Определение № 50007 от 03.04.2024 г. на ВКС по д. № 4745/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на Д. Й. и И. Й. и на „Юробанк България“ АД срещу въззивното решение на Градски съд София/СГС/ по гр.д. №2561/20 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са прогласени за нищожни по исковете на Д. Й. и И. Й. срещу „Юробанк България“ АД с пр. осн. чл.26, ал.1,пр.1, вр. с ал.4 и чл.143 и 146 ЗЗП изброените клаузи от сключените между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL 38250 от 24.06.2008 г. и допълнителните споразумения към него от 18.02.10 г., 23.09.2010 г. и 31.10.2011 г. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, но първата от тях – на ищците Д. Й. и И. Й., е недопустима поради цената на отхвърления с обжалваната от тях част от въззивното решение иск – 4 114 ,25 лв. / т.2 от исковата молба/. Затова на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК тази жалба следва да остане без разглеждане. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която исковете са уважени, касаторът – отв. по исковете „Юробанк България“ АД се позовава на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. Намира, че правният въпрос от предмата на спора: 1. В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума реално е предоставена на кредитополучателя и е използвана от него в резервната за страната валута /евро/, а не в чуждестранната валута / швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се, че договорът е сключен в резервната валута за страната / евро/ и в коя валута се дължи връщането на кредита? – е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС / р. по т.д. №1467/19 г. на второ т.о., р. по т.д. №2184/19 г. на второ т.о. и р. по т.д. №1901/19 г. на второ т.о./ Въззивното решение по този въпрос, свързан с правилното тълкуване и прилагане на Директива 93/13 противоречи и на практиката на СЕС – опр. по дело С-119/17 г. В противоречие с практиката на СЕС – р. по дело С-186/16 г., е разрешен според касатора от въззивния съд и правния въпрос: 2.При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. Тази неравнопоставеност обаче може ли да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди? Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2007 г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск? Касаторът намира също, че правният въпрос: 3. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да обсъди и да се произнесе по всички доводи за неправилност на обжалваното решение, посочени във въззивната жалба?- е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №3871/16 г. на трето г.о., р. по гр.д. №1991/19 г. на първо г.о. В обхвата на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК касаторът поставя въпрос 4. за добросъвестността на банката при предоставянето на информация относно валутния риск, като значим за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Подробно са изложени съображения за значимостта на въпроса при обхвата и съществото на спора между банката и кредитополучателите, в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е прогласил за нищожни посочените в решението клаузи на сключения между страните договор за кредит за покупка на недв. имот №HL 38250/24.06.2008 г., както и посочените клаузи на допълнителните споразумения към договора от 18.02.10 г., от 23.09.10 г. и от 31.10.11 г. С договора страните са уговорили предоставянето на кредитен лимит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 43 300 евро по курс "купува" на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. По силата на чл. 3, ал. 1 от договора първоначалният лихвен процент е в размер на 6, 15 %. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание или предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. На основание чл. 145, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Втората алинея на посочената норма регламентира, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В случая оспорените клаузи от сключените между страните договор и допълнителните споразумения към него не се съдържат в общите условия на банката. Ответникът по иска поддържа, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени, тъй като потребителят е имал възможност да направи възражения срещу предложените от банката условия по кредита, от която не се е възползвал. Нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП регламентира, че когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Ето защо в доказателствена тежест на ответника е да установи, че оспорените клаузи са уговорени индивидуално. В хода на производството ответникът по иска, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства, че оспорените от ищците клаузи са индивидуално договорени. По подробно изложени съображения въззивният съд е приел,че с оспорената клауза на чл. 3, ал. 5 от сключения между страните договор за банков кредит HL 38250/24.06.2008 г., на банката е предоставена възможност да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, поради което същата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП. На основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни. Ето защо предявеният иск за прогласяване нищожност на тази клауза поради нейната неравноправност е основателен. Същото се отнася и за клаузата на чл.6, ал.3 от сключения договор. Жалбоподателите - ищци поддържат доводите си за нищожност на клаузите съответно на чл. 5, абз. 2 от допълнително споразумение от 18.02.2010 г. и на чл. 6, абз. 2 от допълнителни споразумения от 23.09.2010 г. и от 31.10.2010 г. В тези клаузи е възпроизведено съдържанието на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит за покупка на недвижим имот HL 83250 от 24.06.2008 г. Ето защо изложеното относно валидността на чл. 3, ал. 5 от договора намира приложение и по отношение оспорените клаузи от посочените допълнителни споразумения. Изложените по – горе съображения намират приложение също така и спрямо клаузата на чл. 13, ал. 1 от договора, в която е предвидено, че банката си запазва правото по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи. С тази клауза е предвидена едностранна възможност за промяна от страна на банката на размерите на договорените такси за управление въз основа на непредвидено в самия договор основание, затова тя е неравноправна по смисъла на общата дефиниция в чл. 143 ЗЗП като такава, без да е сключена индивидуално, и подобна уговорка е нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП (решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК ). С тази клауза на банката е предоставена възможност едностранно да промени по свое усмотрение, без предварително заложени критерии за това, въз основа на непредвидено в договора основание, вида и размера на банковите такси, дължими за използване на предоставения финансов ресурс. С оглед на изложеното следва да се приеме, че тази клауза също създава значително неравновесие и има неравноправен характер. Валутата на кредита е уговорена в чл. 1, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 24 от оспорените клаузи на договора за банков кредит. Съгласно разясненията, дадени с решение № 295 от 22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката за неравноправния й характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Във връзка с това въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 24 от договора във връзка с чл. 6, ал. 2 не отговаря на изискването за яснота и разбираемост. Банката не е предоставила на потребителите към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би им позволила да преценят икономическите последици от клаузата за валутен риск за финансовите им задължения, които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Предоставената на ищците информация от свидетелката А. Н. – експерт обслужване на клиенти при ответника, че ще погасяват кредита в швейцарски франкове и е възможна курсова разлика, която ще се отрази върху размера на дълга и съответно на месечната погасителна вноска, не може да обоснове извод за наличие на достатъчна информираност на потребителя, съобразно даденото от СЕС по дело С-119/2017 тълкуване. На потребителите, които са по - слабата страна в правоотношението, не е предоставена информация при сключването на договор за жилищен кредит със срок за издължаване от 384 месеца какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс. Същевременно банката е следвало да разполага с такава информация, предвид осъществяваната от нея търговска дейност. Не е разяснено също така на потребителите - ищци какви действия могат да предприемат, за да намалят валутния риск (застраховане или използването на други финансови инструменти). По изложените съображения според СГС се налага изводът, че кредитополучателите обективно не са могли да извършат обоснована преценка на значимите икономически последици за финансовите им задължения, произтичащи от поетия със сключването на договора за банков кредит валутен риск при получаван доход в местната национална валута. Наличието на вписани в договора изявления, че кредитополучателят е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора, не може да компенсира липсата на реално разясняване на икономическите последици на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. Ето защо оспорените клаузи на чл. 24, чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 2 от договора за банков кредит се явяват неравноправни. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Не са налице осн. по чл.280, ал.1 ГПК по първия от поставените въпроси, който се отнася до необжалваемата част от въззивното решение, с което е уважен искът на ищците по т.2 от исковата им молба, за надвзета курсова разлика. Не се установява осн. по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория разширен въпрос. При обосноваване на допълнителната предпоставка на това основание касаторът се е позовал на решението на СЕС по дело С-186/16 и определение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-119/17 г. Двата акта са по тълкуване на Директива 93/13/ЕИО, част от разпоредбите на която са транспонирани в чл.145, ал.1 и 2 ЗЗП.. Въззивният съд се е съобразил с цитираната практика на СЕС при обосноваване неравнопоставеността на прогласените за нищожни клаузи на договора за кредит. В цитираните актове на СЕС е посочено, че по отношение на кредитите в чуждестранна валута финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчно информация, която да им позволи да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстичното обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент. Банковата институция трябва да предостави информация за възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредита в чуждестранна валута, по-специално, когато потребителят – кредитополучател не получава доходите си в тази валута. В тази връзка от въззивния съд са изложени съображения, сходни с тези в цитираните от касатора р. по т.д. №1467/19 г. на второ т.о. и р. по т.д. №2184/19 г. на второ т.о. на ВКС, че потребителите – ищци са поели съществен риск без банката да ги е уведомила за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на задължението. Потребителите не са разполагали с достатъчно информация относно промяната на валутния курс и какви действия могат да предприемат за намаляване на валутния риск. Това обосновава извод, че равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя е било значително нарушено във вреда на потребителя, което съгласно разпоредбата на чл.143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите, които го позволяват. Гореизложеното се отнася и до въпрос четири за добросъвестността на банката при предоставяне на информация за валутния риск, поставен в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК. Според т.2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. При това положение, както е прието и в цитираните по –горе решения на ВКС, второ т.о., националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Изискването за прозрачност трябва да се тълкува разширително (решение по дело С-26/13, т.72). Разрешението се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС (т.47 по дело С-484-08) разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Банката с оглед експертната си компетентност и познания относно очакваните промени на курса на щвейцарския франк в посока на значимо и постъпателно поскъпване, непредоставяйки тази информация на потребителя е нарушила принципа на добросъвестност, при фиктивно предоставен паричен ресурс в швейцарски франкове, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител да се съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне (решения на СЕС по дело С-186/16 и по дело С-415/11). Банката е знаела с оглед очертаната очаквана промяна в обменните валутни курсове, че валутният риск ще се поеме единствено от потребителя, чиито доходи са в местна валута, независимо от кого той ще закупи чуждестранната валута за погасяване на кредита (т. 55 по дело С-186/16). Или въпросът е застъпен в практиката на СЕС и националните съдилища, съобразена от въззивния съд по настоящото дело, с което не са налице допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Третият въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС / осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК/: въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства по делото, вкл. показанията на св. А. Н.. Част от доводите към въпроса са по същността си оплаквания за наличие на осн. по чл.281, т.3 ГПК / за съществено нарушаване на съдопроизводствените правила при постановяване на въззивното решение и за неговата необоснованост/ и ВКС не ги обсъжда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Поради изложеното ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която исковете са уважени, по жалбата на „Юробанк България“ АД. С оглед на посоченото ВКС на РБ, трето г.о.