Определение № 2462 от 25.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 864/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от ответник в производството – „ИНФИНИТ УЕЛТ КЕПИТЪЛ“ ИНК., дружество, учредено и регистрирано в Република Маршалови острови, фирмен № 47367, и от Р. Г. С. – синдик на „МОССТРОЙ-ВАРНА“ АД /н./, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 376 от 14.12.2022 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 477 по описа на съда за 2022 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 940 от 30.10.2019 г., постановено от Окръжен съд – Варна по т.д. № 981 по описа на съда за 2018 г., на основание чл. 422 ГПК вр.чл. 535 ТЗ е прието за установено в отношенията между ищеца К. Н. Карипиди, руски гражданин, [дата на раждане] в А., СССР, постоянно пребиваващ в Република България с ЕГН: [ЕГН], с адрес [населено място], пл. „Л.“ № 9, ап. 4 и „МОССТРОЙ-ВАРНА“ АД /н./, ЕИК:[ЕИК], при задължително участие на синдика на длъжника Р. Г. С., както и на възразилите кредитори „Инфинит Уелт Кепитъл“ Инк., и „Еко Мак Вилидж“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], че в полза на К. Н. Карипиди съществува вземане срещу „Мосстрой-Варна” АД /н./, в размер на 340000 (триста и четиридесет хиляди) лева - главница по издаден в негова полза запис на заповед от 30.05.2016 г., за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 4317/29.07.2016 г. по ч.гр.д. № 8911/2016 г. по описа на ВРС, и е осъдено „Мосстрой-Варна” АД /н./ да заплати на К. Н. Карипиди, сумата от 6800 (шест хиляди и осемстотин) лева - разноски в заповедното производство, със законните последици по отношение на разноските в исковото производство.

В касационната жалба на „ИНФИНИТИ УЕЛТ КЕПИТЪЛ“ ИНК. се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че неправилно апелативният съд е приел за редовен от външна страна запис на заповед, по отношение на който в нарочно производство за проверка на истинността на документа е било прието, че подписът на издател е неавтентичен. Според касатора неправилно, за да достигне до този извод, апелативният съд се е позовал на процесуалното поведение на издателя, който с отговора на исковата молба изрично не е оспорил обстоятелството, че е подписал въпросния документ, както и че неправилно не е било отчетено приобщено по делото доказателство - нотариално заверена декларация, изхождаща от предполагаемия издател на записа, в която той изрично декларира, че не е подписвал същия. По изложените съображения се твърди, че не е налице редовен от външна страна менителничен ефект, поради което искът е неоснователен.

Според този касатор по-натам неправилно въззивният съд е приел, че прекратен (погасен) поради изпълнение двустранен договор за цесия от 09.01.2015 г. с предмет процесното вземане, сключен между титуляра му „Палма Парк“ ООД /цедент/ и „Надежда-55“ ЕООД /цесионер/, може отново да бъде прекратен по взаимно съгласие на страните по него, а от невъзможността договорът да бъде прекратен отново следва, че към датата сключване на втората цесия от 01.05.2016 г. с предмет процесното вземане, със същия цедент и с цесионер ищеца, цедентът „Палма Парк“ ЕООД вече не се е легитимирал като кредитор по вземанията към „Мосстрой-Варна“ АД. Съответно - договорът за цесия от 01.05.2016 г. с ищеца не е породил действие спрямо длъжника, тъй като цедентът вече не е разполагал с правата, с които привидно се е разпоредил в полза на ищеца. Твърди се по-натам, че неправилно, дори и прекратяването на договора за цесия от 09.01.2015 г. да е било възможно, апелативният съд е приел, че за да породи действие прекратяването, уведомление до длъжника не било необходимо, а дори и да било необходимо, последното било извършено със съобщението за повторната цесия от 01.05.2016 г. Според касатора действието на развалянето, респективно на прекратяването на договора за прехвърляне на вземания настъпва спрямо длъжника и третите заинтересовани лица (каквито са участващите в производството оспорващи кредитори на несъстоятелността) от момента, в който на длъжника му е съобщено за това от цедента или от цесионера.

В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулират се въпросите:

1. Следва ли съдът по реда на чл. 194, ал. 2, изр. 2 ГПК да изключи от доказателствата по делото запис на заповед, по отношение на който по възражение на кредитор е било успешно проведено оспорване на автентичността на подписа на издател, ако издателят не е оспорил изрично или е признал, че е подписал менителничния ефект?

2. Редовен ли е от външна страна запис на заповед, по отношение на който е било успешно проведено оспорване на автентичността на подписа на издател, ако издателят не е оспорил изрично или е признал, че е подписал менителничния ефект?

В обосноваване на тези два въпроса, като се цитират част от решаващите изводи на въззивния съд в насока на това, че процесният запис на заповед не е нищожен, като неподписан от А. Л., представляваща „МОССТРОЙ-ВАРНА“ АД се излага, че производството е по иск за установяване дължимостта на сума, представляваща главница по запис на заповед. Във връзка със своевременно направено от ответника „Еко Мак Вилидж“ ЕООД с отговора на исковата молба оспорване на автентичността на подписа на издател, изпълнен върху лицевата част на процесния запис на заповед, първоинстанционният съд е постановил извършване на проверка на истинността на документа в открито по реда на чл. 193 ГПК производство. Съобразявайки обстоятелството, че документът не носи подписа на оспорилия автентичността кредитор, съдът е възложил в тежест на представилия записа на заповед ищец, да посочи и представи доказателства за автентичността на документа. Такива доказателства в рамките на развилото се пред първа инстанция производство не са били посочени или представени, във връзка с което съставът на окръжния съд във Варна е приел оспорването на автентичността за успешно проведено, а процесният запис на заповед за неавтентичен. Касаторът излага, че с отговора си на исковата молба несъстоятелното дружество, действайки чрез адвокат упълномощен от бившия си законен представител, не е признал изрично да е подписвал процесния документ, вместо което се е позовал на недействителност на менителничния ефект, поради липса на съгласие за поемане на задължение по него, основано на твърдения, че представляващият дружеството представител не владеел български език. Горното обстоятелство, отново според касатора, е било зачетено от предходните две инстанции, като изрично признание на длъжника по записа, че положеният подпис за издател е негов, поради което нито първоинстанционният съд, нито въззивната инстанция са постановили изключване документа от доказателствата по делото. Вместо това записът на заповед е бил приет за редовен от външна страна и ценен по същество при постановяване на съответния съдебен акт. Изтъква се от касатора и това, че с допълнителната си искова молба ищецът е представил като доказателство по делото нотариално заверена декларация, изхождаща от бившия изпълнителен директор на „Мосстрой-Варна“ АД, който се сочи за конкретен издател на записа на заповед, съгласно която декларация, приобщена като доказателство по делото, законният представител на несъстоятелния длъжник е заявил, че не е подписвал запис на заповед в полза на ищеца за 340 000 лв., и по никакъв повод не са му предлагани и връчвани документи за наличието на задължение на „Мосстрой-Варна“ АД към него. Касаторът настоява, че съгласно чл. 536, ал. 1, вр. чл. 535, т. 7 ТЗ документ, който не съдържа подпис на издател не е запис на заповед. При това положение застъпеното от въззивния съд становище относно валидността на процесния запис на заповед е правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Това е така, защото дисквалификацията на представеният по делото документ като редовен запис на заповед е основание за отхвърляне на иска.

С твърдение, че по тези два въпроса няма данни за формирана практика на ВКС се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. Допустимо ли е да бъде развален или прекратен по взаимно съгласие двустранен договор, включително и възмездният договор за цесия, ако същият е бил изпълнен?

По отношение на въпроса се цитира приетото от въззивния съд по отношение възражението на оспорващия кредитор „Инфинит Уелт Кепитъл“ Инк., че договорът за цесия от 01.05.2016 г., по силата на който кредиторът Карипиди се легитимира като носител на вземане срещу длъжника „Мосстрой-Варна“ АД не е породил транслативен ефект, тъй като преди цесията от 01.05.2016 г., на 09.01.2015 г. „Палма Парк“ ЕООД /цедент – праводател на ищеца/, с договор за цесия е прехвърлило на „Надежда-55“ ООД вземанията си към „Мосстрой-Варна“ АД. Като възпроизвежда подробно мотивите на въззивния съд в относимата им част, касаторът излага, че чрез приетото в тях решаващият състав на въззивния съд се е произнесъл по така поставения трети, материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираното и от въззивния съд решение № 291/18.11.2014 г. постановено по гр.д. № 2193/2014 г. на ВКС, IV г.о. - основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 2 ГПК. Според касатора от тази практика на ВКС, на която въззивния съд неправилно се е позовал следва, че само непогасените поради изпълнение двустранни договори могат да бъдат разваляни едностранно от изправния кредитор или по взаимно съгласие на страните. Напротив, изпълнението като „нормално развитие на облигационното отношение“ изчерпва неговото съдържание, поради което същото се погасява. А погасените поради изпълнение двустранни договори не могат да бъдат прекратявани. Според касатора въпросът е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, защото договорът за цесия от 01.05.2016 г. с ищеца не е породил действие спрямо длъжника, тъй като цедентът вече не е разполагал с правата, с които привидно се е разпоредил в полза на ищеца по силата на правилото, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, и само на това основание исковата претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

4. Необходимо ли е при цесия длъжникът да бъде уведомен за развалянето, респективно прекратяването на договора за цесия, за да се породят последиците на развалянето спрямо първия? Твърди се, че по този въпрос е постановено решение № 242/23.03.2019 г. по т.д. № 3097/2019 г. на ВКС, I т.о., на което обжалваното въззивно решение противоречи, и съгласно което при разваляне на договора за прехвърляне на вземане или при настъпване на предвидено в него прекратително условие, между цедента и цесионера с обратна сила на осн. чл. 88, ал. 1 ЗЗД, респ. чл. 25, ал. 2 ЗЗД отпада облигационната връзка, а прехвърленото вземане се възстановява в патримониума на цедента. Следователно отново се касае до промяна в титуляра на вземането, като с оглед принципа за относителното действие на договора, на осн. чл. 21 ЗЗД и за защита интересите на длъжника при цесия, промяната в нея следва да му бъде съобщена, за да има действие спрямо него. Действието на развалянето, респективно на прекратяването на договора за прехвърляне на вземания настъпва спрямо длъжника от момента, в който му е съобщено за това от цедента или от цесионера. Според касатора съгласно цитираната практика на ВКС, за да има развалянето, респективно прекратяването на договора за цесия действие по отношение на длъжника, както и на третите заинтересовани лица, каквито несъмнено са другите ответници по делото, е необходимо нарочно, изрично съобщение до длъжника за извършеното разваляне, респективно прекратяване. Това противоречи на застъпеното от въззивния съд становище, който макар и да счита, че уведомяването на длъжника било „ирелевантно“, приема, че същото било станало чрез съобщаването на длъжника за новата цесия. Касаторът сочи, че със съобщението за извършената последваща цесия 01.05.2016 г. не се съобщава за предходното „прекратяване/разваляне“ на цесията от 09.01.2015 г. От изявление, с което длъжникът бива уведомен, че вземането на кредитора е било прехвърлено за втори път на трето лице -цесионер, не могат да се правят предложения, че предходното прехвърляне на вземането е било отменено по изричната воля на цедената и цесионера или че предходната цесия е била развалена с едностранно изявление на цедента.

Иска се допускане на въззивното решение, отмяната му и по същество – отхвърлянето на предявения иск.

В касационната жалба на постоянния синдик на „МОССТРОЙ-ВАРНА“ АД /н./ Р. С. се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради наличието на всички хипотези, уредени в чл. 281, т. 3 от ГПК. Оспорва се като неправилен изводът на въззивния съд за неоснователност на възражението на кредитора „Еко Мак Вилидж“ ЕООД, че записът на заповед е нищожен, тъй като не е подписан от А. Л., като изпълнителен директор на „Мосстрой-Варна“ АД, съответно – приемането, че процесната ценна книга е съставена в предписаната от закона форма и съдържа всички съществени реквизити по чл. 535 от ТЗ. Твърди се, че това становище на въззивния съд е незаконосъобразно, като същото е в пряко противоречие с резултата от успешно проведеното производство по оспорване истинността на записа на заповед, инициирано от кредитора „Еко Мак Вилидж“ ЕООД. Сочи се, че ищецът по делото не е доказал, че ценната книга е подписана от А. Л., което е равнозначно на липса на реквизита по чл. 535, т. 7 ТЗ, а съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ документ по чл. 535, който не съдържа подпис на издателя, не е запис на заповед. Оспорва се, като погрешна, интерпретацията /според касатора/ на въззивния съд, на изявлението на „Мосстрой-Варна“ АД (н.), действайки чрез негов упълномощен представител в отговора му на исковата молба, с което изявление издателят „Мосстрой-Варна“ АД (н.) се е позовал на недействителност на записа на заповед, поради липса на съгласие за поемане на задължение по него, тъй като представляващият дружеството А. Л. не владее български език. Според касатора това изявление на упълномощения представител на несъстоятелното дружество не представлява признание на издателя по записа на заповед, че документът е подписан именно от изпълнителния директор А. Л., нито пък такова заключение може да се изведе от буквалния прочит на самото изявление в отговора на исковата молба на несъстоятелното дружество или по тълкувателен път. Оспорва се изводът на въззивния съд, че на 14.04.2015 г. „Палма Парк“ ЕООД е върнало на „Надежда-55“ ЕООД сумата 2000 лева, получена по договор за цесия, като се сочи, че от представено извлечение от банковата сметка на „Палма Парк“ ЕООД в „У. Банк“ АД се установява, че връщане на сумата от 2000 лева е извършено на много по-късна дата от посочената от - на 14.09.2015 г. Касаторът намира за незаконосъобразни и неправилни изводите на съдебния състав, че с връщането на сумата от 2000 лева, предшестващо сключването на процесния договор за цесия от 01.05.2016 г. и със споразумението в същата насока, се счита, че „Палма Парк“ ЕООД се легитимира като носител на вземането срещу длъжника „Мосстрой-Варна“АД, както и че прекратяването на първия договор за цесия е настъпило, и поради това сключеният с К. Карипиди договор за цесия е породил транслативен ефект. Незаконосъобразно според касатора, по подробно изложени съображения, е и становището на съда, че уведомяването на длъжника е ирелевантно за развалянето/прекратяването на договора за цесия, и съответно за последиците от това разваляне/прекратяване, а при приемане на обратното – че уведомяване в процесния случай е налице, и това е станало чрез съобщаване на длъжника за новата цесия от 01.05.2016 г. Твърди се, че за да породи прекратяването на договора за цесия действие спрямо длъжника, то следва да бъде извършено съобщаване и същото следва да е направено от кредитора на длъжника, а не от трето лице, пък било то и това трето лице да е цедента. Този извод според касатора се налага от факта, че развалянето/прекратяването на цесия по същността си представлява обратна цесия и действието на прекратяването на договора спрямо длъжника е от деня на съобщаването му, извършено от предишния кредитор (аргумент чл. 99, ал. 4 вр. чл. 99, ал. 3 от ЗЗД), а в случая такова съобщаване от кредитора - първи цесионер нито се твърди, нито е налице.

Иска се допускане на въззивното решение, отмяната му и по същество – отхвърлянето на предявения иск.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода от делото процесуалноправни и материалноправни въпроси, по които липсва постановена съдебна практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно:

1.1. „Следва ли на основание чл. 194, ал. 2, изречение второ от ГПК да бъде изключен от доказателствата по делото запис на заповед, за който е проведено успешно оспорване истинността на подписа на сочения за негов издател?“

1.2. „Следва ли да се счита за редовен от външна страна запис на заповед, съдържащ формално погледнато реквизитите по чл. 535 от ТЗ, включително подпис на издател, за който е проведено успешно оспорване истинността на подписа на сочения за негов издател, ако в отделно споразумение, подписано между издателя и поемателя в деня на подписване на записа на заповед, се съдържа уговорка, че се издава запис на заповед за обезпечение на плащането на дължимата по споразумението сума и подписите под това споразумение не са оспорени?“

В обосноваване на тези въпроси се твърди незаконосъобразност на изводите на съда за неоснователност на възражението на кредитора „Еко Мак Вилидж“ ЕООД в насока на това, че процесният запис на заповед е нищожен, защото не е подписан от А. Л., като изпълнителен директор на „Мосстрой-Варна“ АД, тъй като: самият издател на записа на заповед в отговора на исковата молба е признал неизгодния за него факт, че документът е подписан лично от изпълнителния директор А. Л.; в деня на подписване на записа на заповед - 30.05.2016 г., между кредитора К. Н. Карипиди и длъжника „Мосстрой-Варна “ АД, чрез изпълнителния директор А. Л. е подписано споразумение относно дължимостта на сумата, за обезпеченние на плащането на която, длъжникът е посочил, че издава запис на заповед; подписите върху същото споразумение не са оспорени в това производство, което е достатъчно за съда да приеме, че подписът върху записа на заповед е автентичен като изпълнени от представляващия „Мосстрой-Варна “ АД - А. Л.. Сочи се и от този касатор, че това становище на въззивния съд е в пряко противоречие с резултата от успешно проведеното, според него, производство по оспорване истинността на записа на заповед, инициирано от кредитора „Еко Мак Вилидж“ ЕООД. Изтъква се, че съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ документ по чл. 535, който не съдържа подпис на издателя, не е запис на заповед, следователно процесният запис на заповед не е редовен от външна страна и ответникът „Мосстрой-Варна“ АД /н./ не дължи сумата по ценната книга само на това основание. Излага се и че за да обоснове извода си, че записът на заповед е редовен от външна страна, въззивният съд погрешно е интерпретирал изявлението на „Мосстрой-Варна“ АД (н.), действайки чрез негов упълномощен представител, в отговора му на исковата молба, с което изявление „Мосстрой-Варна“ АД (н.) се е позовал на недействителност на записа на заповед, поради липса на съгласие за поемане на задължение по него, тъй като представляващият дружеството А. Л. не владее български език. И според този касатор това изявление на упълномощения представил на несъстоятелното дружество не представлява признание на издателя по записа на заповед, че документът е подписан именно от изпълнителния директор А. Л., а такова заключение не може да се изведе нито от буквалния прочит на самото изявление в отговора на исковата молба на несъстоятелното дружество, нито по тълкувателен път.

2.1. „При разваляне, респективно прекратяване на договор за цесия по взаимно съгласие между страните необходимо ли е длъжникът да бъде уведомен за развалянето, респективно прекратяването на договора от цесионера (последния кредитор), за да се породят последиците на развалянето/прекратяването спрямо длъжника?“

2.2. „При връщане на заплатена сума, представляваща цената по договор за цесия и наличие единствено на подписано години по-късно споразумение между страните по договора за цесия, от което се установява, че страните са се съгласили, че считат договора за цесия развален, респективно прекратен по взаимно съгласие, от кой момент се счита, че договорът за цесия е развален, респективно прекратен по взаимно съгласие и дали може да се приеме, че развалянето/респективно прекратяването настъпва със самото връщане на цената за цесията ако липсва подобна уговорка между страните в споразумението?“

По отношение на тези два въпроса се сочи, че въззивният съд неправилно приема за установено, че на 14.04.2015 г. „Палма Парк“ ЕООД е върнало на „Надежда-55“ ООД сумата 2000 лева, получена по договор за цесия, което всъщност не се установявало от представеното извлечение от банковата сметка на „Палма Парк“ ЕООД в „У. Банк“ АД и от което било видно, че връщане на сумата от 2000 лева е извършено на много по-късна от посочената от съда дата, а именно - на 14.09.2015 г. Отново, както в изложението на касатора „Инфинит Уелт Кепитъл“ Инк., се намират за незаконосъобразни и неправилни изводите на съдебният състав, че с връщането на сумата 2000 лева, предшестващо сключването на процесния договор за цесия от 01.05.2016 г. и със споразумението в същата насока, „Палма Парк“ ЕООД /цедент – праводател на ищеца/, се легитимира като носител на вземането срещу длъжника „Мосстрой-Варна“АД, че прекратяването на първия договор за цесия е настъпило и поради това сключеният с К. Карипиди договор за цесия е породил транслативен ефект. По изложени подробни съображения се оспорва се становището на съда, че уведомяването на длъжника е ирелевантно за развалянето/прекратяването на договора за цесия, и съответно за последиците от това разваляне/прекратяване, съответно и че уведомяване в процесния случай е налице, и това е станало чрез съобщаване на длъжника за новата цесия от 01.05.2016 г.

В допълнение към изложението на основания за допускане на касационно обжалване, приложено към жалбата на синдика С., се поставя въпросът: „Длъжен ли е предишният кредитор /цедентът/ да съобщи на длъжника за прехвърляне на вземането?“ Твърди се, че противно на приетото в обжалваното въззивно решение, от съдържанието на представеното по делото споразумение от 16.07.2020 г. се установява, че в действителност страните по него не са развалили/прекратили договора за цесия от 09.01.2015 г., а са извършили вместо това обратна цесия на процесното вземане, което се установявало, според касатора, от записаното в на т. 2 от споразумението. Поддържа се с оглед изложеното, че отговорът на поставения от касатора въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд, защото вторият договор за цесия с ищеца от 01.05.206 г. не е породил действие спрямо длъжника и третите заинтересовани лица, каквито несъмнено се явяват кредиторите по несъстоятелността, цедентът вече не е разполагал с правата, с които привидно се е разпоредил в полза на ищеца, съответно – не би могъл да му ги прехвърли. От това според касатора следва, че липсва вземане спрямо „Мосстрой-Варна“ АД, което да бъде обезпечено с процесния запис на заповед, поради което и искът е неоснователен. Иска се допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 2 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в посочени в допълнителното изложение, поредица от решения на касационната съдебна инстанция.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбите като неоснователни.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационните жалби и изложенията на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

По делото е представен като доказателство запис на заповед от 30.05.2016 г., издаден от „Мосстрой-Варна“ АД, чрез представляващия А. П. Л., с който дружеството се е задължило безусловно и неотменимо да заплати в полза на К. Н. Карипиди сумата от 340000 лв. с падеж на 30.06.2016 г. Няма спор, че записът на заповед е издаден като обезпечение на задължение по споразумение от 30.05.2016 г., сключено между Карипиди като кредитор и „Мосстрой-Варна“ АД, чрез представляващия Л., като длъжник. Въз основа на записа на заповед е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 4317/29.07.2016 г., издадена по ч.гр.д. № 8911/2016 г. по описа на ВРС за сумата 340000 лв.

При предявяването на вземането си по чл. 685 ТЗ в производството по несъстоятелност на „Мосстрой-Варна“ АД по т.д. № 1260/2016 г. в размер на 340000 лв., кредиторът Карипиди се е позовал на две различни основания за претенцията си, а именно - издадената в заповедното производство заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед от 30.05.2016 г. за сумата от 340000 лв. главница и 6800 лв. заплатени такси, като наред с това е посочил и каузално отношение, породило дълг, за чието плащане е било уговорено издаването на ценната книга. В тази връзка по делото са представени като доказателства договор за заем на парични средства от 05.04.2006 г. сключен между „Мосстрой-Варна“АД като заемател и В. М. Рибаулин, в който е посочено, че според допълнително споразумение от 05.04.2006 г., заемателят дължи на заемодателя сумата 796363.28 лв. със срок на връщане 31.12.2010 год. С допълнително споразумение, срокът по договора е удължен до 31.12.2014 г., като е постигната договорка за заплащане на лихви върху главницата в размер на 9,5 %, считано от 01.01.2008 г. С договор за прехвърляне на вземане от 18.11.2013 г., цедентът Рибаулин е прехвърлил на „Палма Парк“ ЕООД своите вземания от „Мосстрой-Варна“АД, в общ размер на 777586.39 лв., произтичащи от: 1. Договор за заем на парични средства от 05.04.2006 г. сключен между „Мосстрой-Варна“АД като заемател и Рибаулин, в който е посочено, че според допълнително споразумение от 05.04.2006 г. дължимата сума е 149672.50 лв. - остатък от главница и 125115 лв. - начислени лихви до 01.11.2013 г.; 2. Решение на общото събрание на „Мосстрой-Варна“АД от 17.08.2008 г. за разпределяне на дивидент за 2007 г. в размер на 190828.28 лв.; 3. Решение на общото събрание на „Мосстрой-Варна“АД от 27.05.2009 г. за разпределяне на дивидент за 2008 г. в размер на 311970.64 лв. Представено е уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от „Палма Парк“ ЕООД до „Мосстрой-Варна“ АД, според което същото с договор за цесия от 09.01.2015 г., е прехвърлило на „Надежда-55“ ЕООД процесното вземане, което там като остатък е 705971.86 лв. Във въззивното производство е представено като доказателство споразумение от 16.07.2020 г. между „Палма Парк“ ЕООД и „Надежда-55“ ЕООД, в което страните потвърждават, че през м. септември 2015 г. всяка от тях, по общо съгласие е върнала на другата страна получената престация по договор за цесия от 09.01.2015 г., с което считат този договор за прекратен с всички произтичащи от прекратяването последствия. С договор за прехвърляне на вземане от 01.05.2016 г., цедентът „Палма Парк“ ЕООД е прехвърлил на К. Н. Карипиди част от своите вземания от „Мосстрой-Варна“АД в общ размер на 412601.21 лв., срещу задължение за заплащане на сумата от 2000 лв. За извършената цесия длъжникът е надлежно уведомен от „Палма Парк“ ЕООД с уведомление, получено на 03.05.2016 г. Представено е споразумение от 30.05.20016 г. между ищеца Карипиди като кредитор и „Мосстрой-Варна“АД като длъжник, според което задължението в общ размер на 412601.21 лв. се намалява със сумата 72601.21лв. и става 340 000 лв., която е следвало да бъде заплатена от длъжника на кредитора до 30.06.2016 г. В споразумението длъжникът е декларирал, че е уведомен за договора за цесия между „Палма Парк“ ЕООД и Карипиди на 03.05.2016 г. За обезпечаване на плащането на предоговорената сума, длъжникът е издал на кредитора процесния запис на заповед.

Според съда в тежест на кредитора е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно менителнично правоотношение между него и несъстоятелния длъжник. В случай на установяване на горните факти ответниците следва да докажат изпълнение на задълженията си по записа на заповед или свързаното с него каузално правоотношение. За съда разглеждането на характера на записа на заповед като абстрактна сделка налага извода, че в производството по установяване вземането по издадената заповед за изпълнение, съдът трябва да направи проверка дали са спазени изискванията на закона досежно формалните реквизити на записа на заповед, тъй като строгата форма на записа на заповед е съществено условие за неговата действителност и ако не съдържа едно от изброените в чл. 535 ТЗ съществени условия, същият няма менителнична сила. Според съда, съгласно установената съдебна практика кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му - редовен от външна страна запис на заповед, а длъжникът - възраженията си срещу вземането /абсолютните - срещу формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, съответно личните - основани на отношенията му с кредитора/. При редовен запис на заповед и недоказани от ответника абсолютни, респ. относителни възражения за несъществуване на спорното вземане, предявеният по реда на чл. 422 ГПК установителен иск подлежи на уважаване, тъй като ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед.

Въззивният състав излага, че представеният запис на заповед от 30.05.2016 г., съдържа изискуемите реквизити по чл. 535 от ТЗ. Същият е с определен падеж, настъпил преди издаване на заповедта за изпълнение, като с оглед вписаната клауза „без протест“, кредиторът е бил освободен от задължението да извърши протест поради неплащане.

Съдът е намерил за неоснователно възражението на кредитора „Еко Мак Вилидж“ ЕООД, че записът на заповед е нищожен, тъй като не е подписан от А. Л., като изпълнителен директор на „Мосстрой-Варна“ АД. В тази насока е прието, че самият издател на записа на заповед в отговора на исковата молба (л. 150) е признал неизгодния за него факт, че документът е подписан лично от изпълнителния директор А. Л.. Според съда освен това в деня на подписване на записа на заповед - 30.05.2016 г., между кредитора – ищеца Карипиди и длъжника „Мосстрой-Варна“ АД, чрез изпълнителния директор А. Л., е подписано споразумение относно дължимостта на сумата, за обезпеченние на плащането на която длъжникът е посочил, че издава запис на заповед, подписите върху което не са оспорени в това производство. Според въззивния състав това е достатъчно за съда да приеме, че подписът върху записа на заповед е автентичен, като изпълнен от представляващия „Мосстрой-Варна“ АД – А. Л..

По отношение възражението на оспорващия кредитор „Инфинит Уелт Кепитъл“ Инк., че договорът за цесия от 01.05.2016 г., по силата на който кредиторът Карипиди се легитимира като носител на вземане срещу длъжника „Мосстрой-Варна“ АД не е породил транслативен ефект, тъй като преди цесията от 01.05.2016 г., на 09.01.2015 г. „Палма Парк“ ЕООД с договор за цесия е прехвърлило на „Надежда-55“ ЕООД вземанията си към „Мосстрой-Варна“ АД, съдът е приел, че във връзка с това възражение, в допълнителната си искова молба кредиторът Карипиди е посочил, че договорът за цесия от 09.01.2015 г. между „Палма Парк” ЕООД и „Надежда-55” ЕООД е прекратен по взаимно съгласие, като платената по него цена е върната. В подкрепа на това твърдение е представено като доказателство извлечение за движението по банковата сметка на „Палма Парк” ЕООД в „У. Булбанк” АД, от което се установява, че на 14.04.2015 г. „Палма Парк” ЕООД е върнало на „Надежда-55” ЕООД сумата 2000 лева, получена по договор за цесия. На първо място според съда следва да се посочи, че правото на страните да развалят/прекратят договора по взаимно съгласие във всеки един момент (дори и да е престирано по него), включително този за цесия е изрично регламентирано в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, като в този смисъл е решение № 291/18.11.2014 г. по гр.д. № 2193/2014 г. на ВКС, IV г.о, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Доколкото връщането на сумата от 2000 лв. предшества сключването на процесния договор за цесия от 01.05.2016 г., а и изявлението на страните по първата цесия, обективирано в представеното във въззивното производство споразумение от 16.07.2020 г. между „Палма Парк“ ЕООД и „Надежда-55“ ЕООД е в същата насока, въззивният съд е намерил, че към 01.05.2016 г., „Палма Парк“ ЕООД се е легитимирало като носител на вземане срещу длъжника „Мосстрой-Варна“ АД, поради което сключения с К. Карипиди договор за цесия е породил транслативен ефект. Според съда по-натам, макар уведомяването на длъжника да е ирелевантно за развалянето/прекратяването на договора за цесия във вътрешните отношения между цедента и цесионера, в случая уведомяването е станало чрез съобщаването на длъжника за новата цесия от 01.05.2016 г. За съда знанието на длъжника за промяната на кредитора се установява и от съдържанието на сключеното споразумение от 30.05.2016 г. между Карипиди и „Мосстрой-Варна” АД.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Първите два въпроса на касатора „ИНФИНИТ УЕЛТ КАПИТАЛ“ ИНК. и първите два такива на касатора – синдик С. са със сходно съдържание и са обосновани с едни и същи техни твърдения. Тези въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото обосноваващите ги твърдения на касаторите, съответно – предпоставяното от въпросите, са несъответни на действителните обстоятелства по делото, видни от материалите по същото и на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, обективирани в мотивите му към обжалваното решение. По начина, по който са обосновани въпросите, същите са основани на твърдения, че с отговора си на исковата молба несъстоятелното дружество, действайки чрез адвокат, упълномощен от бившия си законен представител, не е признало изрично законният му представител да е подписвал процесния документ, а изводите на съда в изложената насока са основани на неправилно тълкуване на изявлението на длъжника за недействителност на менителничния ефект, поради липса на съгласие за поемане на задължение по него, тъй като представляващият дружеството представител не владеел български език. Изявления в изложения смисъл /липса на съгласие, поради незнанието на български език от представляващия/ действително са налице в отговора на длъжника на исковата молба. Освен това обаче и противно на обосноваващите въпросите твърдения на касаторите, в същия отговор е налице и оспорваното от тях, да е заявявано по делото, и главно обусловило решаващите изводи на съда в изложената насока, изрично признание от страна на длъжника, че процесният запис на заповед е подписан именно от законния му представител. На първата страница от отговора на исковата молба, долу, изрично е заявено: „… не оспорваме наведените с исковата молба фактически твърдения, че….; 2/ представеният Запис на заповед от 30.05.2016 г. е подписан лично от Изпълнителния директор на ответното дружество г-жа А. П. Л..“ По отношение на въпрос № 1.2. от изложението на синдика следва да се посочи и че на същия следва да се отрече качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, и поради следното: От една страна, доколкото отговорът му изцяло зависи от приетото от съда за установено по делото от фактическа страна, въпросът е относим към правилността на въззивното решение, схващана като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, която правилност подлежи на проверка само в производство по чл. 290 от с.з. и след допускане на касационно обжалване на решението, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет проверка наличието на основания за такова допускане. От друга страна, отговорът на този въпрос не е обусловил самостоятелно решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд в относимата им част, доколкото същите се основават и на извършеното от длъжника по делото, признаване на обстоятелството, че процесният запис на заповед е подписан от законния му представител. Дори и да се приеме обратното – че посочените четири въпроса на касаторите съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване /за каквото приемане не е налице основание/, по отношение на същите, наличието на поддържания допълнителен критерий за селектиране на жалбите им по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не се обосновава с конкретни твърдения измежду посочените по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а изложеното от касаторите в тази му част разкрива само несъгласие с решаващите изводи на съда по съществото на спора и е относимо към правилността на въззивното решение.

Третият въпрос на касатора „ИНФИНИТ УЕЛТ КАПИТАЛ“ ИНК. е правен и принципно годен да послужи като годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т .1, предл. 2 от ГПК – противоречие с посоченото решение № 291/18.11.2014 г. постановено по гр.д. № 2193/2014 г. на ВКС, IV г.о. Последното е относимо към развалянето на двустранните договори /вкл. за цесия/, но поради неизпълнение, в каквато насока по настоящото дело няма нито твърдения на страните, нито обективирани от съда в мотивите към решението му изводи, които да са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция.

Отново със сходно съдържание и обосновка са четвъртият въпрос на касатора „ИНФИНИТ УЕЛТ КАПИТАЛ“ ИНК. и въпрос № 2.1. на касатора – синдик С.. Отговорите на същите не са обусловили самостоятелно решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд в съответната им част, доколкото съдът действително и принципно е приел, че уведомяването на длъжника е ирелевантно за развалянето/прекратяването на договора за цесия във вътрешните отношения между цедента и цесионера, но също така е изложил и че в случая уведомяване има, и то е станало чрез съобщаването на длъжника за новата цесия от 01.05.2016 г. В допълнение към това съдът е приел и изложил също, че знанието на длъжника за промяната на кредитора се установява и от съдържанието на сключеното споразумение от 30.05.2016 г. между Карипиди и „Мосстрой-Варна” АД. При изложеното тези въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Дори да се приеме обратното, по отношение на въпросите не са налице заявените допълнителни критерии за селектиране на жалбите на касаторите, съответно - по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поддържано от „ИНФИНИТ УЕЛТ КАПИТАЛ“ ИНК., поради противоречие на въззивното решение с цитираното в изложението му решение на ВКС, и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано от синдика С.. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК това е така, както с оглед приетото от съда /основано и на съдържанието на споразумението между новия кредитор Карипиди и длъжника от 30.05.2016 г., в което се съдържа изрично изявление на длъжника в тази насока/, че уведомление до длъжника в случая е налице, така и на обстоятелството, изтъквано от ответника по касация в отговорите му на касационните жалби - че през релевантния период длъжникът „Мосстрой-Варна“ АД и „Надежда-55“ ЕООД, което дружество би следвало, според настояването на касаторите, да извърши претендираното уведомление до длъжника, са представлявани от едно и също физическо лице – Ласкина, което като техен законен представител формира и изявява волята и на двете юридически лица, и това е видно от вписванията в публичния търговски регистър. При изложеното не би могло да се приеме, че в лицето на длъжника липсва знание за обратното преминаване на процесното вземане от патримониума на цесионера по първата цесия „Надежда-55“ ЕООД в патримониума на цедента по същата „Палма парк“ ЕООД, и преди последващото му прехвърляне от последното на ищеца Карипиди. На свой ред при наличието по определен въпрос на съдебна практика, по отношение на която не е наложително промяната й, като създадена поради неточно тълкуване или осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия /срв. т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./, поддържаният от синдика С. критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по този въпрос, е неприложим.

По изложените непосредствено по-горе съображения за неналичието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по четвъртият въпрос на касатора „ИНФИНИТ УЕЛТ КАПИТАЛ“ ИНК. и въпрос № 2.1. на касатора – синдик С., не е налице заявеното и поддържано в обосноваване на въпроса на касатора – синдик С., поставен в допълнението към изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, противоречие на въззивното решение и с практиката на ВКС по въпроса кой именно следва да съобщи на длъжника за прехвърляне на вземането.

Отговорът на въпрос № 2.2. на касатора – синдик С. изцяло зависи от приетото от съда за установено по делото от фактическа страна, съответно – въпросът е относим към правилността на обжалваното въззивно решение, а не към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване, поради което въпросът не съставлява годно общо основание за такова допускане.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение