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Присъединяването на активно легитимираното лице към иска, заведен от лице без активна процесуална легитимация да заведе този иск, санира ли изначалната недопустимост на така заведения иск и въобще възможно ли е активно легитимираното по делото лице с молба да поиска да бъде конституирано по недопустим иск, какъвто е извода на въззивния съд на стр.9 от обжалваното решение?“ /ТР 1/9.07.19 по т.д.№.1/17, ОСГТК/; 2.“Достатъчно ли е за доказване на предпоставките за унищожаването на договор по чл.31 ал.1 ЗЗД въззивният съд да разгледа и обсъди само косвените доказателства /индициите/, събрани по делото, или доказването на този иск става само с главни /преки/доказателства?“; 3.“Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си?“; 4. „Следва ли съдът да прецени процесуалното поведение на страните и твърденията им в процеса /в случая липсата на действия от страна на най-близките роднини на лице, за което твърдят да не разбира или да не може да ръководи постъпките си в продължение на повече от 2г./ и ако взаимно си противоречат или са логически несвързани, да извърши собствена преценка и анализ на същите във взаимовръзката им с другите събрани в процеса доказателства?“ /реш. №.144/14.12.18 по г.д.№.5100/17, ІІІ ГО, реш.№.50093/9.08.23 по г.д.№.2529/22, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият въпрос няма самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивната инстанция. Това е така, защото съдът е приел, че предявените искове за унищожаемост са допустими както доколкото е постъпила молба от самия П. П. за присъединяване към първоначално подадената искова молба и настоящите ищци участват в процеса като негови правоприемници на основание чл.227 ГПК, така и доколкото същите разполагат и със самостоятелна легитимация /т.е. на собствено основание - и без той да е предявявал искове преди това/ по исковете на основание чл.31 ал.2 ЗЗД – били са конституирани като страни в процеса, поддържащи исковете за унищожаване на сделките, към дата, към която смъртта на наследодателя им вече е била настъпила, а преживе е било искано поставянето му под запрещение - предвид изискването на чл.31 ал.2 пр.1 ЗЗД. При това положение решаващите изводи на съда не са основани само на поставения от касатора въпрос и той не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Неотносима към него е и цитираната практика. Същата касае образуване на производство срещу неправосубектна страна - според цитираното тълкувателно решение процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск; исково производство, при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение. В случая, обаче, не е налице такава хипотеза. Исковата молба е била предявена срещу правосубектен ответник и от правосубектно лице /С. П./, преценена е за нередовна и е оставена без движение с оглед отстраняване на недостатък – излагане на твърдения, обосноваващи правния интерес на страната от предявяването на чужди права. Същевременно, подадената в предоставения за отстраняване на нередовността срок молба от П. П. сама по себе си съдържа обстоятелства, твърдения и искания, свързани със спорния предмет. Поради това дори да се приеме, че в нея не следва да се инкорпорират исканията в първоначално подадената искова молба /каквото искане изрично се сочи в молбата на П./, то самата тя би следвало да се остави без движение до отстраняване на нередовността й. Предвид изложеното не е налице твърдяното противоречие със задължителната практика и основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с втория въпрос практика съдът е длъжен съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; при преценката дали дееспособно лице, сключило договора, е могло при сключването му да разбира или да ръководи действията си, съдът следва да съобрази освен медицинските, още и житейските и юридическите критерии, разглеждайки заключенията на приетите медицински експертизи заедно с всички други ангажирани по делото доказателства, съотносими към състоянието на лицето за релевантния момент. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е събраните по делото доказателства, в това число писмени, свидетелски показания и експертизи, в тяхната съвкупност. Изложила е подробни мотиви кои доказателства и защо кредитира и кои не, кои факти и защо намира за установени и защо приема, че всички косвени доказателства и индиции водят категорично до извода, че към момента на сключване на оспорените сделки прехвърлителят не е разбирал свойството и значението на действията си, при кумулативното наличие на медицински и юридически критерий. В задължителната практика на ВКС /реш.№.226/12.07.11 по г.д.№.921/10, ІV ГО, и др./ трайно и безпротиворечиво се приема, че пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство; то да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства; преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт; косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено - те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт; във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт; всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства /веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица/ като по-значими или категорични в сравнени с други; те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл.188 ГПК /отм./ и съответно чл.235 и чл.12 от действащия ГПК от 2007; пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт. Въззивната инстанция е процедирала в съответствие с горецитираната практиката на ВКС, подробно е осъдила доказателствата, намерила е, че в случая косвените водят до единствено възможния извод за липса на дееспособност към момента на изповядване на сделката, като за да достигне до това заключение е съобразила както медицинския, така и юридическия критерий. При това положение не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ГПК Съгласно практиката на ВКС във връзка с третия въпрос, в това число цитираната, съдът е длъжен съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки и не е процедирала в отклонение от тях. Обсъдила е събраните доказателства и доводите на страните; посочила е кои доказателства кредитира и кои не и защо и кои факти намира за установени и кои не. Изложила е изрични мотиви защо намира, че косвените доказателства водят до единствено възможния извод за недееспособност към момент на сделката, в който смисъл са и заключенията на психиатричните и комплексната експертизи- изготвени от вещи лица, притежаващи специални знания и компетентност в тази област, съдържащи подробно обсъждане на данните по делото и хода на заболяването. Страните са имали възможност да ангажират доказателства в подкрепа на твърденията си, които са преценени в съвкупност. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ГПК Четвъртият въпрос е фактически и съдържа условие, което не е било прието от съда – въззивната инстанция не е приемала, че процесуалното поведение и твърденията на страните взаимно си противоречат и са логически несвързани. Предвид изложеното въпросът е неотносим и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Настоящият състав намира, че не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.2 пр.1 ГПК. Както вече беше посочено, независимо от първоначално подадената от С. Д. искова молба, П. П. сам е сезирал съда, подавайки до него молба, в която е изложил твърдения и обстоятелства, сходни с тези в молбата на сестра си-към която е посочил, че се присъединява. Доколкото горното е извършено преди съдът да се произнесе по допустимостта на исковете и да разпореди връчване на копие от исковата молба на ответника, с това свое изявление П. е инкорпорирал в своята молба изложеното в молбата, към която препраща. Дори да се приеме, че подобно инкорпориране не може да има, след като е налице сезиране на съда от П. с фактически твърдения относно пороци на волята му по повод сделки и искане за връщане на имот, които не съдържат достатъчно конкретизирани обстоятелствена част и петитум, първоинстанционният съд е бил длъжен да остави тази молба на собствено основание без движение с указания за отстраняване на нередовността и да я счита за редовна след изпълнението им. Такъв е бил разглеждания случай - впоследствие подадената от П. П. молба е била уточнена и поради това се счита за редовна от момента на депозирането й. Отделно от изложеното, доколкото преди смъртта му е поискано поставянето му под запрещение, при условията на чл.1 ал.2 пр.1 ЗЗД наследниците му по закон и на собствено основание биха могли да претендират унищожаване на сделките, каквото са поддържали след конституирането им като страни в процеса. Налице е валидно произнасяне при надлежно сезиране, поради което и постановените решения не са недопустими. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответните страни В. Г. П. и С. М. Н. се дължат на основание чл.78 ал.1 ГПК направените разноски в размери съответно на 4200лв. и 3000лв. платени адвокатски възнаграждения. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,