Определение № 2369 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 889/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби на двете страни по в. гр. д. № 1304/2024 г срещу въззивно решение № 812 от 12.06.2025 г. по описа на Софийски апелативен съд. С обжалваното решение в една част е потвърдено първоинстанционното решение №1528 от 15.03.2024 г. по гр.д. № 7824/2023 г. на Софийски градски съд, до размера на присъдените 15 000 лева, представляваща обезщетение за незаконно повдигнато обвинение в извършване на умишлено престъпление от общ характер по досъдебно производство №404/2005г. по описа на РПУ- Дупница, пр. пр. №1363/2005г. на РП- Дупница, по което за ищеца Г. Е. К. е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 25.07.2018г. Първоинстанционното решение е потвърдено и в отхвърлителната му част до пълния предявен размер на иска от 26 000 лв. ,отменено е в частта, в която СГС е присъдил лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 25.07.2018г. до 06.07.2020г. и вместо това искането е отхвърлено.

Ищецът Г. Е. К., представляван от адв. Н. М., оспорва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено отхвърлянето на иска до пълния предявен размер от 26 000 лв На свой ред Прокуратурата на Република България е останала недоволна от частта на въззивното решение, с която след частично потвърждаване на решение от 15.03.2024 г. по гр.д. № 7824/2023 г. на Софийски градски съд, в полза на ищеца, е потвърдено присъждане на обезщетение в размер на 15 000 лв., което счита за силно и необосновано завишено.

За да постанови решението в обжалваните му части, въззивният съд приема за установено, че наказателното производство е продължило 12 години и половина, считано от 09.12.2005 г. до 25.07.2018 г. По образуваното полицейско производство ищецът е бил разпитан като уличено лице на 09.12.2005г, като по повдигнати обвинения в извършване на престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 130, ал. 1 НК и по чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 18. ал. 1 НК,по първоначално образуваното наказателно дело производството е продължило само по обвинението за извършване на престъпление по чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 18 НК ,в останалата част е прекратено поради изтичане на предвидената в закона давност .Обвинението е за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до 6 години, т.е. тежко по смисъла на закона. Първоначалната оправдателна присъда е била отменена по внохд № 298/2013г. по описа на ОС - гр. Кюстендил с връщане на делото за ново разглеждане ,при което ищецът е бил признат за виновен и осъден за това ,че че на 02.07.2005г. е направил опит да принуди посочени в присъдата лица да направят нещо противно на волята им, като е употребил за това сила и заплашване ,като опитът е останал недовършен по независещи от подсъдимия причини. С присъда по внохд № 200/2018г. по описа на ОС -гр. Кюстендил, влязла в сила на датата 25.07.2018г. ищецът е за признат за невиновен и оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение по чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 18, ал. 1 НК.Провеждани са множество съдебни заседания с негово участие.

След анализ на доказателствения материал съдебният състав е намерил за доказано, че ищеца е понесъл вреди от предприетото спрямо него наказателно преследване, като в резултат на незаконното обвинение психоемоционалното състояние на ищеца е било засегнато неблагоприятно– бил е притеснен, че ще бъде неправилно осъден, което усещане е било засилено от първоинстанционната осъдителна присъда, уронени са били честа и достойнството му, затворил се е в себе си и се е изолирал от околните.Един от факторите, който е повлиял на състоянието му е, че на наказателното производство е била дадена гласност, водеща до накарняване на доборто му име пред неопределен кръг от хора.Съдът е кредитирал свидетелските показания как обвинението се отразило негативно на личността на ищеца в конкретна степен ,като е посочил в кои сфери на живота е проявлението- социална, семейна, произтекло обществено злепоставяне. Отчетено е завишено по интензитет негативно отражение върху цялостния личен живот и поради голямата продължителност на наказателната репресия – 12 години и половина, в рамките на които ищецът е участвал активно, като е бил разпитван и е присъствал на множество открити съдебни заседания, Като обстоятелства сочещи завишен интензитет на иначе обичайните вреди с оглед действителният им размер в конкретния случай,е отчетена постановена осъдителната присъда след връщане на делото на първа инстанция за ново разглеждане, както и че ищецът е бил в млада активна работоспособна възраст /от близо 34 до 46г./по време на наказателното преследване. От друга страна е преценено от въззивната инстанция, че не намира за доксе установява смяната на местоживеенето на ищеца и неговото семейство да е в следствие единствено поради процесното обвинение. Спрямо ищеца не е вземана мярка за процесуална принуда ,няма данни по делото обвинението да се е отразило върху здравословното състояние на ищеца,не е установено да са налице тежки последици за социалното му функциониране нито сериозни последици за професионалната му репутация, отчетени са и данните за друго обвинвние срещу лицето в периода, в който е търпяло вреди от процесното обвинение.

.Съобразявайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, социално-икономическите условия в страната към момента на причиняване на вредите и с оглед изяснената фактическа обстановка и приетия по делото доказателствен материал, съдът е приел, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди правилно е определен от първоинстанционния съд на 15 000 лв.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустими и редовни касационни жалби. Същите не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

В изложение към жалбата Г. Е. К., чрез пълномощникът адв. Н. М. се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси:

1. „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си чрез обсъждане и преценка на всички доказателства по делото и всички възражения и оплаквания на страните?“;

Не е постъпило писмено становище от насрещната страна.

В случая поставеният в изложението на ищеца въпрос относно критерия за справедливост в материалноправен и процесуалноправен аспект не обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като критерият не е приложен в противоречие, а в съответствие с относимата задължителна тълкувателна практика на Върховния касационен съд.Произнасянето на въззивния съд е съобразено и с установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, след преценка на всички обективно съществуващи, установени по делото обстоятелства относно естеството и характера на неимуществените вреди претърпени вследствие на незаконното обвинение. Не е налице противоречие с тълкувателната и казуална практика на ВКС, след като видно от мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения по всички въпроси от значение за определяне на размера на обезщетението, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения,които възприема за установени. Не е налице изтъкваното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с изтъкнатите решение №29/2020г по гр.д №1892/2019г.,решение №51/2016г по гр.д №3471/2015г на ВКС и др., които доразвиват постановите на ППВС №4/1968г ,поради виждането на касатора ,че посочените в решението обстоятелства от значение за размера на обезщетението не били всестранно и задълбочено изследвани със словесно разяснение какво е значението на всяко от тях –без изключение ,а били само посочени. В установената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК също така е изтъквано, че аналогичните случаи следва да се обезщетяват равностойно и за сходните случаи съдът да има равна мяра, което изискване следва и от съдържанието на обществения критерии за справедливост.Нарушение в тази насока също не се констатира, като изложените в касационната жалба съображения и анализи от защитата на ищеца са поначало правилни, но са абстрактни, не придават конкретност на въпроса поставен в изложението,нито са обосновка на поддържаното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК

По самостоятелно поставеният процесуалноправен въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване.Бланкетен е доводът за необсъждане в мотивите към решението на всички доказателства и обстоятелства,които имат отношение към определяне на размера на неимуществените вреди. В съответствие с установената практика на ВКС, включително цитираната от защитата ,въззивният съд собствено ,като решаващ съд е обсъдил събраните доказателства,включително свидетелските показания, дал е отговор на оплакванията във въззивните жалби и мотивите съдържат преценка на релевантните обстоятелства при определяне на обезщетението по справедливост, предвид разясненията в ППВС № 4/1968 г и насоките в установената практика на ВКС.Не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

В изложението към жалбата на Прокуратурата на БР се поддържа, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за определяне на неимуществените вреди, след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл. 52 ЗЗД, който се сочи като разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.

По делото е постъпил писмен отговор от Г. Е. К., чрез процесуалния му представител адв. Н. М., в който се поддържа становище за недопускане на касационно обжалване и неоснователност на жалбата. Претендира се възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

В случая въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по значението им за определяне конкретния размер на дължимото обезщетение, както вече се изтъкна. Обсъдени са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, липсата на наложени процесуални мерки за принуда, негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, рефлектирало ли е обвинението върху социалните му контакти, как е повлияло на личността му, в която насока изводите на съда са от решаващо значение, предвид установените обстоятелства. Съображенията на въззивния съдебен състав по така очертания кръг правнорелевантни факти са обективирани в мотивите към обжалвания съдебен акт. Същите са ясни, разбираеми и формирани след обсъждане на въведените оплаквания и доводи на страните, предмет на въззивното производство.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани и от двамата касатори по отношение въпросите за съдържанието на понятието „справедливост“, изведен като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта ,т.е за процесуалния аспект при решаващата дейност на съда когато разглежда поставения от касаторите материалноправен въпрос по прилагането на чл. 52 ЗЗД. Съображенията на касаторите по съществото се свеждат до оплаквания за неправилност на извършената оценка на събрания доказателствен материал с оглед значението му за размера на справедливото обезщетение и неговото определяне съобразно чл. 52 ЗЗД.Не може да се приеме, че са нарушени зададените принципни механизми с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд и установената практика на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД /така напр. решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т. о., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ІІ т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на І т. о., а както и цитираните от касаторите решение № 252 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 60225/2016 г., ІV г. о., решение № 94 от 18.07.2019 г. по т. д. № 3030/2018 г., ІІ т. о., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г., І т. о. и др./. Съгласно установената практика на ВКС въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, следва да приложи собствено критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и да мотивира размера на обезщетението за неимуществени вреди с установените по делото релевантни обстоятелства. Справедливостта /като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди/ не е абстрактно понятие, а включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност,с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането, без да се отдава прекомерно значение на едни обстоятелства, за сметка на други,както подхождат и двете страни в обосновка на поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.От значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е и съобразяването с обществено икономическите условия в страната,като обезщетението се определя за период, през който вредите са понесени.По касационната жалба на ответната страна също не се обосновава критерия на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, сочен в изложението на Прокуратурата на РБ.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двете подадени срещу него касационни жалби.

Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.