Определение № 1461 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2064/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на синдиците на „Търговска банка „АД-в несъстоятелност ЕИК[ЕИК], срещу решение №576/21.08.2023 г. по в.т.д. № 42/23 на Апелативен съд- [населено място], с което е потвърдено първоинстанционното решение № 260506 от 27.7.2022 г. по т.д. №1189/2017 на СГС за отхвърляне като неоснователни предявените от „КТБ“ АД /н./, ЕИК[ЕИК], чрез синдиците против Ц. Р. В., Г. П. Х., Г. К. З., А. М. П. и В. Б. С. искове с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН за осъждане на ответниците да заплатят при солидарно сумата от 680 200 евро – обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби от несъбрани вземания, възникнали по Договор за банкова кредитна линия от 29.04.2014 г., сключен между „КТБ“ АД и „Кондопап“АД, ЕИК[ЕИК], които вреди са причинени от неизпълнение на задълженията на ответниците в качеството им бивши администратори по смисъла на § 1, т. 2, б. „а“ от ДР на ЗБН при взимане на решение за отпускането на банков кредит, както и предявените при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 82 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 680 200 евро – обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби от несъбрани вземания, възникнали по Договор за банкова кредитна линия от 29.04.2014 г., сключен между „КТБ“ АД и „Кондопап“АД, които вреди са причинени от неизпълнение на договорните им задълженията по сключените с „КТБ“ АД договори за управление, както и предявените при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН за осъждане на ответниците да заплатят разделно всеки от тях съобразно заеманата от него длъжност равна част от сумата 680 200 евро - обезщетение за претърпени от „КТБ“ АД имуществени вреди от неизпълнение на договорните задължения по сключените с „КТБ“ АД договори за управление. Навеждат се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост и се претендира ВКС да отмени така постановеното решение и да постанови друго, с което да уважат исковете изцяло или да се върне делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд.. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280 ал.1, т.3 ГПК и чл.280 ал.2,предл.3 ГПК. Ответниците по касационната жалба не изпращат отговор на КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и са налице предпоставките по чл.280 ал.3 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, съдът се е позовал на следното: С исковата молба се претендира обезщетение на основание чл.57 ал.3 ЗБН за причинени имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби от несъбрани вземания, възникнали по Договор за банкова кредитна линия от 29.04.2014 г., сключен между „КТБ“ АД и „Кондопап“АД, ЕИК[ЕИК], които вреди са причинени от неизпълнение на задълженията на ответниците, в качеството им бивши администратори на КТБ АД по смисъла на смисъла на § 1, т. 2, б. „а“ от ДР на ЗБН, при взимане на решение за отпускането на банковия кредит. Ищцовата страна се е позовала на това, че вредата се изразява в претърпени загуби от несъбрано вземане в размер на 680 200 евро, представляващо просрочена главница за периода от 20.02.2015 г. до 22.04.2015 г. по договор за банкова кредитна линия от 29.04.2014 г. сключен между „КТБ“ АД и „Кнодопап“ АД. Така претърпяната загуба се обосновава с това, че с посочената сума е се е намалил патримониумът на банката, тъй като, вземанията на кредитополучателя са необезпечени и несъбираеми с оглед липсата на имущество, от което да се удоволетвори банката. Съставът на САС е счел, че от значение за крайния резултат по спора но чл.57 ал.3 ЗБН за пораждане на специалната имуществена отговорност по чл. 57, ал. 3 ЗБН на администраторите на банката е установяването на наличието на настъпила имуществена вреда за банката, тъй като от този елемент на фактическия състав зависят и останалите елементи, а именно, дали твърдяното неизпълнение на задълженията на администраторите е в пряка причинна връзка с тази вреда. Изложени са съображенията на въззивния състав, за това, че само по себе си, предоставянето в заем на парична сума не може да представлява имуществена вреда за кредитора във формата на претърпяна загуба, защото самото разпореждане с имуществото е резултат от съгласието на кредитора. Освен това, при подобно кредитиране имущественият актив на кредитора не намалява – предоставената в заем сума се трансформира в парично вземане към длъжника в същия размер, т. е. нетния ефект спрямо имуществото на кредитора е неутрален – то нито намалява, нито се увеличава като стойност. Възникналото срещу кредитополучателя вземане също е вид имуществен актив, но икономическата полза за кредитора от този актив не е толкова непосредствена, както прякото притежание на парични средства. В икономически смисъл паричното вземане, според съда, представлява „пари на път“, т. е. възможност за бъдещо придобиване на парични средства, които са всеобщ еквивалент, измерител и способ за натрупване на богатство, чрез които могат да се придобиват други активи. По тази причина стопанската изгода за кредитора от вземането се съизмерява с неговата изпълнимост /събираемост/. Вземането е изпълнимо, ако длъжникът има намерение и възможност да го изпълни доброволно, а при липса на доброволно изпълнение – ако кредиторът може да го събере, чрез способите на принудителното изпълнение. Ако длъжникът не изпълни доброволно задължението си, то тогава за кредитора съществува възможност да се удовлетвори за вземането от цялото секвестируемо имущество на длъжника, което служи за общо обезпечение на неговите кредитори, съгласно чл. 133 ЗЗД или от имуществото на трети лица, които са обезпечили вземането – ако има такова обезпечение. Следователно, при събираемост на паричното вземане, неговата номинална стойност съответства напълно на реалната стойност на този имуществен актив, поради което и предоставената в заем парична сума не представлява вреда за кредитора, тъй като няма нетно намаление на имуществения му актив. Ако вземането не може да се удовлетвори чрез способите на принудително изпълнение /напр. поради липса на имущество на длъжника и на третите лица които отговарят за дълга/, то е несъбираемо. В тази хипотеза то се обезценява, тъй като неговата номинална стойност не отговаря на реалната му стойност като актив, срещу който могат да се придобият реални парични средства. Поради това, ако вземането е несъбираемо, то предоставената в заем парична сума представлява невъзвратим разход за кредитора, т. е претърпяна загуба за него. Следователно, само в подобна хипотеза несъбраната част от вземането би представлявала вреда за банката по смисъла на чл. 57, ал. 3 ЗБН. Съдът е подчертал, че несъбираемостта, не се предполага и извод за нея не може да се направи само от липсата на доказано доброволно изпълнение от длъжника. Позовал се е на това, че несъбираемостта на вземането следва да се установява от доказани, предприети от ищеца адекватни съдебни и изпълнителни действия срещу длъжника, които са останали напълно или частично безрезултатни, т. е при напълно изчерпани процесуални способи за принудително събиране на вземането. Посочил е практика на ВКС в този смисъл: Решение № 60154/ 05.01.2022 г. по т. д. № 2272/ 2020 г. на ВКС, както и определение № 60 443/ 26.07.2021 г. по т. д. № 1858/ 2020 г. на ВКС и определение № 203/ 26.03.2021 г. по т. д. № 2993/ 2019 г. на ВКС. В случая, единственото твърдяно правно средство, предприето за събиране на вземането от банката – кредитор е инициираното заповедно производство и образуването въз основа на издадената заповед за изпълнение на изпълнително дело. Липсват данни, за събиране на вземането, чрез производството на универсално принудително изпълнение срещу длъжника, което дава възможност за множество правни действия каквито са примерно, отменителните искове. Няма и никакви данни и по реда на общото гражданско производство, кредиторът да е атакувал съобразно чл. 135 ЗЗД, като недействителни спрямо него, действия на длъжника, които го увреждат. Ето защо, според съда, едва след приключване на евентуално производство по несъстоятелност и след като бъдат изчерпани всички правни средства за събиране на вземанията, ако се установи, че има несъбрана част от вземането, то тогава съдът може да приеме, че вземането е несъбираемо. С оглед на изложеното, съдът е прел, че несъбираемостта на процесното вземане не е доказана по никакъв начин, от което следва, че не е доказана и настъпила вреда за ищеца, поради което и само на това, основание, исковете следва да бъдат отхвърлени. Отделно съдът се е позовал и на това, че не е доказана и причинната връзка между поведението на ответниците при сключването на договора за кредит и претендираните имуществени вреди. Посочил е, че от приетите по делото съдебно – счетоводни експертизи се установява, че просрочие на процесния договор е допуснато след 26.01.2015 г., което е много след като ответниците са били отстранени от длъжност /20.06.2014г./ и след като банката е поставена под особен надзор - обстоятелство, което не е във връзка с поведението на бившите администратори и което със сигурност е рефлектирало върху кредитополучателя, предвид целта за която е усвоен кредита – сделка с трето лице. Въззивният съд е направил извод на база преждеизложеното, че дори и да могат да се установят настъпили вреди за банката, то те са резултат от забавените й действия по събиране на вземането по просрочения, а не единствено от факта на отпускането на кредит без да са учредени всички договорени обезпечения, още повече, че такова изискване не е предвидено нито по закон, нито в договора. В резултат исковете са счетени за изцяло неоснователни. В депозираното към КЖ изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани от страна на касатора следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви по оплакванията във въззивната жалба или е достатъчно да препрати към мотивите в първоинстанционното решение; 2. Какви са предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство съгласно чл.266 ал.2 и 3 ГПК; 3.Длъжен ли е съдът да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи и доказателства и възражения на страните; 4. За разпределението на доказателствената тежест относно събираемостта на процесното вземане по иск по чл.57 ал.3 ЗБН; 5. Какъв е способът за доказване на всички дължими действия по реализиране на правата срещу длъжника на банката и длъжен ли е ищецът да предприема действия по събиране на вземане, които не биха довели до събирането му; Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, по отношение на всеки един от описаните по-горе въпроси, следното: Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна практика на ВКС, обективирана в множество решения по чл.290 ГПК се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е обсъдил подробно приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, и е намерил исковете за изцяло неоснователни. Изложеното се отнася и до липсата на качеството обуславящ изхода по спора и по отношение на въпрос под №3 Вторият въпрос е във връзка с оплакване за постановен отказ от въззивния съд да назначи графологична експертиза относно проверка на автентичността на подписа на ответника В. върху съответен доклад. С оглед произнасянето на съда, базирано върху обективна липса на вреда за банката, следва еднозначно изводът, че при допусната експертиза и дори при неин положителен отговор, това не би променило изхода по спора-т.е. въпросът не се явява обуславящ за произнасянето на съда като цяло. По отношение на това, чия била доказателствената тежест относно събираемостта/несъбираемостта на процесното вземане/въпрос №4/, следва да се има в предвид, че въпросът е по правилността, тъй като е в зависимост от спецификата на фактите по конкретния спор. Във всички случаи общото правило на чл.154 ал.1 ГПК е приложимо и доколкото не става въпрос за отрицателен факт, а за обективно състояние, то следва само да се отбележи, че въззивният съд се е съобразил с горната императивна процесуална разпоредба, според която всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Петият въпрос, така както е формулиран, касае изцяло спора по същество, т.е. отговорът му е в зависимост от конкретно наведените в ИМ правопораждащи отговорността по чл.57 ал.3 ЗБН по настоящия спор факти и следователно касае правилността на обжалваното произнасяне на въззивния съд по специфичните за спора обстоятелства, а не изясняването на съдържанието на самата правна норма в цитираната разпоредба на закона. В мотивите към т.1 от ТР по реда на нормативното тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Не е налице „очевидна неправилност“ на обжалваното решение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В., в изложението на основанията за достъп до касация, това основание / по чл.280 ал.2,предл 3 ГПК/ не е изобщо развито в съответната конкретика, а е само общо наведено. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Първо т.о. на ТК счита, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК и чл.280 ал.2,предл3 ГПК, поради което