Определение № 1764 от 06.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2140/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Т. П. Ц., чрез адв.Г.С. срещу решение №763/12.12.2023г., постановено по в.т.д. №869/2023г. по описа на Апелативен съд- София, с което след отмяна на решение №99/27.07.2023г., постановено по т.д. №93/2022г. на Окръжен съд- Благоевград, са отхвърлени предявените от касаторката срещу „Кардиф Животозастраховане“ АД, регистрирано в Парижки търговски съд номер на вписване в регистъра[ЕИК], чрез „Кардиф Животозастраховане, клон България“, с ЕИК[ЕИК] и „Кардиф Общо Застраховане“ АД, регистрирано в Парижки търговски съд номер на вписване в регистъра[ЕИК], чрез „Кардиф Общо Застраховане, клон България“, с ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл.134, ал.1 ЗЗД във вр. чл.383, ал.1 КЗ за солидарното им осъждане да заплатят на съищеца по делото „Юробанк България“ АД сумата 30 000 лева - частичен иск от обща сума в размер на 59 429.44 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Защита на плащанията на кредитополучатели по потребителски кредити, предоставяни от „Юробанк България“ АД, за който е издаден застрахователен сертификат FL 1043851/2020г., сключен като обезпечение на договор за потребителски кредит FL 1043851 от 31.01.2020г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба, 01.12.2020г., до окончателното плащане на сумата. Касаторката атакува въззивното решение като неправилно- постановено при нарушаване на съществени процесуални правила, на материалния закон и необосновано. Твърди, че въззивният състав не е отчел противоречието между клаузите на сключения застрахователния договор със сертификат №FL1043851, третиращи застрахователното покритие, и Общите условия /ОУ/ към договора, като изрично подчертава, че в застрахователния сертификат като предмет на застрахователното покритие наред с останалите изброени събития е посочена и инвалидизация над 70 % в резултат на злополука или заболяване, което, за разлика от ОУ /чл.2 и чл.11/, не е обвързано с невъзможността на застрахованото лице да упражнява работата, на която е назначен. Поддържа, че клаузите на чл.2 и чл.11.1. от ОУ са неравноправни и нищожни, като намира изводите на съда за тяхната действителност за необосновани. Намира за необосновани мотивите на съда относно възможността да продължи да работи, като счита, че в решението на ТЕЛК е дадена обща формулировка за принципната възможност за упражняване на труд при зачитане на посочените в него противопоказания. Твърди, че съдът е следвало да събере и служебно доказателства относно възможността за работа на конкретното работно място, включително при необходимост чрез назначаването на нова експертиза или поставянето на допълнителни въпроси към приетата СМЕ. Намира за съществено, че отказът на застрахователя да изплати обезщетение по процесната полица в извънсъдебната процедура по уреждане на застрахователната претенция е на различно основание в сравнение с доводите, изложени от него в исковото производство. Атакува въззивното решение и в частта за разноските като твърди, че както за производството пред първата съдебна инстанция, така за производството пред САС, ответниците не са уговорили възнаграждение - по делото не е представен договор за това, като поддържа и възражението за прекомерност. Моли да бъде отменено решение и да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендира присъждане на направените съдебно-деловодни разноски съгласно представените списъци по чл.80 ГПК пред всяка една съдебна инстанция, както и на адвокатско възнаграждение по чл.38 Закона за адвокатурата. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Жалбоподателката сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Следва ли да се приеме, че е налице несъответствие между застрахователния договор и общите условия, когато в договора е посочен предметът на застраховане (в случая за настъпването на риска „инвалидизация над 70 %”), а в Общите условия под формата на „дефиниция” този предмет значително е стеснен? Следва ли да се приложи нормата на чл.348, ал.1, изр. четвърто от КЗ в този случай?“- с твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; „2/ Следва ли съдът да разгледа и служебно да се произнесе по всички основания по чл.143 ЗЗП за неравноправност на клауза от потребителски договор, когато е повдигнато възражение само на едно конкретно основание за неравноправност?“- с твърдение за противоречие с решение №142/01.08.2018 г. по т.д. № 1739/2017г. на ВКС.; „3/ Следва ли съдът служебно да назначи експертиза за изясняване на обстоятелството дали работата на застрахованото лице е свързана с отразените в решение на ТЕЛК противопоказни условия на труд в хипотезата на предявен иск по чл.383, ал.4 КЗ, при положение, че съдът е установил липса на ангажирани доказателства в тази насока?; 4/Предметът на застраховка „Обезпечение на кредит” по чл.383 КЗ свързан ли е с финансова защита при неблагоприятни ситуации с живота и здравето на кредитополучателя, водещи непременно до невъзможност за изплащане на кредитното задължение чрез осигуряване на дохода, който обичайно застрахованият реализира, или е достатъчно настъпването на уговорената негативна промяна в здравето на застрахования, за да се приеме, че е налице покрит застрахователен риск?“- с твърдение, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; „5/Относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и за обхвата на извършваната от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал“- с твърдение за противоречие с решение №216/04.01.2011 г. по т.д. № 87/2010г. на ВКС. „Юробанк България“ АД- съищец по делото, не взема становище по жалбата. Ответниците по жалбата и по делото - “Кардиф - Общо Застраховане“ АД и “Кардиф Животозастраховане“ АД поддържат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Претендират разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустими. Производството е образувано по субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.383, ал.4 КЗ, във вр. с чл.134, ал.1 ЗЗД за сумата 30 000 лева- част от дължима сума в размер на ,59 429.44 лева, предявени от Т. П. Ц. против ответниците „Кардиф животозастраховане“ АД, регистрирано в Парижки търговски съд чрез клон „Кардиф животозастраховане, клон България“ и „Кардиф общо застраховане“ АД, регистрирано в Парижки търговски съд, чрез клон „Кардиф общо застраховане, клон България“. В производството по делото като съищец е конституирана „Юробанк България“ АД. С решение №99/27.07.2023г., постановено по т.д. №93/2022г. по описа на Окръжен съд-Благоевград са осъдени „Кардиф животозастраховане“ АД, регистрирано в Парижки търговски съд номер на вписване в регистъра[ЕИК], чрез „Кардиф животозастраховане, клон България“, с ЕИК[ЕИК] и „Кардиф общо застраховане“ АД, регистрирано в Парижки търговски съд номер на вписване в регистъра[ЕИК], чрез „Кардиф общо застраховане, клон България“, с ЕИК[ЕИК] солидарно да заплатят на „Юробанк България“ АД сума в размер на 30 000 лева - частичен иск от обща сума в размер на 59 429.44 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Защита на плащанията на кредитополучатели по потребителски кредити, предоставяни от „Юробанк България“ АД, за който е издаден застрахователен сертификат FL 1043851/2020, сключен като обезпечение на договор за потребителски кредит FL 1043851 от 31.01.2020г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба, 01.12.2020г., до окончателното плащане на сумата, по предявен иск от Т. П. Ц.. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове, въззивният съд стига до извод, че не е настъпил застрахователен риск по процесния застрахователен договор. Приема, че е безспорно сключването на договор за потребителски кредит № FL1043851 от 31.01.2020г., по силата на който „Юробанк България“ АД е предоставила на кредитополучателите Т. П. Ц. и А. С. Ц. потребителски кредит в размер на 45 000 лева, който следва да се погаси на 120 месечни вноски, съгласно представения погасителен план за периода 20.02.2020г. -20.01.2023г., като следва да бъде върната общо сумата 60 955.48 лева, в т.ч. главница, лихви, такси и застраховки. Решаващият състав приема, че на 31.01.2020г. със сертификат №FL1043851 е сключен договор за застраховка по застрахователен пакет ,„L“ на застрахователна програма „Защита на плащанията“ на кредитополучателите по потребителски кредити, предоставени от „Юробанк България“ АД, съгласно групов застрахователен договор №6/2009г. и допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, като ищцата Т. Ц. е застрахована по този сертификат по застрахователен пакет ,„L“ на застрахователна програма „Защита на плащанията“, а застрахователи са „Кардиф животозастраховане“ АД, регистрирано в Парижки търговски съд, чрез клон „Кардиф животозастраховане, клон България“ и „Кардиф общо застраховане“ АД, регистрирано в Парижки търговски съд, чрез клон „Кардиф общо застраховане, клон България“. Покритите по застраховката рискове са посочени и сред тях фигурира „инвалидизация над 70%“, като уговорената застрахователна сума при този риск е месечните погасителни вноски по покребителския кредит за срока на решението на ТЕЛК/НЕЛК, ако този срок е до две години или остатъчния баланс по кредита при срок на решението на ТЕЛК/НЕЛК над 2 години, но не повече от 100 000 лева или тяхната равностойност в евро при изплащане на остатъчния баланс и не повече от 2500 лева или тяхната равностойност в евро за една месечна погасителна вноска. Ползващо се лице по този договор е „Юробанк България“ АД, в качеството му на кредитор по договора за кредит, а застрахователите са поели солидарно задължение да носят риска спрямо застрахования в случай на настъпване на застрахователно събитие „инвалидизация“ над 70% в резултат на злополука или заболяване и задължение при настъпването му да извършат плащане на застрахователната сума на ползващото се лице, в случая банката. Съдът приема, че договорът е сключен при Общи условия за застрахователен пакет ,„L“ на застрахователна програма „Защита на плащанията“ на кредитополучателите по потребителски кредити, предоставени от „Юробанк България“ АД, приложени към полицата, в които са дефинирани различни ,термини включително изрично е посочено, че „инвалидизация над 70%“ означава медицински удостоверима, вероятно постоянна нетрудоспособност на застрахования да упражнява заеманата до момента на инвалидизацията професионална позиция или длъжност чрез полагане на умствени или физически усилия и личен труд и да си осигурява доход чрез личен труд или като управител, собственик, съдружник или акционер във фирма /чл.2/. Инвалидизацията трябва да е настъпила през периода на застрахователното покритие като пряк резултат от застрахователно събитие злополука или заболяване и да бъде удостоверена с експертно решение на ТЕЛК/НЕЛК, в което да са посочени процент на загубена работоспособност над 70%, нетрудоспособност на застрахования за работното му място, професионална позиция или длъжност, както и противопоказаните условия на труд. Съгласно чл.11.1 отговорността на застрахователя по отношение на риска „инвалидизация над 70%“ се изключва ако застрахователното събитие е в резултат или причинно-следствена връзка с всяко заболяване, страдание или физическо състояние, свързано с тях, както и усложненията и рецидивите им, за което застрахованият е получил медицинско консултиране, диагностициране или лечение в тригодишен период преди датата на застраховането и за които застрахованият е представил на застрахователя невярна и/или непълна информация или не е обявил при попълването на „Кратък медицински въпросник“. Съгласно чл.11.2 ако при попълването на кратък медицински въпросник кандидатът за застраховане е декларирал обстоятелство, за което застрахователите са поставили въпрос, застрахователите могат да откажат извършването на застрахователно плащане, ако настъпилото застрахователно събитие по риска „инвалидизация над 70%“ е в резултат или в причинно-следствена връзка с декларираното от застрахования обстоятелство. Съдът приема, че Т. Ц. е декларирала съгласието си за присъединяване на застраховано лице към застрахователна програма „Защита на плащанията“ на кредитополучателите по потребителски кредити, предоставени от „Юробанк България“ АД, както и че е получила и приела Общите условия. Приема за доказано, че ищцата е декларирала, че страда от диабет и има издадени решения на ТЕЛК от 2014 и 2016г., с които е призната 60 % ТНР за срок от 3 години, със заболяване диабет, като са посочени професията й /служител/ и противопоказните условия на труд - тежка физическа работа, нервно пренапрежение, продължително ходене, стоене права. Отбелязано е, че лицето може да работи като се спазват условията на труд. Решаващият състав приема, че с ЕР на ТЕЛК от 30.04.2020г. на ищцата е определена 71 % трайно намалена работоспособност, със срок на решението 3 години, с посочени заболяване диабет, професия служител и противопоказните условия на труд - тежка физическа работа, нервно пренапрежение, продължително ходене, стоене права и токсични въздействия. Безспорно е, че Т. П. Ц. работи в ЕСО ЕАД МЕР-Б. като „човешки ресурси“, като след отправена с уведомление от 18.05.2020г. до застрахователите застрахователна претенция за изплащане на застрахователно обезщетение, ответниците- застрахователи отказват изплащане на застрахователно обезщетение, като сочат, че заболяването, вследствие на което е настъпилата трайно намалена трудоспособност на Т. Ц. е установено през 2014г. в резултат на което настъпилото през 2020г. застрахователно събитие е в причинно-следствена връзка с предшестващо застрахователното събитие състояние- изключение съгласно ОУ. Въззивният съд намира, че не е настъпил застрахователен риск по процесния застрахователен договор, тъй като безспорно доказаната над 70 % трайно намалена трудоспособност на ищцата не е довела до нетрудоспособност да упражнява заеманата до момента на инвалидизацията професионална позиция или длъжност, респ. да си осигурява доход чрез личен труд. Сочи, че застраховката „Обезпечение на кредит“ осигурява финансова защита при неблагоприятни ситуации с живота и здравето на кредитополучателя, които могат да доведат до невъзможност за изплащане на кредитните задължения. Съдът намира, че ищцата има качеството „потребител“ по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и се ползва от защита по Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, но излага подробни мотиви за неоснователност на възраженията й, че чл.2 от ОУ представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ЗЗП. Счита, че договорната клауза отчита, че при „инвалидизация над 70%“, но при запазване на възможността да се упражнява заеманата до момента на инвалидизацията професионална позиция или длъжност, застрахованият продължава своята обичайна трудова дейност и получава за нея доходите, които и преди инвалидизацията над 70% е получавал. Акцентира, че в този случай не е налице неблагоприятна ситуация с живота и здравето на кредитополучателя, която може да доведе до невъзможност за изплащане на кредитните задължения, поради което клаузата на ОУ не е във вреда на застрахования кредитополучател, отговаря на изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на застрахователите и застрахования. Подчертава, че клаузата не е в противоречие с добрите нрави и добросъвестността, тъй като застрахователният договор цели да обезпечи плащането на задълженията по договора за кредит, когато застрахования поради състоянието на инвалидност не може да получава доходи. При условие, че застрахованият получава същите доходи като продължава да работи по същото трудово или служебно правоотношение, по което е работил към момента на сключване на договора, независимо от определения процент нетрудоспособност, не може да се приеме, че е налице осъществен риск по застрахователния договор. Сочи, че за разлика от договора за застраховка „Живот“ процесният договор не е сключен срещу събития, свързани с живота, здравето и телесната цялост на физическо лице, когато самото събитие, свързано с живота, здравето и телесната цялост, дава основание за заплащане на обезщетение. Апелативният състав намира за неоснователно възражението за неравноправност на клаузата на чл.11.1. от Общите условия, съгласно която отговорността на застрахователя по отношение на риска „инвалидизация над 70%“ се изключва, ако застрахователното събитие е в резултат или причинно-следствена връзка с всяко заболяване, страдание или физическо състояние, свързано с тях, както и усложненията и рецидивите им, за което застрахованият е получил медицинско консултиране, диагностициране или лечение в тригодишен период преди датата на застраховането и за които застрахованият е представил на застрахователя невярна и/или непълна информация или не е обявил при попълването на „Кратък медицински въпросник“. Тази клауза е въведена от застрахователя в изпълнение на възможността и правото, предоставени от изричната разпоредба на чл.362, ал.4 КЗ. Доколкото клаузата съответства на предоставена от закона възможност, съдът счита, че тя не е неравноправна, тъй като отговаря на изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съдът стига до извод, че клаузата на чл.11.2. от ОУ, предвиждаща право на застрахователя да откаже да изплати обезщетение, ако застрахователното събитие „инвалидизация над 70%“ е в резултат или в причинно-следствена връзка с декларирано от застрахования обстоятелство, е неравноправна и нищожна. Независимо от изложеното, приема, че клаузите на чл.11.1. е неприложима в случая, тъй като липсва една от предпоставките, визирани от нея - застрахованият да е представил на застрахователя невярна и/или непълна информация или да не е обявил при попълването на „Кратък медицински въпросник“, а неприлагането на чл.11.2. не променя крайният извод, че не е установено настъпването на застрахователен риск по процесния договор. Предвид изложеното решаващият въззивен състав намира предявения иск за неоснователен, поради което отменя първоинстанционното осъдително решение и е отхвърля иска. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Първият и четвъртият от поставените въпроси не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изискват анализ на доказателствата, тълкуване на застрахователния договор и общите условия, както и обсъждане на изложените от страните доводи и възражения, респективно преценка на правилността на изводите на въззивния съд. Възприемането на фактическата обстановка от решаващия съдебен състав, обосноваността и правилността на правните му изводи не могат да са предмет на селективното производство по допускане до касационно обжалване. Следва да се отбележи, че касаторката не е обосновала и допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като не е изложила доводи за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Вторият поставен въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивния съд. Въпросът е поставен с оглед оплакването в касационната жалба, че процесните клаузи лишават ищцата като потребител и застраховано лице от възможността да прецени икономическите последици от сключването на договора, като съдът е бил длъжен служебно да се произнесе. Настоящият състав намира, че въззивният съд е обсъдил не само конкретните възражения на ищцата за неравноправност, но след анализ на спорните договорни клаузи е достигнал до извод, че две от тях не противоречат на добрите нрави и добросъвестността. С оглед конкретните факти и обстоятелства по делото е приел, че разпоредбите на чл.2 и чл.11.1. от ОУ не са договорени във вреда на потребителя, не водят до неравновесие в правата и задълженията на страните, поради което не са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Следва да се има предвид, че в чл.143, ал.2 ЗЗП законодателят е визирал неизчерпателно отделни хипотези на договорни клаузи, представляващи уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Решаващият състав е изложил и допълнителни мотиви, че в процесната хипотеза чл.11.1. от ОУ е неприложима. Счел е, че клаузата на чл.11.2. от ОУ е неравноправна и нищожна, но предвид липсата на доказателства за настъпването на застрахователен риск по процесния договор, е стигнал до краен извод за неоснователност на иска за застрахователно обезщетение. В този смисъл произнасянето на съда по възражението за неравноправност на две от атакуваните клаузи от ОУ не е обуславящо за изхода на спора. Третият въпрос не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивния съд. Решаващият състав с оглед събраните доказателства е приел, че ищцата е със 70 % трайно намалена трудоспособност, но това не е довело да невъзможност да упражнява заеманата до момента на инвалидизацията длъжност, респ. да си осигурява доход чрез личен труд. Касаторката не твърди, че след определения процент инвалидност е бил прекратен трудовият й договор и е останала без работа, но оспорва горния извод на съда, като навежда оплакване за допуснато процесуално нарушение поради неизпълнение на задължението за служебно назначаване на СМЕ. Доказателствата по делото, включително в хипотезата на служебно назначаване на експертиза, се допускат за установяване на твърдени от страните факти и обстоятелства, релевантни за спора. По отношение на петия поставен въпрос не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в ТР №1/2013 от 09.12.2013г., тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянната практика по чл.290 ГПК непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Установяването на фактическата обстановка, преценката за съществуване или несъществуване на релевантните за спора факти и обстоятелства се извършва от съда по вътрешно убеждение, въз основа на анализ на събраните по делото доказателства. Задължението на съда е пряко регламентирано от закона - чл.236, ал.2, вр. чл.273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. В случая въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика, като е изложил подробни мотиви, анализирал е доказателствата и е обсъдил доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на решението до касационен контрол. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По разноските: С оглед изхода на спора ответниците в касационното производство имат право на направените разноски, като претендират сумата 7 385.22 лева адв.възнаграждение. От страна на касаторката е въведено в срок възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Настоящият състав като съобрази извършените от ответниците процесуални действия /отговор на касационна жалба/; фактическата и правна сложност на делото и цената на иска намира, че възражението е основателно, като на ответниците следва да бъде присъдена сумата 2 500 лева. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение