Определение № 1310 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 346/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК” АД, чрез пълномощника му юрк. Ж. Димитрушев, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 336/02.10.2024 г., постановено по в. т. д. № 259/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 търговски състав, с което е потвърдено решение № 38/06.02.2024 г., постановено по т. д. № 507/2022 г. по описа на ОС-Стара Загора, с което по предявен от И. М. Аликехая срещу „Банка ДСК” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато, че И. М. Аликехая не е носител на паричните задължения, обективирани в издадената срещу него по ч. гр. д. № 613/2017 г. по описа на РС-Карлово заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, както следва: 1) сумата от 31344,18 лв. – главница по договор за кредит „Експресо” № 359668/11.12.2013 г.; 2) сумата от 5585,79 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 25.11.2014 г. до 31.03.2017 г.; 3) сумата от 412,25 лв. - обезщетение за забава за периода от 25.11.2024 г. до 31.03.2017 г.; 4) сумата от 352,45 лв. - обезщетение за забава за периода от 31.03.2017 г. до 02.05.2017 г.; 5) 35,08 лв. – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 18.05.2016 г. до 20.06.2016 г. и мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва) в размер на 12,65% пункта годишно върху неизплатената главница, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 03.05.2017 г., до окончателното щ заплащане; 6) сумата от 753,89 лв., представляваща заплатена държавна такса и 7) сумата от 150 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като в противоречие със събраните по делото доказателства апелативният съд необосновано е приел, че по отношение на главния длъжник по релевантния договор за банков кредит предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 05.11.2015 г. – уведомлението, адресирано до него, с което банката е упражнила потестативното право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е получено не от главния длъжник, а от съдлъжник – неговата съпруга (не е удостоверено обаче в какво качество тя е приела пощенската пратка), поради което уреденият в чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД преклузивен 6-месечен срок не е започнал да тече от 05.11.2015 г., до който правен извод незаконосъобразно е достигнал апелативният съд. Счита, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е обосновал правното съждение, че е преклудиран правният довод на банката относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост, тъй като това правно твърдение е свързано с уреждане на тези правоотношения от императивна правна норма (чл. 60, ал. 2 ЗКИ), за чието приложение въззивният съд следи служебно. В този смисъл, поддържа, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила на 21.03.2017 г., поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу поръчителя е подадено преди да изтече преклузивният 6-месечен срок по чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – на 04.05.2017 г. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективна основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Редовно ли е връчването по поща чрез друго лице, ако в обратната разписка от връчването не е посочено в какво качество е получена пощенската пратка и не е посочено, че същата е приета със задължение да бъде предадена на адресата?” (твърди се противоречие с решение № 283/06.04.2010 г. по гр. д. № 507/2009 г. на ВКС, III ГО; решение № 35/07.05.2012 г. по гр. д. № 1877/2010 г. на ВКС, IV ГО; решение № 39/27.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на ВКС, III ГО; решение № 77/07.05.2013 г. по гр. д. № 1327/2012 г. на ВКС, IV ГО и решение № 407/06.11.2015 г. по гр. д. № 4038 / 2015 г. на ВКС, IV ГО); 2. „Допустимо ли е с писмената защита пред въззивната инстанция за пръв път да бъдат въведени възражения, свързани с приложението на императивна материалноправна норма, която е от значение за разрешаване на спора?” (твърди се противоречие с решение № 56/28.06.2016 г. по т. д. № 3591/2014 г. на ВКС, I ТО; решение № 221/08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, I ГО; решение № 50006/26.01.2023 г. по гр. д. № 1722/2022 г. на ВКС, IV ГО) и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по довода на страната, че в пощенските документи не е отбелязано в какво качество е получен документът и не е посочено, че М. И. е поела задължение да го предаде на адресата?” (твърди се противоречие с решение № 133/23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, I ГО, решение № 56/21.07.2022 г. по гр. д. № 400/2021 г. на ВКС, II ТО и решение № 503/16.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на ВКС, IV ГО). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационната жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че настоящото исково производство е образувано по предявен отрицателен установителен иск – за отричане със сила на пресъдено нещо по отношение на поръчителя по договор за кредит Експресо № 359668/11.12.2013 г. на обективираните в издадената по ч. гр. д. № 613/2017 г. по описа на Районен съд-Карлово парични притезания (тя е издадена в полза на банката срещу солидарните длъжници - кредитополучателите И. П. И. и М. С. И., и срещу ищеца И. М. Аликехая като поръчител). Приел е за установено, че тази заповед за незабавно изпълнение е връчена на ищеца И. Аликехая едва на 18.10.2022 г. Изпълнителното дело от 2022 г. по описа на ЧСИ Б. А. е второто поред – то е образувано по искане на „Банка ДСК“ АД след прекратяване на първото изпълнително дело № 1227/2017 г. поради настъпила перемпция (не се твърди, а и не се установява, че по предходното изп. д. № 1227/2017 г. е извършено надлежно връчване на заповедта за незабавно изпълнение на И. Аликехая). В 1-месечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК - на 17.11.2022 г, е предявен от ищеца И. Аликехая процесният отрицателен установителен иск за недължимост на сумите по релевантната заповед за изпълнение (на същата дата срещу нея длъжникът е подал и възражение по чл. 414 ГПК). Апелативният съд е счел, че към момента на подаване на исковата молба заповедта за изпълнение все още не е била стабилизирана, поради което предявяването на отрицателния установителен иск, както и подаването на възражението срещу заповедта за изпълнение препятстват влизането щ в сила до момента на приключване на исковото производство. Изяснил е, че съдебната практика трайно и непротиворечиво приема, че отрицателен установителен иск за отричане със сила на пресъдено нещо на съществуването на вземания по заповед за изпълнение е допустим до изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за възражение срещу заповедта (решение № 76/07.05.2013 г. по гр. д. 391/2012 г. на ВКС, IV г. о.). Разглеждайки правния спор по същество, въззивният съд е съобразил, че в клаузата на чл. 10, ал. 2 от процесния договор за банков кредит е уговорено, че предсрочната изискуемост на кредита настъпва при просрочено плащане на задължение по договора със забава над 90 дни, като при настъпването щ кредитополучателят е длъжен да погаси незабавно всички свои задължения. Счел е, че по ч. гр. д. № 613/2017 г. по описа на РС-Карлово, както и в представените от банката документи от кредитното досие на процесния кредит, се съдържат доказателства, свързани с обявяването на предсрочната изискуемост - банката е изпратила две покани за изпълнение на задълженията по договора да кредит, съдържащи и изявления за обявяване на предсрочната изискуемост. Първата е от 02.11.2015 г., която е адресирана до кредитополучателя И. И. с копие до М. И. (било безспорно, че към този момент двамата са съпрузи и живеят на един и същ адрес в [населено място]) и до И. Аликехая. В тази покана изрично било удостоверено, че е наличие просрочие по кредита от 338 дни, като изрично банката се е позовала на клаузата по чл. 10, ал. 2 от договора с изявление, че задълженията (конкретизирани по размер за просрочените и за остатъка от главницата) ще се считат за предсрочно изискуеми от 01.12.2015 г., ако просрочените вноски не бъдат погасени до 30.11.2015 г. Представени били доказателства за връчване на поканата на 05.11.2015 г. на М. И. на адреса на двамата кредитополучатели. Липсвали данни за връчване на тази покана на И. Аликехая (в нея е посочен друг адрес на поръчителя в [населено място], различен от този по договора в [населено място], на който следва да бъде осъществявано връчването съгласно клаузата на чл. 16, ал. 1 от договора). Според апелативния съд тези доказателства са достатъчни, за да се приеме, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила на 01.12.2015 г. - след изтичане на дадения от банката срок за погасяване на просрочените задължения. Самата банка в поканата е посочила, че към този момент са налице просрочие по кредита от 338 дни, надхвърлящи предвидените в чл. 10, ал. 2 от договора 90 дни, т.е. настъпили са обективните материалноправни предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Следващото изискване е изявлението на банката да е достигнало до кредитополучателите. В случая това е станало още на 05.11.2015 г., когато пратката с изявлението на банката, адресирано до двамата кредитополучатели - съпрузи, живеещи на един адрес, е връчена срещу подпис на единия от тях. Съдът е съобразил, че пратката е получена от М. И., като само тя се е подписала за получаването щ, но това е едно уведомление, адресирано до И. И., с копие до М. И.. Въз основа на тези обстоятелства апелативният съд е обосновал фактическото съждение, че, доколкото съпрузите живеят на един адрес, следва да се приеме, че изявлението е достигнало до И. И.. Този извод е съобразен и с начина, по който е уговорено връчването в клаузата на чл. 16, ал. 3 от сключения между страните договор - упълномощено да получи известие от името на кредитополучателя ще се счита всяко лице, за което от обстоятелствата може да се предполага, че е член на неговото домакинство. Въззивният съд е взел предвид и факта, че в преклузивния срок - с отговора на исковата молба, банката не е оспорила обстоятелствата за връчване на първото уведомление за предсрочна изискуемост на кредитополучателя И. И. на 05.11.2015 г. Доводите, че на тази дата изявлението е получено само от М. И., са въведени за първи път едва с писмената защита пред въззивната инстанция. В преклузивния срок е заявено само твърдението на ответника, че връчването на 05.11.2015 г. не е единственото и че след това има и други връчвания, които следва да се вземат предвид при определяне на началната дата на предсрочната изискуемост. Апелативният съд е приел, че с доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд изрично е изяснил, че обстоятелството, че поканата за доброволно изпълнение, ведно с изявлението за предсрочна изискуемост е връчена на И. П. И. на 05.11.2015 г., е безспорно между страните, като то се установява от приложената обратна разписка, поради което не се налага събиране на допълнителни доказателства. Този доклад е обявен за окончателен от съда в открито съдебно заседание на 15.11.2023 г. след изрично изявление на процесуалните представители и на двете страни, че не възразяват срещу него. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд, от една страна, е счел за преклудирано оспорването на банката, че И. И. не е получил изявление за предсрочна изискуемост на 05.11.2015 г., а от друга, съобразявайки изложените по-горе мотиви за редовност на връчването, е приел, че и двамата кредитополучатели са получили изявлението на банката на 05.11.2015 г. Следователно, предсрочната изискуемост е настъпила на 01.12.2015 г. - след изтичане на дадения срок за доброволно изпълнение от банката. Въззивният съд е изяснил, че предсрочната изискуемост на кредита настъпва от момента, в който изявлението на банката е достигнало до кредитополучателите, като връчване на изявление за предсрочна изискуемост на поръчителя не е необходимо – той е солидарно отговорен с кредитополучателите за изпълнение на задълженията по договора за кредит и в отношенията с кредитора той се намира в същото положение, в каквото са и кредитополучателите. Предсрочната изискуемост на кредита не би могла да настъпи за поръчителя в друг момент, различен от този за кредитополучателите. Апелативният съд е съобразил, че банката се позовава на връчване, осъществено на 31.03.2017 г., като в разписката за доставка е удостоверено, че на 31.03.2017 г. чрез трето лице, живеещо на адреса и поело задължение да предаде пратките на И. Аликехая и на кредитополучателя И. И., са връчени покани за доброволно изпълнение на задълженията по процесния договор за кредит. Поканата е адресирана до И. И. с копие до И. Аликехая, като тя съдържа изявление за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и покана за доброволно изпълнение. Но връчването на тази покана за изпълнение на задълженията по договора, ведно с изявление за предсрочна изискуемост не могат да опровергаят правния извод на въззивния съд, че предсрочната изискуемост е настъпила на 01.12.2015 г. Последващо изявление на банката, достигнало до съдлъжника И. И. на 31.03.2017 г., не е основание да се приеме, че това е моментът на настъпване на предсрочната изискуемост, тъй като тя вече е настъпила на 01.12.2015 г. Отправеното до поръчителя Аликехая изявление за предсрочна изискуемост също не представлява основание да се приеме друга начална дата спрямо него, доколкото той отговаря за задълженията на кредитополучателите (връчването на изявлението на банката до И. Аликехая е прието и за нередовно). Следователно, падежът на задължението да се върне изцяло остатъчния кредит е настъпил на 01.12.2015 г. - съгласно тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 5/21.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 5/2019 г., ОСГТК, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. и при предсрочна изискуемост. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение спрямо поръчителя И. Аликехая е подадено от „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД (праводател на „Банка ДСК“ АД) едва на 03.05.2017 г., като към този момент е изтекъл уреденият в чл. 147, ал. 1 ЗЗД преклузивен 6-месечен срок (тази правна норма урежда правилото, че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца). С изтичането на този срок се прекратява самото поръчителство, поради което не са били налице основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу поръчителя. В този смисъл, предявеният от поръчителя по процесното кредитното правоотношение отрицателен установителен иск за несъществуване на вземанията на банката по издадената срещу него заповед за изпълнение се явява основателен. Поради тези правни съображения въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият (материалноправният) въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като не само той е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. За да приеме за основателен предявеният отрицателен установителен иск, апелативният съд е счел изявлението за превръщане на разсроченото главно лихвоносно парично задължение (кредита) в незабавно и изцяло предсрочно изискуемо за достигнало до знанието на кредитополучателя, не само защото то е връчено на неговата съпруга (те са живели на същия адрес), но и тъй като, от една страна, в каузата на чл. 16, ал. 1 и ал. 3 от процесния договор за банков кредит е уговорено фингирано връчване на всички уведомления, вкл. и за обявяване на кредита за предсрочно изискуем - на адреса, който е посочен в договора за банков кредит (а упълномощено да получи известието от името на кредитополучателя ще се счита всяко лице, за което от обстоятелствата може да се предполага, че е член на неговото домакинство), а от друга, банката е оспорила факта на уведомяване на кредитополучателя извън преклузивните срокове. Във въззивната жалба не е въведен конкретен правен довод за необоснованост на фактическия извод на първоинстанционния съд, че поканата за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, адресирана до кредитополучателя, с копие за съдлъжника (неговата съпруга), е получена на 05.11.2015 г. (чрез съпругата му), поради което банката счита, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 01.12.2015 г. Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателния разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Тъй като правилно или неправилно приетият за установен даден правнорелевантен факт обуславя обосноваността или необосноваността на съдебния акт, а не приложението на императивна материалноправна норма, вторият (процесуалноправният) въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с цитираната от касатора, поради което той не отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Правното твърдение на страна в процеса, че в противоречие с правилата на логическото мислене първоинстанционният съд е приел за установено дадено правнозначимо обстоятелство, като този фактически извод не се подкрепя от събраните по делото доказателства, не представлява по своето правно естество материалноправно възражение, а правен довод за необоснованост на този фактически извод, поради което той трябва да бъде релевиран най-късно във въззивната жалба или в нейния писмен отговор - в случай че не са били налице обективни пречки това оплакване за неправилността на обжалвания съдебен акт да бъде релевирано в тези срокове. В този смисъл, оспорването на фактическото съждение на първоинстанционния съд, че изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до знанието на кредитополучателя на 05.11.2015 г., по своето правно естество не е искане за прилагане на императивна правна норма, а представлява правен довод за необоснованост на обжалвания съдебен акт. Тези оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение е следвало да се релевират в срока на въззивната жалба (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), до който правен извод и въззивният съд е достигнал, макар и при други правни съображения. Следователно, макар и въззивният съд изрично да не е изяснил, че е недопустимо – без въведен конкретен довод за необоснованост на определено фактическо съждение, да се изследва дали първоинстанционния съд е допуснал нарушение на правилата на логическото мислене, по своето правно естество той е достигнал до правния извод, че този довод за необоснованост на първоинстанционното решение е преклудиран и не може да приеме този факт за ненастъпил в обективната действителност (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК). Последният процесуален въпрос не е правен по смисъла на общата процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по същество с него се навежда правен довод за неправилно прилагане на правилата на логическото мислене – твърди се, че първоинстанционният съд е приел даден правнорелевантен факт за осъществен в обективната действителност (изявлението на банката до кредитополучателя е получено на 05.11.2015 г. – чрез неговата съпруга, като адресите на двамата съпрузи са били идентични), макар и той да не се изяснявал от събраните по делото доказателства. Но дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 4200 лв., представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд