Определение № 3464 от 20.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1325/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение № 100 от 22.02.2024г. по в.гр.д. № 903/2023г. на Окръжен съд - Благоевград.

С въззивното решение, като са отменени решение № 172 от 26.05.2023г. и решение № 231 от 05.07.2023г., постановени по гр.д. № 1460/2021г. на Районен съд – Петрич, са отхвърлени исковете по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ на „Юробанк България“ АД срещу С. И. В. за заплащане на сумата от общо 7 794. 92 лева, главница, възнаградителна лихва, мораторна лихва, такси и разноски, дължими по договор за кредитна карта, сключен между „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, на което дружество банката е правоприемник, и Н. П. М..

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно от въззивния съд е прието, че не е доказано изрично или конклудентно приемане на наследството, оставено от Н. П. М.. От Районен съд – Петрич е била извършена служебна справка в особената книга на отказите от наследства и не е бил установен отказ от наследство, извършен от С. И. В.. Приемането на наследството се презумира и наследникът отговаря за вземанията по кредита към банката. С отмяната на чл. 50 от ЗН е обърната логиката на приемане на наследството, като съгласно чл. 9 от ЗЗД, във връзка с чл. 48 от ЗН се презумира приемане на наследството от наследника, освен ако е извършен изричен отказ. Поради това страната, която възразява относно качеството „наследник“ следва да докаже направен отказ от наследство. В този случай производството по чл. 51 от ЗН е неотносимо. Самата разпоредба на чл. 51 от ЗН представлява възможност, а не задължение за ищеца с оглед уважаване на иска му.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решение № 437 от 17.01.2012г. по гр.д. № 70/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.), както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Следва ли съдът да проведе процедура по чл. 51 от ЗН в хипотезата, при която по делото ответната страна, спрямо която следва да се прилага чл. 51 от ЗН, не е установена от връчителя на съда, за да получи книжата по делото, като същите са връчени по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и е назначен особен представител и в особената книга за отказите от наследство липсва вписан отказ от наследство от ответника, който е наследник по закон на починалото лице?

2. В случай на възражение относно приемането на наследството от ответната страна, която се твърди, че е наследник на починало лице, следва ли ответникът, който релевира възражение относно пасивната процесуална легитимация, да ангажира доказателства за извършен отказ от наследство?

От насрещната страна по жалбата С. И. В., представляван от адвокат В. С. П., особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Съгласно отговора касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и е допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост на въззивното решение или негова очевидна неправилност, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

С исковата си молба, подадена на 18.10.2021г. пред Районен съд – Петрич, „Юробанк България“ АД е поискало присъждане на дължими главница (6 394. 64 лева), възнаградителна лихва (748. 61 лева), мораторна лихва (320. 87 лева), такси и разноски (333. 80 лева) по договор за кредитна карта, сключен на 20.05.2004г. между „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД и Н. П. М., допълнен със споразумение от 27.04.2017г. Изложено е било, че след извършени преобразувания банката е правоприемник на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Кредитополучателят Н. П. М. е починал на 02.09.2020г., при което исковата молба се предявява срещу неговите наследници.

След събиране на данни за призованите към наследяване наследници по закон на Н. П. М., с уточнителни молби от 23.11.2021г. и 10.06.2022г. банката е посочила, че ответници по предявените искове са Ж. П. П. и Й. П. М. – сестри на Н. П. М., както и децата на починалите негови братя С. П. В. и И. П. М. – А. С. В., С. И. В., З. И. В., П. И. М., В. И. М., Л. И. М..

В хода на делото от всички посочени ответници, освен от С. И. В., са били представени удостоверения от Районен съд – Петрич за вписани откази от наследството на Н. П. М.. С оглед на представените удостоверения от банката са били направени оттегляния или откази от исковете съгласно чл. 232 от ГПК и чл. 233 от ГПК.

По отношение на С. И. В. от състава на Районен съд - Петрич са били приети обстоятелства по чл. 47, ал. 5 от ГПК относно призоваването му (определение от 14.09.2022г.) и е бил назначен особен представител – адвокат В. С. П.. С писмен отговор адвокатът е възразил, освен другото, че С. И. В. не е приел наследството на Н. П. М.. Според чл. 60, ал. 1 от ЗН само наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. Не може да се предполага намерение за приемане на наследството. Приемането или отказът от наследство имат строго личен характер и особеният представител не би могъл да изрази такава воля.

С молба от 24.04.2023г. „Юробанк България“ АД е уточнило, че надлежен ответник и наследник на починалия кредитополучател е С. И. В., като дължимите по договора за кредит суми се претендират от него. По искане на банката е била извършена справка в особената книга на отказите от наследства, водена в Районен съд – Петрич. В тази книга не е имало вписан отказ от наследство, извършен от С. И. В. за наследството, оставено от Н. П. М..

С решение № 172 от 26.05.2023г. по гр.д. № 1460/2021г. съставът на Районен съд – Петрич е отхвърлил предявените срещу С. И. В. искове (приети като предявени до размери от 1 065. 77 лева главница, 124. 77 лева възнаградителна лихва, 53. 48 лева мораторна лихва и 55. 63 лева такси и разноски). Съображенията са били, че не се установява приемане на наследството съгласно чл. 48, ал. 1 от ЗН. Наследството се придобива с приемането му и само наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено (чл. 60, ал. 1 от ЗН). Когато призованият към наследяване бездейства, всеки заинтересован (особено кредиторът на наследодателя) може да поиска от районния съд да бъде определен срок, в който наследникът да заяви приема ли наследството или се отказва от него, а при висящ съдебен спор с тази функция е натоварен съдът, пред който делото е висящо (чл. 51 от ЗН), но от страна на ищеца не е било поискано провеждането на такава процедура.

С решение № 231 от 05.07.2023г. Районен съд – Петрич е било отхвърлено искането на банката от 19.06.2023г. съдът да се произнесе с изричен отхвърлителен диспозитив, с който да се отхвърлят изцяло претендираните по делото суми в техния пълен размер, така както с молбата от 24.04.2023г. тези суми са били уточнени.

С подадени въззивни жалби „Юробанк България“ АД е обжалвало и двете постановени решения. Отказът за допълване на първоинстанционното решение е бил обжалван поради предявените срещу С. И. В. искове в пълен размер, а решение № 172 от 26.05.2023г. – поради доказаната пасивна процесуална легитимация на ответника. Съгласно изложеното в подадените жалби, на основание чл. 48 от ЗН и презумпцията за приемане на наследството следва да се счита, че ответникът е приел наследството на починалия кредитополучател. Не е бил извършван отказ от наследство. Връчването на книжата на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и назначаването на особен представител прави безпредметно провеждането на процедура по чл. 51 от ЗН и тя е неприложима.

С решение № 100 от 22.02.2024г. по образуваното в.гр.д. № 903/2023г. Окръжен съд – Благоевград е отменил решенията от 26.05.2023г. и от 05.07.2023г. на Районен съд – Петрич, като е отхвърлил исковете на банката срещу С. И. В.. За неправилен е бил приет отказът на първоинстанционния съд да се произнесе по всички претендирани от банката суми, но изцяло е бил споделен изводът на Районен съд – Петрич, че не е било доказано приемане на наследството на Н. П. М. от ответника. Банката не е поискала определяне на срок по чл. 51 от ЗН за наследника С. И. В. и не е ангажирала доказателства за приемане на наследството от същия. Щом С. И. В. не е приел наследството, оставено от Н. П. М., той не дължи сумите по договора за кредитна карта.

При тези установени обстоятелства вторият поставен от касатора процесуалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран в смисъл дали се презумира приемане на наследството от призован към наследяване наследник по закон на длъжник при предявен иск от кредитор, е въпрос от значение за изхода на делото съгласно разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Въпросът е част от правния спор и е обусловил изхода на делото. Това е поради извода на въззивния съд, че фактът на приемането на наследството е в доказателствена тежест на ищеца – кредитор, който касаторът не споделя. По-конкретно според въззивния съд наследството се придобива с приемането му (чл. 48 от ЗН) и ответникът отговаря за задълженията, с които наследството е обременено, само при приемане на наследството (чл. 60, ал. 1 от ЗН), което трябва да бъде доказано, а според касатора ако ответникът възразява за отказ от наследството, в негова тежест е да установи обстоятелството, тъй като съществува презумпция, че наследството е прието.

Във връзка с въпроса не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд. Съгласно трайната практика на Върховния касационен съд, споделяна и от настоящия съдебен състав, кредиторът, който претендира, че наследник на негов длъжник отговаря за задълженията на наследодателя си, следва да докаже, че наследникът е приел наследството на длъжника по някой от предвидените в ЗН начини (решение № 165 от 16.09.2013г. по т.д. № 1057/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Не съществува презумпция за прието наследство (определение № 283 от 21.06.2018г. по ч.т.д. № 1583/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.).

Решение № 437 от 17.01.2012г. по гр.д. № 70/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., на което се позовава касаторът, е постановено при различна фактическа обстановка. По това дело наследниците – ответници не са оспорили факта на приемане на наследството, поради което, според съда, не е било в тежест на ищеца да го установява. Изрично в решението е подчертано, че съгласно чл. 48 от ЗН наследството не преминава по право и автоматично към наследниците.

Съществуването на практика на ВКС по приложението на чл. 48 от ЗН, за която не се установява основание да бъде променяна, изключва съществуването на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, на каквото основание също се позовава касаторът.

Първият поставен процесуалноправен въпрос относно възможността да се изпълни процедурата по чл. 51 от ЗН в хипотеза, при която ответникът е призован при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и е назначен особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК, не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд са определяли срок на С. И. В., в който той да заяви приема ли наследството на Н. П. М. или се отказва от него. Това не е било заради начина на призоваване на ответника по делото (при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК), а тъй като е липсвало искане на касатора - ищец (заинтересована страна) за извършване на такова процесуално действие. Касаторът не е правил искане по чл. 51, ал. 1 от ЗН в първоинстанционното производство. Изрично във въззивната жалба е посочил, че е безпредметно провеждането на процедура по чл. 51 от ЗН, а съгласно заявеното в подадената касационна жалба провеждането или не на производство по чл. 51 от ЗН в случая е неотносимо. По същество от въззивния съд е съобразена трайната практика на ВКС, съгласно която в хипотеза на заведено дело по предявен иск срещу наследник на починал длъжник, при липса на данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството съдът следва да даде срок на наследника за заяви приема ли наследството или се отказва от него само по искане на заинтересованата страна по делото (решение № 101 от 08.10.2019г. по гр.д. № 2260/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о.).

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Благоевград.

С оглед изхода на делото разноски на касатора по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК не са дължими.

На адвокат В. С. П. следва да бъде изплатено адвокатско възнаграждение от 1 200 лева за осъщественото процесуално представителство на С. И. В. в касационното производство (чл. 47, ал. 6 от ГПК). За сумата от „Юробанк България“ АД е представен вносен документ от 22.04.2024г. (стр. 6 от касационното дело).

Воден от горното съдът