Определение № 563 от 16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 898/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Л. С. Ч., чрез процесуалния представител адвокат Ч. против въззивно решение № 7577 от 8.11.2019г. по в.гр.д. № 278 по описа за 2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 504805 от 9.10.2018г. по гр.д.№ 18835/2015г. на Софийски районен съд като е отхвърлен иска му, с правно основание чл.240 ЗЗД, предявен срещу И. В. Р. и Б. В. Р., за приемане за установено съществуването на вземания, които ответниците дължат на ищеца по 1/2ид.ч., а именно: сумата от 8 200 лв., представляваща главница по договор за заем от 20.07.2009г., сумата от 4 920лв., договорна възнаградителна лихва за периода 20.07.2009г. – 20.12.2009г., сумата от 21 823.95лв., договорна неустойка за периода 5.01.2011г. – 20.12.2011г.,като е отхвърлен и иска за осъждане на ответниците да заплатят по 1/2ид.ч. от сумата от 35 063.19 лв., договорна възнаградителна лихва за периода 21.12.2011г. – 23.11.2014г. и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: Въззивният съд е приел предявените искове за неоснователни с решаващият мотив за липса на ангажирани от ищеца доказателства за реално предаване на посочената в договора за заем сума. Тъй като е реален, договорът влиза в сила от момента на предаване на сумата и когато не е установен фактът на предаването, фактическият състав на сделката не е осъществен и задължение за връщане не възниква. Изразената воля за учредяване на договорна ипотека за обезпечаване на заемна сделка, не е достатъчна за да се приеме наличие на постигнато съгласие на страните за предаване на заемна сума, когато в акта не се съдържа подобно изрично изявление – не е посочено кога, на кого и как са предадени/получени парите и при тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД не е възможно да се установи претендираната сума да е била предадена по време или преди подписване на договора за ипотека. По делото разписка или друг документ, удостоверяващ предаване, не е представен. Фактът на предаване не може да се установява с гласни доказателства, още повече, че разпитаната свидетелка /А./ заявява, че не знае как е оформено предаването на сумата и според съда нейните показания са „неубедителни, вътрешно некореспондиращи и недостоверни”. Позовал се е на практика, съгласно която доколкото „предоставянето на сумата представлява съществен елемент от договора за заем и установяването на предаването й, е доказване на договора”, то същото не може да става със свидетелски показания, когато размерът на сумата е над 5 000лв. Относно твърденията на свидетеля, че процесната сума от 8 200лв. е предавана на два пъти, първо 4 000лв. и след това 4 200лв., съдът е посочил, че заявената претенция и представеният договор за ипотека са за сума в размер на 8 200лв., поради което неотносими са твърденията за наличие на различни уговорки /за два, по-малки по размер заема/, касаещи други, евентуално предхождащи процесното, облигационни отношения. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като поставя следните четири въпроса: 1. Налице ли е забрана за събиране на гласни доказателства по смисъла на чл.164, ал.1, т.3 ГПК в случай, че няколко облигационни отношения – неформални договори за наем - са обезпечени с една обща договорна ипотека и основание ли е общото обезпечение за недопускане събиране на гласни доказателства?, 2. Допуснато ли е нарушение на производствени правила, след като съдът неправилно е приел наличие на спор по отношение съществуването на облигационни отношения и не е разгледал признанието за наличие на облигационно отношение, чрез твърдение за плащане на дълга, депозирано пред съд в присъединено гражданско дело, при наличие на последващо оспорване в отговора на исковата молба за наличие на реално сключен договор и неосъществен фактически състав? 3. За доказване реалното предаване на заемната сума достатъчно ли е депозиращият показания да е станал свидетел единствено на предаване на заемната сума и следва ли съдът да преценява достоверността на свидетелските показания с факта, че на свидетеля не е известно какви документи са издадени за предаване на сумите? и 4. При наличие на писмено начало, договор за ипотека и признание на предаване на сумата по договор за заем, направено писмено в присъединено гражданско дело, въпросът за предаване на сумата по договор за заем – въпрос за наличие на съществуващо договорно правоотношение ли е или за смисъла на постигнатите договорки? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от И. В. Р. и Б. В. Р., чрез процесуалния им представител адвокат П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Считат, че в представеното изложение не се съдържа въпрос, който да отговаря на изискванията за годно общо основание за допустимост, както и не е налице точно и мотивирано изложение на касационните основания за селектиране на подадената касационна жалба. Развиват се и подробни доводи по съществото на спора. Претендират направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000лв., реалното извършване на които установяват с представен договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че „същият служи като разписка, че плащането е извършено”. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по нито един от поставените въпроси, доколкото всички, без третия не отговарят на изискванията за общото основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2010г. на ОСГТК на ВКС, а третият въпрос /за начина на доказване реалното предаване на заемната сума/ е разрешен от въззивен акт съобразно установената съдебна практика. Съображенията за това са следните: Първият въпрос на касатора, касаещ приложението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК е поставен във връзка с твърдение за общо обезпечение с договор за ипотека на „няколко облигационни отношения-неформални договори за наем”. Този въпрос не е от значение за изхода на спора, защото не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, които са за липса на установен фактически състав на договор за заем поради липса на доказателства за реално предаване на посочената в исковата молба сума от 8 200лв. /т.е. решаващите мотиви не са свързани с „няколко облигационни отношения”, твърденията за които съдът е определил като неотносими/. В случая поисканите гласни доказателства са допуснати от съда като причината, поради която не са ценени показанията на свидетелка А. е, че същите са приети за „неубедителни, вътрешно некореспондиращи и недостоверни”. Освен това, представеният по делото договор за ипотека, сключен между страните с н.а.№ 34/20.07.2009г., е за обезпечение на договор за заем-главница в размер на 8 200лв. Договорът за ипотека има задължително съдържание, императивно посочено в чл.167 ЗЗД и част от него е посочване на размера на обезпеченото вземане. С оглед принципа за специалност на ипотеката и конкретно посочената сума от 8 200лв., не могат да се приемат за релевантни към предмета на спора твърденията на касатора, касаещи други „облигационни отношения-неформални договори за наем”, имащи за предмет различна от процесната суми. Следва да се има пред вид обач, че съществуването между страните на договор за ипотека, сключен за обезпечаване на договор за заем, само по себе си не е доказателство за наличие на сключен договор за заем и не установява факта на предаване, съответно на получаване на посочената сума /Ипотеката може валидно да обезпечава и едно бъдещо задължение, тъй като няма условие изрично в ипотекарния договор да е отразено, че обезпечава вече поето задължение/. Тежестта да докаже съществуването на договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него. Установената практика /вж. решения по гр.д.№ 5002/2008г., на ІV г.о., гр.д.№ 237/2019г. на ІV г.о., гр.д.№ 4275/2017г. на ІV г.о./ приема, че договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума, като постигането на съгласие /без предаване на сумата/ не е достатъчно. Фактическият състав е завършен с факта на предаване на паричната сума. Предаването следва да бъде документирано, за да е възможно при спор да е налице доказателство за направените изявления и за факта на предаването. Доколкото още в отговора на исковата молба, ответниците са възразили, че са получили претендираната от ищеца като предоставена в заем сума, то признание за наличие на сключен договор за заем, няма. Фактът на предаване на парите е бил спорен по делото и той не е приеман за установен въз основа на документ, съдържащ се в присъединено гражданско дело. Затова вторият поставен от касатора въпрос, съдържащ подобни твърдения, доколкото същите не отговарят на приетите за установени факти, не може да бъде обсъждан. Същите доводи /за неустановеност на условието, което се съдържа в поставения въпрос/ важат и за четвъртия въпрос. Това е така, защото както вече беше посочено - признание на предаване на сумата по договор за заем няма, сключеният договор за ипотека не може да се разглежда като особен документ за вземането по смисъла на чл.77, ал.2 ЗЗД и въпросът за наличие на съществуващо договорно правоотношение за заем на сумата от 8 200лв. е прието за недоказано от въззивния съд, с оглед гореизложените му мотиви. Въпросът за предаване на сумата по договор за заем е въпрос за наличие на съществуващо договорно правоотношение, и по отношение на него ограничението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК е приложимо /Последното не приложимо само, ако страните спорят за значението на отделни уговорки или за установяване на обстоятелствата, при които договорът е сключен/. Единственият релевантен от поставените от касатора въпроси - за начина на доказване на реалното предаване на заемната сума е разрешен от въззивния съд съобразно трайно установената съдебна практика. В производството по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Когато той не е установил реално предаване на сумата, фактическият състав на сделката не е осъществен /вж.решения по гр.д.№ 983/2019г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 4345/2018г.на ІV г.о., гр.д.№ 2000/2018г. на ІV г.о./ Пред вид изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000лв. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице основанията за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение