Определение № 3134 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3883/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. В. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 329 от 26.05.2023 г. по в. гр. д. № 194/2023 г. на Софийския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 6 от 05.01.2023 год. по гр. дело № 986/2021 г. на Самоковския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторката против Л. В. К. и Й. В. Т. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е изключителен собственик на основание давностно владение на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], представляващ поземлен имот пл. № * с площ 274 кв. м, извън регулацията на селото, при посочени в решението граници и съседи. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са наследници по закон /дъщери/ на В. Г. Г., починал на 16.11.1994 г. В разписния лист на [населено място] имот пл. № * е записан на името на на наследодателя, като е деклариран в данъчна служба на община Самоков от ищцата. Свидетелят В. П. е дал показания, че процесният имот представлява празно място, заградено с телена ограда и колове от преди повече от 10 години, като има и порта с катинар и се стопанисва от ищцата и нейния син Г.. Ищцата живеела в селото и обработвала имота над 20 г., като свидетелят не е виждал нейните сестри да го обработват и посещават. Първоначално имотът бил засаждан с картофи, а от 2-3 г. е ливада и се коси от Г.. Свидетелят П. В. е заявил, че от 10-годишен помни, че ищцата стопанисва процесния имот, ползвала го е като градина и го засаждала основно с картофи почти 30 г. В момента имотът е ограден и заключен с катинар. Свидетелят не е виждал ответниците да го обработват и ползват, като в селото се счита, че имотът е собствен на ищцата. Оградата била поставена преди повече от 20 г. от нея и от съпруга й. Според показанията на свидетеля И. К., който живее в [населено място] в близост до процесния имот, същият не е в регулация и е съсобствен на сестрите по наследство от родителите им, които се грижели много добре за него и го обработвали, направили оградна мрежа с циментови колове. Свидетелят не е виждал никоя от сестрите да обработва имота. Понастоящем портата е затворена, а имотът е обрасъл с храсти и не се поддържа. Свидетелят П. П. познава страните по делото и знае процесния имот, който се намира в края на [населено място] до реката. Виждал е родителите на страните да го обработват. Имотът е ограден, но оградата е полуразрушена и през последните десет години същият не се използва. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че в тежест на ищцата е да проведе пълно и главно доказване за осъществяване елементите на фактическия състав, от който произтича твърдяното право на собственост върху процесния имот. Тъй като процесният имот е бил собственост на бащата на страните, т. е. има сънаследствен характер, за да възникне изключително право на собственост върху целия имот в полза на единия от съсобствениците, е необходимо той да е отблъснал владението на другите и да е демонстрирал намерението си да придобие имота изключително в своя полза. Обстоятелството, че преимуществено ищцата е стопанисвала имота /св. П. и В./ и го е декларирала на свое име в общината, не е достатъчно, за да се направи извод, че същата го е придобила по давност. Позовавайки се на дадените с ТР № 1/2012 г. та ОСГК на ВКС задължителни разяснения, въззивният съд е посочил, че съсобственикът, който се позовава на придобивна давност по отношение на наследствен имот, следва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта на другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването на частите на останалите и промяната на намерението трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. В случая извършването на такива действия нито се твърди в исковата молба, нито се доказва в хода на процеса. С оглед това въззивният съд е приел, че за първоинстанционния съд не е съществувало задължение да указва на ищцата да докаже манифестирането на такива действия, каквито тя не твърди да са извършени. В доклада си по делото по реда на чл. 146 ГПК съдът е указал на ищцата, че следва да докаже твърденията си в исковата молба, а именно че е придобила имота на оригинерно основание в резултат на упражнявано владение в продължение на 10 години, с което е изпълнил процесуалните си задължения относно разпределението на доказателствената тежест. Въпросът за елементите на владението, начинът на осъществяването му, и кога се приема, че е налице трансформиране на държането във владение на частите на останалите наследници при съсобствен имот е правен, по който за съда не съществува задължение да напътва страните, нито да дава указания за доказване на обстоятелства, които са от значение за уважаване на претенцията, но не се твърдят от страната. В заключение съдът е приел, че ищцата не е доказала твърдяното изключително право на собственост върху процесния наследствен имот на посоченото в исковата молба основание - изтекла в нейна полза придобивна давност, респ. че тя притежава единствено 1/3 ид. част от него по наследство от баща си В. Г., а не по давност, което налага отхвърляне на иска на предявеното основание изцяло. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВС и ВКС по следните въпроси: 1. „За наличие на правен интерес от подаването на така предявения иск, свеждащ се до разглеждане на свободата в гражданското право всеки да предявява иск съобразно търсеното от него право на защита“ и 2.,,Дали едно правно действие по отблъскването на други лица от владението на имота включва изричното им уведомление /което пък от своя страна би било безполезно съобразно статута на придобивната давност/, или самият факт на недопускането и ограничаването на достъпа им до имота /механично чрез заключване и ограждане/ включва знанието или незнанието на страните за възприетите правни норми и факти“. Счита, че подобни казуси са решавани противоречиво и практиката следва да бъде уеднаквена. Ответните страни по жалбата Л. В. К. и Й. В. Т. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респективно за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият въпрос е общотеоретично формулиран, не е доразвит по никакъв начин в изложението, и от съдържанието му не става ясно във връзка с кое съображение на въззивния съд е поставен, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Наред с това във връзка с него касаторката не е обосновала и допълнителния селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не сочи практика на ВС и ВКС, на която въззивното решение противоречи. По втория поставен въпрос също не е посочена противоречива съдебна практика, но във връзка с него е налице многобройна практика на ВКС, според която при започнала фактическа власт върху един имот като държане, за да може държателят да го придобие по давност, е необходимо да превърне с едностранни действия държането им във владение и тези действия да са достигнали до знанието на собственика /interversio possessionis/. При възникнала съсобственост в резултат на наследяване, както е прието в настоящия случай, се счита, че сънаследникът, който упражнява фактическа власт върху вещта, е държател на частите на останалите сънаследници. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Завладяването на частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Преценката дали такива действия са били извършени от съсобственика е конкретна по всяко дело /ТР № 1/2012 г. ОСГК на ВКС/. В случая по делото не е установено касаторката да е упражнявала самостоятелна фактическа власт върху имота до смъртта на своя баща, нито той да й е предоставил владението върху имота приживе или да е извършила посочените по-горе едностранни действия, поради което изводът на съда за неосъществен в нейна полза фактически състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е в съответствие с установената практика. Разрешаването на поставения правен въпрос в съответствие със задължителната практика на ВКС, която няма основание да бъда променяна, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което никакви доводи не са изложени от касаторката. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторката се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторката следва да заплати на ответницата по касация Й. Т. сумата 480 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Разноски в полза на ответницата Л. К. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,