Определение № 50742 от 18.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 949/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Генерал Тошево, представлявана от В. Д. – кмет, чрез юрк. Ж. З., срещу въззивно решение № 219 от 21.12.2021 г. по в. гр. д. № 364/2021 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е отменено решение № 260036 от 26.02.2021 г. по гр. д. № 461/2019 г. на Районен съд – Генерал Тошево в частта, в която е бил отхвърлен предявеният от С. И. С. против Община – Генерал Тошево иск за сумата от 5 475,27 лв. и вместо него е постановено друго, с което е осъдена Община – Генерал Тошево да заплати на С. И. С. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползването на 14.325 дка, като реална част от поземлен имот с идентификатор * по КК на [населено място], за времето от 15.05.2015 г. – 04.11.2019 г., възлизащо общо на сумата от 5475,27 лв., от която 734,40 лв. за времето от 15.05.2015 г. -31.12.2015 г.; 1 218 лв. за 2016 г.; 1 246 лв. за 2017 г.; 1 261 лв. за 2018 г. и 1 015. 87 лв. за времето от 01.01.2019 г. - 04.11.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 5 475,67 лв., считано от датата на подаване на исковата молба - 05.11.2019 г. и до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди се и наличието на очевидна неправилност. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът формулира следните въпроси: 1/ „Въведените от ищеца обстоятелства и твърдения относно неоснователното обогатяване на община ген. Тошево, като следствие от ползването на процесните земеделски площи, в частност чрез изливането на води от ПСОВ следва ли да даде правна квалификация на процесния иск, като такъв по чл. 50 ЗЗД?“; 2/ „Следва ли да се приеме, че съда е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация, а именно чл. 59 ЗЗД или въззивния съд е следвало да квалифицира иска по чл. 50 ЗЗД или да прекрати производство по иска по чл. 59 ЗЗД като недопустим?“ и 3/ „При издадено разрешително за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води в повърхностни води от органа по чл. 52 от Закона за водите необходимо ли е учредяване на законен сервитут на водопрекарване по смисъла на чл. 112 от Закона за водите?“. Ответната страна по жалбата С. И. С., чрез адв. В. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че се спори между страните относно наличието на елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване, както и на различното им виждане дали процесната необработваема земя е естествено или изкуствено създадено релефно образование – Сухо дере, което да представлява "воден обект" по смисъла на § 1, т. 34 от ДР на Закона за водите, принадлежащ по силата на разпоредбата на чл. 23 от Закона за водите на собственика на терена и в който воден обект, Пречиствателната станция на Общината зауства отпадъчните води от канализационната мрежа на града след пречистването им, което да обуслови заплащане на обезщетение за ползването му без правно основание. Посочил е, че разрешително за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води в повърхностни води № 13750007/22.11.2012 г. е издадено от МОСВ, Б. дирекция за управление на водите Дунавски район с център П. на основание чл. 46, ал. 1, т. 3б"б", чл. 50, ал. 1 и чл. 52, ал. 1, т. 4 от Закона за водите и Наредба № 2 от 08.06.2011 г. за издаване разрешителни за заустване на отпадъчни води във водни обекти и определяне индивидуалните емисионни ограничения на точкови източници на замърсяване, въз основа на заявление от 28.11.2011 г., подадено от кмета на Община Генерал Тошево. Отбелязал е, че с него е разрешено ползването на воден обект: "Сухо дере", поречие Дунавски Добруджански реки за заустването на отпадъчни води за експлоатация на "Канализационна система на [населено място]" на община Генерал Тошево. В разрешителното е посочено, че "Канализационна система на [населено място]" включва канализационна мрежа с ПСОВ. В графата "Срок на действие на разрешителното" е вписан Начален срок: 22.11.2012 г. и Краен срок: 22.11.2018 г. Съдът е установил още, че вещото лице инж. Я. Д., изготвила назначената по делото съдебнотехническа експертиза, е посочило в заключение рег. № 260004/25.08.2020 г., че по кадастралната карта на [населено място] и землището му, одобрена през * г., процесният имот е заснет като поземлен имот с идентификатор *, а имотът, в който е разположена пречиствателната станция като поземлен имот с идентификатор *. Констатирал е също така, че вещото лице е приело, че се касае до обособено естествено релефно образование –дере с обща площ от 14. 325 дка. Посочено е, че след построяването на пречиствателната станция във времето след 1976 г., дерето е моделирано така, че да поеме водата от нея, като от двете му страни са направени диги. Съдът е отбелязал, че въз основа на направените констатации, вещото лице е дало заключение, че техническата характеристика на процесната необработваема площ е естествено образувание, сухо дере. По него преминава пречистена вода от смесена канализация след пречиствателната станция. Не е обособено като канал за отвеждане на отпадъчни води – няма бетонови тръби или бетонова облицовка на коритото. Трасето на дерето е образувано по естествен път, но са налице данни и за човешко въздействие-дерето е уширено, може би и удълбочено, а от двете му страни са изградени диги за поемане на високите води. Посочил е още, че размерът на пропуснатите ползи за площта от 14. 325 дка, заета от дерето в имота на ищеца и отвеждащ водите от пречиствателната станция, изчислени на базата на годишната рента за земеделска земя в землището на *, вещото лице е определило по години както следва: 2019 г. - 1 203 лв.; 2018 г. - 1 261 лв.; 2017 г. - 1 246 лв.; 2016 г. - 1 218 лв. и 2015 г. - 1 175 лв. Въззивният състав е установил, че съгласно разпоредбата на § ал. 1, т. 34 от ДР на Закона за водите "воден обект" е постоянно или временно съсредоточаване на води със съответни граници, обем и воден режим в земните недра и в естествено или изкуствено създадени форми на релефа заедно с принадлежащите към тях земи. Посочил е за установено по делото, че в случая се касае за обособено естествено релефно образование –дере, допълнително моделирано от човешко въздействие, в което има свободно течащи води, които освен естествен отток на повърхностни води от дъждове и сняг, са и изтичащи от ПОСВ на [населено място] до и по посочения земен профил. Горното е прието за обуславящо характеристиката на процесното дере на воден обект по смисъла на § ал. 1, т. 34 от ДР от ЗВ. Отчел е, че съгласно разпоредбата на чл. 23 от Закона за водите собственикът на земята е собственик и на водите и водните обекти в имота, а придобиването на правото на собственост върху водните обекти се извършва чрез правна сделка за земята, в която са разположени ( чл. 30 от Закона за водите ), поради което е приел, че водният обект е притежание на ищеца С. С.. Съдът е съобразил, че съгласно разпоредбата на § ал. 1 25 от ДР на Закона за водите "ползване" на водния обект е всяка дейност в него, която без да е свързана с отнемане на водите му, притежава потенциал за въздействие върху режима на водите. Приел е още, че безспорно вливането в дерето на води от ПСОВ, обект на притежание на Община Генерал Тошево има потенциала за такова въздействие, поради което общината ползва сухото дере. Отбелязал е, че с разпоредбата на чл. 108 от Закона за водите е установен сервитут, произтичащ от положението на имотите, като собствениците на разположените по-горе имоти нямат право да възпрепятстват естественото оттичане на водите и да утежняват понасяните във връзка с това ограничения от по-ниските имоти, а собствениците на по-ниските имоти са длъжни да приемат водата, която се оттича естествено от по-горните имоти. Касае се до естествен сервитут, който природата е създала и също тя е, която поставя границите му. Задължението касае свободното оттичане на дъждовна или вода от естествен произход, не и случаите когато собственикът на по-високо разположения имот задоволява определени стопански нужди и водоотичането е предизвикано по изкуствен път, като резултат от производствена дейност. Съдът е отчел, че за разлика от хипотезата на чл. 108 от ЗВ, оттичането на вода с изкуствен източник или път на движение, предизвикано от собственика на по-високо разположения имот обслужва единствено собственика на по-високо разположения имот (господстващия) и не създава задължения за собственика на имота, през който се оттича водата (служещия имот), освен в резултат от постигането на изрична договореност между собствениците на имотите относно оттичането на водата, изразено в предвидената от закона форма за учредяване на сервитутно право. Въззивният съд е установил още, че правото на водопрекарване е законен сервитут, уреден в разпоредбата на чл. 112 от Закона за водите и се състои в задължението на всеки собственик да даде право на водопрекарване през своя имот на всички, които имат постоянна или временна нужда от това. Водопрекарването е обусловено от нуждите на собственика на господстващия имот (земеделски, производствени, за питейна вода) и се изразява в прекарване на повърхностно течение или в изграждане на водопроводи и други съоръжения за водопрекарване. Сервитутът на водопрекарване не възниква автоматично по силата на закона. Посочил е, че той може да се учреди по два начина: по споразумение на собствениците на господстващия и служещия имот, а ако съгласие не се постигне – с разрешение на органа по чл. 52, ал. 1, т. 4 от Закона за водите-директора на басейнова дирекция, което има конститутивно действие съгл. чл. 112, ал. 3 от Закона за водите. Констатирал е, че изпълнението на правата по акта на органа по чл. 52, ал. 1, т. 4 е допустимо само след заплащане на определеното обезщетение. При съобразяване, че се касае до оттичане на води с изкуствен източник от производствена дейност, въззивната инстанция е приела, че разпоредбата на чл. 108 от Закона от водите не съставлява законово основание собственикът на по-високо разположения господстващ имот –Община Генерал Тошево, да ползва за оттичането им дерето-воден обект, разположено в по-ниско разположения служещ имот притежание на С. С.. Съдът е констатирал също така, че не е налице учреден в полза на общината законен сервитут на водопрекарване по смисъла на чл. 112 от Закона за водите. Не се твърди да е налично споразумение между първоначалните собственици на господстващия и служещия имот: Община Генерал Тошево и "Риск инженеринг" АД, което като обвързващо праводателя на ищеца С. С. да е задължително за него като приобретател по придобивната сделка от 2015 г. Отчел е, че такова споразумение не е налично и между Община Генерал Тошево и С. С., въпреки отправените предложения от ищеца за сключването му. Не е издаден и административен акт по смисъла на чл. 112, ал. 3 от ЗВ и от органа по чл. 52, ал. 1, т. 4 от Закона за водите - директора на басейнова дирекция. Съдът е приел е, че разрешително за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води в повърхностни води № 13750007/22.11.2012 г., не съставлява такъв акт. Въззивният съд е посочил, че ползването на воден обект е законово регламентирана дейност, извършвана при разрешителен режим. В тази връзка е приел, че този разрешителен режим не дерогира изискването на чл. 112, ал. 3 от Закона за водите, при липса на споразумение между собствениците на господстващия и служещия имот, да бъде издаден нарочен акт от директора на басейнова дирекция, с който да бъде учредено право на водопрекарване в полза на титуляра на разрешителното, с който да се определи и размерът на дължимото обезщетение за него в полза на собственика на служещия имот, задължен по силата на закона - чл. 112, ал. 1 от Закона за водите да даде право на водопрекарване. Съдът е установил, че дори да се приеме, че разрешителното от дата 22.11.2012 г. е такова по смисъла на чл. 112, ал. 3 от ЗВ, въпреки липсата на посочено обезщетение за собственика на служещия имот, то неговият срок на действие е 22.11.2012 г. -22.11.2018 г., периодът за който се претендира обезщетение по делото е 15.05.2015 г. - 04.11.2019 г. и в този срок обезщетение не е било заплащано. Посочил е, че изпълнение на правата по акта на органа по чл. 52, ал. 1, т. 4 от ЗВ е допустимо само след заплащане на обезщетение, т. е. за целия срок на разрешителното ползването от Община Генерал Тошево на имот на С. С. е било недопустимо, а за времето от 23.11.2018 г. до 04.11.2019 г. без разрешение, т. е. без правно основание за целия исков период. Отчитайки, че след като Законът за водите е предвидил, че сервитутното право на водопрекарване може да възникне по силата на правна сделка или по силата на административен акт и такива не са представяни по делото, въззиввната истанция е приела за несъмнено установеното по делото (всички писмени и гласни доказателства и заключение на вещо лице), че Община Генерал Тошево ползва притежаван от С. С. воден обект – дере с площ от 14. 325 дка, като реална част от поземлен имот с идентификатор 14711. 247. 5 по КК на [населено място], за отвеждане водите на канализационната система на общината след пречистването им от ПСОВ и това ползване е без правно основание, поради което се дължи обезщение, което следва да се присъди по реда на чл. 59 от ЗЗД. Съдът е приел също така, че предпоставките на чл. 59 от ЗЗД могат да бъдат осъществени и в случаите, когато се касае до специфичен обект на ползване-воден обект. Именно ползата съставлява съдържанието на сервитутното право, поради което и заплащането на обезщетение на собственика на служещия имот, законът въздига като условие за допустимост за ползването му за водопрекарване (повърхностно преминаване на производствени води). Констатирал е, че в случая е налице обедняване на ищеца, нереализирал полагаща му се имуществена облага, като не е получил заплащане на обезщетение за преминаване на водите през имота му – респ. ответникът си е спестил разход, който е бил задължен да направи. Отбелязал е, че обезщетението е определено от вещото лице по годишен размер. С оглед посочения в исковата молба период от 15.05.2015 г. (датата на придобиване на земеделския имот) – до 05.11.2019 г. (датата на предявяване на иска), съдът е посочил, че дължимото обезщетение е в размер на пълния годишен размер, посочен от вещото лице за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. (1 218 лв. +1 246 лв. + 1 261 лв.), а за 2015 г. – такова за 7 месеца и половина, т. е. 734. 40 лв., а за 2019 г. – такова за 10 месеца и 5 дни, т. е. 1 015. 87 лв. Размерът на дължимото обезщетение за времето от 15.05.2015 г. до датата на заявяване на иска 05.11.2019 г. въззивният съд е определил в общ размер от 5 475.27 лв. Поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, въззивният състав е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде уважен в определения размер. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По отношение на първите два въпроса, формулирани от касатора в изложението, относно правната квалификация на процесния иск, настоящата инстанция намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Съдът се е произнесъл по заявените от ищеца факти, твърдения и заявен петитум и въз основа на тях е определил правната квалификация на иска. Оплакването за неправилна правна квалификация е относимо към правилността на акта, а не към неговата допустимост. Преценката за правилност и обоснованост обаче се извършва от касационния съд само ако обжалването бъде допуснато. Самото оплакване не може да обоснове извод за наличие на общо основание за достъп до касация. За пълнота на мотивите следва да се посочи също така, че касаторът не е обосонавал и допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – не е посочил задължителна практика на ВКС или друга съдебна практика, на която обжалваното въззивно решение да противоречи, а това е негово задължение, съгласно приетото в т. 2 и т. 3 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не са изложени и мотиви с какво отговорът на ВКС по въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, а това се изисква от жалбоподателя, съгласно т. 4 на същото тълкувателно решение. Не следва да се допусне касационно обжалване и по третия въпрос, наведен в изложението. Поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е фактически и е зададен общотеоретично, а не в контекста на правните разрешения на съда. Същевременно не е и обуславящ крайните решаващи изводи на съда, тъй като какъвто и отговор да се даде на този въпрос, не би се обусловил различен краен резултат с оглед категорично установеното в процеса обстоятелство, че обезщетение не е определяно и изплащано на собственика на терена за процесния период, което е условие за настъпване на изпълнението на правата по акта на органа по чл. 52, ал. 1, т. 4 от ЗВ. Следва да се посочи освен това, че по отношение на формулирания въпрос не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Последното е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а само формално се е позовал на законовия текст, с твърдения за липса на практика по казуса, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице. Необосновани са твърденията на касатора за недопустимост на обжалвания акт. Те са обосновани с оплакванията на касатора за неправилна квалификация на иска и с възможността за предявяване на друг иск за защита на нарушеното право на ищеца. При съобразяване на изложеното по-горе във връзка с въпросите за правната квалификация, както и фактът, че не се констатират процесуални пречки или липсата на процесуални предпоставки за постановяване на обжалваното решение, следва изводът, че същото не е недопустимо. Многократно в актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, касационната инстанция приема, че неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на решението и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. В мотивите на ТР № 2/29.03.2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало - произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията и петитума, но тези доводи и искане са подведени към погрешна правна норма, решението не е недопустимо, а неправилно. Тази преценка се извършва само ако касационното обжалване бъде допуснато. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 600 лева. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,