Определение № 308 от 12.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 65/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Дружество Nr. X BV, регистрирано в Нидерландия, срещу определение №2421 от 21.09.2021г. по ч.т.д.№347/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав. С него е потвърдено определение №3603 от 20.07.2020г. по т.д.№1874/2019г. на Софийски градски съд, ТО, VI - 6 състав, за прекратяване на производството по делото. Частният касационен жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Допускането на касационно обжалване поддържа на основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като поставя като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: 1. Има ли сила на пресъдено нещо заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, без да е провеждано производство по чл.422 от ГПК? 2. Ако процесното вземане произтича от договор с изрично уговорено плащане на вноски с издаване на фактури, то при издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК само за една от тях, която не обхваща целия размер, може ли да се приеме за разглеждане от съд спор по исков ред за остатъка от сумата, по която няма висящ спор, постановено решение или заповед за изпълнение? Поддържа, че въпросите са решени в противоречие с разясненията, дадени в ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в определение №334 от 24.04.2019г. по гр.д.№281/2019г. на ВКС, ГК, и други. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът „Професионален футболен клуб Левски“ АД, [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди обжалваното пред него определение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че фактът на стабилизираната по отношение на страните заповед за изпълнение има последиците на влязло в сила решение спрямо тях. Обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат и размера на спорното материално право, въведено чрез иска като предмет на делото, поради което влязлото в сила решение би било пречка да се предяви иск за разликата, ако първоначалният иск не е бил заявен като частичен. Изтъкнал е, че в случая ищецът е подал заявление по заповедно производство по ч.гр.д.№42253/2017г. на СРС, 67 състав, като претендираната по заповедното производство сума, за която се е снабдил с изпълнителен лист, не е посочена като частично заявена претенция по процесния договор от 02.07.2014г. С оглед на това е направил извода, че претендираната от заявителя в заповедното производство сума в размер на 10 000 евро е пълният размер на претендираното вземане по процесния договор, което се е погасило с неговото събиране чрез принудителното изпълнение и съответно предявеният в настоящото производство иск за разликата е недопустим. Първият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е обоснована задължителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В решение №6 от 21.01.2016г. по т.д.№1562/2015г. на ТК, I т. о., е обобщена постоянната практика на ВКС, че при всички хипотези на чл.416 от ГПК настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 от ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК-отм. / и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират / Определение №956, постановено по реда на чл.274, ал.3 от ГПК при допуснато касационно обжалване по ч. т. д. №886/2010г. на I т. о., в което ясно са отграничени хипотезите на новооткрити обстоятелства и доказателства и новонастъпили след заповедта за изпълнение факти, както и Решение №781 от 25.05.2011г. по гр. д. №12/2010г. III г. о./. С изтичането на срока по чл.414 от ГПК и влизане в сила по реда на чл. 416 от ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск / Решение № 207 по гр. д. №7030/2014г., IV г. о./ извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Преклузията е важима и за възраженията на длъжника в процеса по реда на чл.422 от ГПК. Ако пропусне възраженията си, правото да ги въведе в нов процес е изчерпано /т.17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Решение №129 от 09.01.2015г. по т.д.№469/2012г. на I т. о./ Приемайки, че стабилизираната заповед за изпълнение изключва и възможността за преразглеждане на спора за размера на вземането по иск на кредитора, въззивният съд е съобразил изцяло разрешенията в задължителната и постоянната практика на ВКС. Вторият поставен в изложението въпрос не изпълнява общото изискване по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касация, тъй като не съответства на мотивите на въззивния акт, а изразява тезата на касатора,че заповедта за изпълнение не обхваща целия размер на вземането по договора между страните от 02.07.2014г., която не е възприета от въззивния съд. За да сподели извода на СГС за недопустимост на производството въззивният съд е приел за установено,че претендираната в заповедното производство сума в размер на 10 000 евро е пълният размер на претендираното вземане по процесния договор, което се е погасило с неговото събиране чрез принудителното изпълнение. Поради това поставеният от касатора въпрос съставлява оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд, съответно би съставлявал основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на определението. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да се разглежда сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното определение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК представлява самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, което не е тъждествено на основанията по чл.280, ал.1 от ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в частната касационна жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд