Определение № 257 от 31.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2503/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Топлофикация Русе“ АД срещу определение № 284/25.08.2022 г. по в. ч. т. д. № 220/2022 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено определение № 194/05.06.2022 г. по т. д. № 305/2021 г. на Окръжен съд Русе за прекратяване на производството по т. д. № 305/2021 г. на Окръжен съд Русе поради уважено възражение за неподведомственост на спора, предвид уговорена между страните арбитражна клауза.

В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Частният касатор излага кратки доводи, обосноваващи несъгласието му с формирания извод на въззивната инстанция, че спорът не е подведомствен на съдилищата, предвид уговорената в чл. 10.2 от сключен между страните договор за доставка на въглища арбитражна клауза. Счита, че въззивният съд неправилно е отхвърлил подборно изложените във въззивната му жалба възражения за нарушение задължението на съда по чл. 44 КМЧП служебно да установи съдържанието на приложимото чуждо право, а именно правото на Англия и Уелс; за нарушение задължението на съда по чл. 102, ал. 1, т. 1 КМЧП във връзка с чл. 44, ал. 1 КМЧП и чл. 20 ЗЗД да тълкува арбитражната клауза съобразно стандартите за тълкуване на всеки договор, както и относно възражението за приложимостта на Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела от 2007 г. (Луганската конвенция) и по-конкретно доводът на жалбоподателя, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 5, § 1, б. „б“ от същата. Аргументира тезата, че в процесния случай неправилно въззивният съд не е изследвал нищожността на арбитражното споразумение, приемайки погрешно, че наличието на клауза в договор, обективираща арбитражно споразумение, е достатъчна, за да обоснове компетентност на арбитражния съд, без изобщо да се изследва нейната действителност. Моли за касиране на обжалваното въззивно определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането си за допускане на касационното обжалване обосновава с въпроси, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд. Въпросите са следните:

1. „Намира ли приложение разпоредбата на чл. 43, ал. 1 КМЧП по конкретното дело, в частност: налице ли е служебно задължение на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право по реда на чл. 43, ал. 1 КМЧП при разглеждането на възражение за неподведомственост на спора по реда на чл. 8, ал. 1 ЗМТА?;

2. „Следва ли съдът в рамките на правораздавателната си дейност и при преценка на възражение по чл. 8, ал. 1 ЗМТА да приложи чл. 102, ал. 1 КМЧП относно приложимото право при разрешаване на спора?“;

3. „Следва ли да се приложи общата разпоредба на чл. 20 ЗЗД по отношение на процесуални договори?“;

4. „Длъжен ли е съдът служебно да установи действителността на арбитражна клауза, доколкото тя съставлява договор?“;

5. „Следва ли подведомствеността (компетентността) да бъде определена по конкретното дело съобразно изискванията на Луганската конвенция от 2007 г.?“

6. „Длъжен ли е въззивният съд по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на частния жалбоподател?“

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК частният касатор се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 205 от 20.10.2015 г. по гр. д. № 412/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 233 от 22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 426 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 74/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 36 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2677/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 115 от 15.08.2016 г. по в. т. д. № 3428/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.01.2013 г. по т. д. № 611/2012 г. на ВКС, I т. о. и определение № 521 от 17.07.2013 г. по ч. т. д. № 2377/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 1; решение № 174 от 19.12.2017 г. по т. д. № 417/2017 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 105 от 30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 453 от 03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т. д. № 1039/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 170 от 15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 215 от 21.03.2018 г. по т. д. № 2233/2016 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3; Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 4; решение № 7 от 02.07.1992 г. по конст. дело № 6/1992 г. на Конституционния съд на Република България – по въпрос № 5 и решение № 19 от 07.08.2018 г. по т. д. № 2124/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 184 от 17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 6.

В евентуалност поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е., че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи и самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, който обосновава с твърдения за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушения на процесуалния закон – чл. 236 ГПК, изразяващи се в отказ на въззивния съд да приложи относимите по случая разпоредби на чл. 43, ал. 1 КМЧП и чл. 102 КМЧП, нарушения на материалния закон – отказ от приложение на чл. 20 ЗЗД и неприлагане на императивната разпоредба на чл. 36 ЗОЗ, както и допуснато от въззивната инстанция грубо нарушение правилата на формалната логика.

Ответникът по жалбата „Мечел Карбон“ АГ- дружество, регистрирано в Швейцария, е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. В него излага подробни доводи за неоснователност на подадената частна жалба и липса на предпоставки въззивното определение да бъде селектирано за осъществяване на касационен контрол. Заявява и съображения за правилност на обжалваното определение и претендира разноски за производството пред ВКС съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима като подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, съставът на въззивния съд е споделил възприетата от първостепенния съд фактическа обстановка, според която на 30.12.2011 г. в Баар, Швейцария, между „Мечел Карбон“ АГ като продавач, и „Топлофикация Русе“ ЕАД като купувач, е бил сключен договор за доставка на въглища № MECH-RUS-2012/30.12.2011 г., по силата на който продавачът се задължава да продаде, а купувачът – да закупи въглища за парни котли в определено количество, качество и цена. Съгласно съдържанието на уговорката в т. 10.2. от договора, ако страните не успеят да постигнат доброволно споразумение по каквито и да било спорове и несъответствия, както е предвидено в т. 1 на същата клауза, съответният спор, противоречие или иск ще бъдат разрешавани чрез окончателен и обвързващ арбитраж съгласно Правилника за арбитраж на Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм. В т. 10.3. е посочено, че договорът се ръководи и тълкува съгласно разпоредбите на действащото законодателство на Англия и Уелс и изключва всяко приложение на Конвенцията за договорите за международна покупко-продажба на стоки на ООН от 11.04.1980 г. Впоследствие договорът е неколкократно изменян с допълнителни споразумения, а на 05.07.2013 г. е прекратен. Изрично между страните е уговорено, че прекратяването на договора няма да окаже влияние върху уговорките в т. 2.2.1.относно изпълнението на каквито и да е заявки за доставка на въглища, направени от купувача към продавача на или преди датата на влизане в сила на договора за отмяна, както и на уговорките относно изпълнение на задълженията за плащане на цената, възникнали преди или след датата на влизане в сила съгласно заявки за доставки на или преди датата на прекратяване. В т. 5.1. е посочено, че договорът и какъвто и да е спор или несъответствие, възникнали по или във връзка с неговия предмет или изготвяне (включително извъндоговорни спорове или искове) се подчинява на и се тълкува съгласно законите на Англия, а в т. 5.2. е въведена арбитражна клауза за разрешаване на възникналите между страните спорове пред Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм. На 15.07.2013 г. между „Мечел Карбон“ АГ и „Топлофикация Русе“ ЕАД е сключено и подписано Приложение № 7 към Договор за доставка на въглища № MECH-RUS-2012/30.12.2011 г., в което изрично е посочено, че на 05.07.2013 г. договорът е бил прекратен, с изключение на заявките направени на или преди тази дата. В клаузата на т. 2.1. страните са потвърдили размера на неизплатената сума по договора за доставка (18 805 049.22 щатски долара) и са договорили плащане на вноски заедно с лихва съгласно график-приложение. Споразумението съдържа клаузи за неизпълнение и за предсрочна изискуемост. Съгласно т. 4.2. Приложение № 7 представлява неразделна част от договора за доставка. На същата дата – 15.07.2013 г., между страните е сключено и Приложение № 8 към договор № MECH-RUS-2012/30.12.2011 г., с което страните са потвърдили размера на наказателната лихва за първата дължима вноска по Приложение № 7.

При така установеното от фактическа страна, мнозинството от състава на въззивния съд е споделило извода, направен от първостепенния съд, за основателност на релевираното от ответника възражение по чл. 15, ал. 1 ГПК за неподведомственост на спора пред съда поради наличието на арбитражна клауза. Този извод е мотивиран с уговореното в договора за доставка на въглища от 30.12.2011 г., че възникналите между страните спорове във връзка с договора ще се разрешават от Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм, като прекратяването на договора със споразумение от 05.07.2013 г. е с действие занапред и не рефлектира върху отношенията им по повод вече извършени доставки, а действието на договора от 30.12.2011 г. се запазва. Това означава, че и действието на уговорената арбитражна клауза се съхранява. Съдът е аргументирал този извод с мотива, че арбитражното споразумение представлява процесуален договор, който не може да се предполага или да се извежда по аргумент за противното. С договора за прекратяване страните са изключили от прекратяването само определен кръг от възникналите между тях правоотношения по договора за доставка, което означава, че последният в останалата си част продължава да ги обвързва, ерго – обвързва ги и съдържащата се в него арбитражна клауза. Доколкото предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск е отричане съществуването на вземане по фактура № МС/12/104466СО/09.10.2012 г., издадена преди прекратяване на договора, то арбитражната клауза следва да бъде взета в предвид. Въззивният съд е отрекъл необходимостта от служебно установяване на приложимото към уговорената арбитражна клауза право като е преценил, че този въпрос следва да се изясни при решаване на основния спор по изпълнение на договора за доставка на въглища. Въззивният съд не е споделил и доводите на жалбоподателя за наличие на обща воля страните да прекратят както сключения между тях договор, така и действието на арбитражната клауза като е анализирал факта, че липсва обективиране на подобно изявление, както и като е взел в предвид техните последващи действия.

Настоящият състав на ВКС, първо търговско отделение, намира, че не са налице нито основанията за директен, нито за факултативен достъп до касационен контрол.

Обжалваното определение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон и съдопроизводственте правила. Настоящият състав не установява очевидни пороци на въззивния акт - той не е постановен нито в явно противоречие със закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Допускането на касационно обжалване според уредбата в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

При така направените разяснения следва да се посочи, че, макар въпрос № 1 да е бил разгледан от въззивния съд и да му е даден кратък отрицателен отговор, той не е обусловил решаващата правна воля на съда, поради което по отношение на него не е налице основният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна, сочената от касатора като релевантна практика не намира приложение в случая, тъй като в цитираните решения не е коментиран въпросът за приложение на чуждото материално право към арбитражна клауза с цел установяване на нейната валидност или действие, съобразно регламентираното от чл. 8, ал. 1 ЗМТА.

Не попадат в приложното поле на касационното обжалване и следващите три въпроса (№ 2, № 3 и № 4). За да приеме за основателен релевираният от ответника отвод за неподведомственост, въззивният съд е подложил на тълкуване целия договор и съдържащата се в него арбитражната клауза, съответно е тълкувал и споразумението за прекратяване на основния договор. Тълкуването на арбитражната клауза е израз на същинската правораздавателна дейност на въззивната инстанция, от осъществяването на която съдът не се е отклонил. Отделно, имплицитно съдът е приел, че арбитражната клауза е действителна. Евентуалното противоречие на формираните при тълкуването изводи с действителната воля на страните и със закона е от значение за наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и за правилността на въззивното определение, но не съставлява основание за достъп до касационен контрол, съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, която приема, че произнасянето по действителността, съответно недействителността на сключено арбитражно споразумение по чл. 7, ал. 1 ЗМТА е от компетентността на съда (държавен или арбитражен), който е сезиран с материалноправен спор между страните по арбитражното споразумение.

Тезата, която стои зад поставените въпроси от № 1 до № 4, е, че, ако беше тълкувана арбитражната клауза, обективирана в чл. 10.2. от процесния договор за доставка на въглища, съобразно приложимото към нея материално право, съдът би достигнал до извод за нейната недействителност или неприложимост. Тази теза не е подкретепа с никакви твърдения относно съдържанието на приложимото според касатора право. В частната жалба липсва становище разпоредба в какъв смисъл би формирала извод за основателност на становището, че арбитражната клауза не следва да обвързва страните. Отсъствието на правнозначими изявления в тази посока мотивират настоящия състав да приеме, че поставените въпроси се явяват лишени от всякаква обосновка и могат да бъдат определени като самоцелно поставени. Те са само илюстрация на несъгласие с изводите на предходните две инстанции, което което само по себе си не е годно да мотивира извод за наличие на основания обжалваният въззивен акт да бъде подложен на проверка за законосъобразност.

Петият, поставен от жалбоподателя въпрос, изобщо не е бил предмет на обсъждане в мотивите на обжалваното въззивно определение, което изключва обуславящото му значение за изхода на спора и изводите на съда за неговата неподведомственост. Основание на поставения въпрос е твърдението на жалбоподателя, че компетентен да се произнесе по спора по правилата на международното частно право е българският съд. Това твърдение не е отречено с постановеното от Апелативен съд Велико Търново определение, тъй като в мотивите на същото съдът не е обсъждал кой държавен съд е международно комптентен да разгледа спора, а е преценил, че той следва да бъде разгледан не от държавен съд, а от арбитраж. Поставеният въпрос стои встрани от процесуалния спор дали е приложима арбитражната клауза от прекратения договор за доставка на въглища. Отговорът на този въпрос е предпоставен от разбирането, последователно поддържано както в доктрината, така и в съдебната практика, че арбитражната клауза притежава самостоятелен характер спрямо останалите уговорки. Отделно от това, отговорът на въпроса е фактологично обусловен.

Последният въпрос също не може да обоснове достъп до проверка за законосъобразност, доколкото се основава на оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила и произнасянето по него не попада в предмета на селективното производство по чл. 288 ГПК, приложимо и за частните касационни жалби. При формулиране на този въпрос не е отчетена липсата на тъждество между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност поради материална или процесуална незаконосъобразност, или необоснованост.

Релевираният допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално заявен без да е обоснована необходимост от създаване на практика с цел точно приложение на закона или развитие на правото. Това препятства достъпът до касация на формално основание.

По изложените съображения атакуваното определение на Апелативен съд Велико Търново не следва да бъде допуснато касационно обжалване, предвид неизпълнение на изискванията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК,

При изхода на производството пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба „Мечел Карбон“ АГ, дружество, регистрирано в Швейцария, следва да се присъдят разноските в размер на 24 447,88 лева - възнаграждение за процесуално представителство.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, първо отделение