Определение № 1042 от 14.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 83/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. А. срещу решение №139/05.10.2022 г. по в.гр.д.№233/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, с което, след отмяна на решение №108/31.03.2022г. по гр.д. №689/21г. по описа на Окръжен съд Русе в обжалваната от Гаранционен фонд част, касаторът е осъден да заплати на фонда на основание чл.288 ал.12 КЗ/отм./ сумата 21 000 лв., представляваща разликата над присъдените от първата инстанция 20 000 лв. до предявения от Гаранционен фонд размер на иска 41 000 лв., представляващи изплатено от него на увреденото,вследствие причинено от касатора ПТП, лице обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторът счита, че съставът на апелативния съд неправилно е възприел фактическата обстановка по делото, което е довело до погрешни правни изводи, като същевременно не се е произнесъл по всички въпроси, поставени във въззивната му жалба и не е обсъдил всички значими за случая факти и обстоятелства. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът сочи като основание за допускане на касационна проверка на решението неговата очевидна неправилност /чл.280 ал.2 предл.3 ГПК/, която обосновава с доводи,че при постановяването му апелативният съд е приложил закона /чл.52 ЗЗД/ в обратния му смисъл и е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика. Наред с това касаторът се позовава и на наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК, които свързва със считани от него за значими за изхода на делото въпроси, разрешени от въззивния съд: 1.Следва ли съдът при разглеждане на обратен иск, предявен от Гаранционен фонд срещу деликвента, привлечен като трето лице-помагач по прекия иск, да прави преценка за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД на извънсъдебно определено обезщетение по реда, определен с правилника за устройството и дейността на фонда, в което производство ответникът по обратния иск не е участвал и не е могъл да посочи факти и обстоятелства, които са относими при определяне на заплатеното от ГФ обезщетение?; 2. Следва ли съдът при разглеждане на обратен иск при условията, визирани в т.1, да изложи самостоятелни мотиви защо приема извънсъдебно определеното обезщетение от ГФ на пострадалия за справедливо, при положение, че претендираната сума по обратния иск не е била обект на съдебен контрол и процес, тъй като тази сума е била извън прекия иск на пострадалия срещу ГФ?; 3. Във връзка с това следва ли в мотивите си съдът да посочи както конкретни релевантни обстоятелства, водещи до съответен справедлив размер на обезщетението, според преценката на съда, така и значението им за присъдения размер?; 4. Кои са критериите по чл.52 ЗЗД, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди и има ли съдът задължение да посочи в мотивите си към решението всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението?; 5. Длъжен ли е съдът, прилагайки чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.ІІ на ППВС№4/68г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?; 6.Следва ли в производството по обратния иск деликвентът /третото лице-помагач, привлечено по прекия иск/ да е обвързан с фактическите и правни изводи в мотивите на решението по предходното дело /прекия иск/ по смисъла на чл.223 ал.2 ГПК, след като в производството по прекия иск не е включена сумата, претендирана в производството по обратния иск – т.е. липсват мотиви относно нея дали е справедлива или не, тъй като е определена извънсъдебно?; 7.Намира ли приложение разпоредбата на чл.223 ал.2 ГПК в последващ процес, воден от подпомаганата страна /ГФ/ срещу подпомагащата /деликвента Р.А./ с предмет, различен от този на прекия иск? По всички тези въпроси касаторът твърди,че липсва практика на ВКС, поради което счита,че допускането на касационното обжалване следва да бъде извършено по тях в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. С допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът свързва въпросите 8. Дали намира приложение и важи ли изобилната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД по предявен пряк иск от пострадало лице срещу ГФ и при дела от настоящия тип по предявен регресен иск от ГФ за изплатено извънсъдебно определено обезщетение срещу третите лица? / твърди се противоречие с ППВС №4/68г., решение №128/01.08.2017г. по т.д.№231/16г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №93/23.06.2011г. по т.д.№566/10г. на ІІ т.о. на ВКС/ и 9. Следва ли оценката на увредения, респективно на Гаранционния фонд, по отношение на претърпените неимуществени вреди, която намира израз в петитума на исковата молба, да бъде ограничителен критерий за свободното определяне на размера на справедливото обезщетение от страна на съда? /противоречие с ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д.№1/2021г. на ОСГТК на ВКС/. Ответникът Гаранционен фонд в писмен отговор на касационната жалба е оспорил наличието на законоустановените и сочени от касатора предпоставки за допускане и осъществяване проверка на правилността на обжалвания въззивен акт, като прави искане той да не бъде допуснат до контрол по същество. Поддържа,че въззивното решение е постановено в съответствие с материалния закон,процесуалните правила и е напълно обосновано, поради което, в условията на евентуалност, моли решението да бъде потвърдено, като му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за защитата пред ВКС. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания пред настоящата инстанция правен резултат по предявения от Гаранционен фонд срещу Р. А. А. регресен иск, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел за установено с влязлата в сила присъда по н.о.х.д.№654/15г. по описа на ОС Русе, че на 11.06.2014г., управлявайки л.а., без сключена застраховка „Гражданска отговорност“ и в нарушение на правилата за движение по пътищата, ответникът А. е причинил умишлено на П. С. Д. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на черепа, кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка, контузия на мозъка, подкожна колекция на кръв вляво челнотеменно, които са довели до разстройство на здравето временно опасно за живота; че Гаранционен фонд е одобрил и изплатил на 21.06.2017г. на пострадалия обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 41 000 лв., като е отправил регресна покана до ответника, получена от последния на 08.09.21г., но плащане от него не е постъпило. Въз основа на приобщеното към делото гр.д.№8442/17г. по описа на СГС, въззивният съд е установил,че пострадалият е предявил срещу Гаранционен фонд иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 109 000 лв., признавайки изрично полученото от него извънсъдебно плащане на сумата от 41 000 лв., която не е включена в съдебната му претенция; ответникът е бил привлечен в това производство като трето лице-помагач на страната на ответника Гаранционен фонд; искът е бил изцяло отхвърлен с влязло в сила решение. За да разреши спора въз основа на така установените факти, съставът на апелативния съд е приел,че в случая е приложима нормата на чл.223 ал.2 ГПК, според която това, което съдът е установил в мотивите на решението си по прекия иск, е задължително за третото лице-помагач в отношенията му със страната, която го е привлякла; тази задължителна сила има за предмет всички становища на съда, свързани с фактически констатации и правни изводи, както и становища по преюдициални въпроси, доколкото те обуславят изводите относно спорното право; същата обвързва страните и съда, разглеждащ спора между подпомаганата и подпомагащата страна, а последната не може в последващия процес да оспорва фактическите и правни изводи, обективирани в мотивите по предходното дело, освен при изключението по чл.223 ал.2 изр.2 ГПК. В тази връзка е констатирал,че във влязлото в сила решение по гр.д.№8442/17г. е прието, въз основа на заключение на съдебно-медицинска експертиза, че в резултат от деликта пострадалият Д. е получил изолирана черепно-мозъчна травма, изразяваща се в контузия на главата с подкожен хематом в лява челно-теменна област, мозъчна контузия – средно тежка степен, фрактура на черепа, епидурален хематом между костта и твърдата мозъчна обвивка вляво челно-слепоочно, фрактура на ляв горночелюстен синус, която травма представлява разстройство на здравето,временно опасно за живота; в острия период на травмата е проведено 5-дневно болнично лечение; лечебно –възстановителния период е продължил около 12-18 месеца; като са взети предвид възрастта на пострадалия, вида, естеството и тежестта на получените травми, изцяло в областта на главата, търпените болки и страдания, проведеното медикаментозно лечение, липсата на последвали усложнение, е направено заключение,че изплатеното от Гаранционен фонд обезщетение от 41 000 лв.отговаря на критериите за справедливост при обезщетяването на вредите, а съпричиняване от страна на пострадалия липсва. Основавайки се на разсъжденията по приложението на чл.223 ал.2 ГПК, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел,че ответникът по делото и обвързан от тези констатации и изводи в мотивите на решението на съда по прекия иск. Допълнително се е аргументирал с ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д.№1/2021г. на ОСГТК на ВКС, според чиито мотиви преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди не е ограничена от заявената претенция, като същият се определя според съдържанието на понятието „справедливост“, дефинирано в ППВС №4/68г. По тези съображения съдът е приел,че ответникът не може да оспорва размера на изплатеното от Гаранционен фонд обезщетение като несправедлив, доколкото в мотивите на решението по прекия иск изрично е прието обратното и поради това същият дължи да възстанови на основание чл.288 ал.12 КЗ/отм./ на Гаранционния фонд платеното от него. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Нито един от въпросите в изложението,по начина, по който са формулирани, не отговаря на общото изискване за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Същите са поставени в хипотеза на предявен обратен иск /по смисъла на чл.219 ал.3 ГПК/, какъвто не е предявеният от Гаранционен фонд и разгледан от двете инстанции регресен иск за заплащане от деликвента на изплатеното от фонда обезщетение за неимуществени вреди. Дори да се приеме, че определянето на иска като обратен представлява lapsus calami и въпросите бъдат обобщени до съдържащия се в контекста им смисъл на въпрос дали при разглеждането на регресния иск по чл.288 ал.12 КЗ/отм./ съдът следва да извърши преценка на размера на доброволно изплатеното от фонда на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди досежно неговата справедливост, според критериите, посочени в ППВС №4/68г. и приложима ли е разпоредбата на чл.223 ал.2 ГПК в случай,че по предходно проведено производство по пряк иск на пострадалия, в което производство деликвентът е участвал като трето лице-помагач, е претендирано обезщетение в размер над доброволно платения от фонда размер на обезщетение, достъпът до касационно обжалване не е обоснован поради липса на обосновани сочените от касатора в допълнение предпоставки на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК. Конкретни разрешения на така преформулирания, относим към предмета на спора въпрос, не се съдържат в сочената от касатора практика на ВКС, а съображения за необходимост от тълкуването на разпоредби на закона /в частност визираните във въпросите чл.52 ЗЗД и чл.223 ал.2 ГПК/ по причините и с целите, разяснени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в писменото изложение не са развити. Разпоредбата на чл.223 ал.2 ГПК е ясна и приложена от въззивния съд в точния й смисъл,като са съобразени изложените от съда,разрешил спора по прекия иск, разгледан с участието на ответника като трето лице – помагач на страната на ищеца, мотиви, че, при преценка на критериите за формиране на извод по чл.52 ЗЗД, разяснени в ППВС №4/68г., справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 41 000 лв., която сума междувременно ищецът е изплатил на пострадалия доброволно и поради вече извършеното плащане искът за разликата над тази сума е отхвърлен изцяло. Именно на тези мотиви, обвързващи страните по настоящото дело, в съответствие с нормата на чл.223 ал.2 ГПК, се е позовал въззивният съд, за да постанови крайния резултат. Не следва да се приеме за осъществена и самостоятелно изведената от законодателя предпоставка за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението на въззивния съд.Константно и непротиворечиво в практиката на ВКС се поддържа,че тази предпоставка е налице,когато решението страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на преценка за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка, доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на посочения критерий за достъп би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. В случая в обосноваване на основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК касаторът поддържа твърдение за „тежко нарушение на закона, изразяващо се в неприлагането на текста на чл.52 ЗЗД и в задължителните указания по т.ІІ,дадени в ППВС №4/68г., както и обратно тълкуване на ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д.№1/2021г. на ОСГТК на ВКС, което е … приложение на закона в неговия обратен смисъл и грубо нарушение на правилата на формалната логика“. Макар формално тези твърдения да попадат в хипотезите, изброени по-горе, те не се потвърждават при първоначалния прочит на мотивите в обжалвания съдебен акт.Дали съдът е следвало да извършва преценка доколко изплатеното от фонда обезщетение е справедливо по критериите на чл.52 ЗЗД във връзка с разясненията в ППВС №4/68г., е въпрос по правилността на съдебния акт, която се преценява с оглед конкретните обстоятелства по спора /т.е. доколко този въпрос е бил разгледан в производството по прекия иск, решението по който обвързва с мотивите си участниците в регресното производство/. Поради това в настоящата фаза на производството пред касационната инстанция не може да бъде формиран извод за приложимост на нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК, позволяваща достъпа до касация. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Великотърновски апелативен съд. С оглед изхода на делото пред касационната инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на Гаранционен фонд 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение