Определение № 2498 от 22.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3460/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. Ф., Е. С. Ц., Е. Т. Де Б., Л. Т. Р., А. П. Г., С. А. Д., А. К. К., С. К. Д., А. Г. М., З. Г. Л. – К., А. Я. Я., Р. Я. Я., В. В. С. и Е. А. С. срещу въззивно решение № 178 от 09.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 519/2021 г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 162 от 05.11.2015 г., поправено с решение от 09.05.2016 г., с решение № 464 от 26.06.2018 г. и с решение № 199 от 12.02.2019 г., постановени по гр. д. № 1235/2010 г. на Несебърския районен съд, и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от касаторите против П. Д. Д. и К. Х. Ч. искове по чл. 49, вр. чл. 45, вр. чл. 53 и чл. 82 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумата 76 200 лв., представляваща обезщетение за нанесените им имуществени вреди в резултат на унищожаването (събарянето) на собствените им сгради - маслобойна и петмезчийница, както и за сумата 47 577 лв. - пропуснатите ползи, от които ищците са лишени в резултат на унищожаването (събарянето) на сградите, ведно със законната лихва. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство са наследници по закон на К. Т. Р., М. А. М. и В. Ф. С.. Наследодателите, в качеството си на съдружници във „В. Стумбов и Сие“, са били собственици на предприятие - мелница, маслобойна и петмезчийница, ведно с прилежащ терен, като сградите са с обща площ от 351 кв. м, построени в общинска земя с площ от 666 кв. м, съставляваща поземлен имот с идентификатор *** /стар идентификатор */. Предприятието е национализирано по силата на ЗНЧИМП и е съставен акт за завземане № 55/20.11.1950 г., като собствеността на мелницата, маслобойната и петмезчийницата са възстановени на бившите собственици, респ. на техните наследници по силата на ЗВСОНИ и със заповед № 33/18.03.1993 г. на кмета на община Несебър посочените недвижими имоти са отписани от актовите книги за държавна собственост. На 09.04.2002 г. ищците са сключили договор за наем на процесните сгради с ЕТ „Александър Арнаудов - А. А.“, като при посещение в имота на 30.03.2006 г. същите са установили, че е започнало тяхното събаряне. По отношение на поземления имот не е проведена реституция и същият е останал държавна собственост. С нот. акт № 45/18.10.2002 г. ПК „Юнона, гр. Несебър, е призната за собственик по давностно владение на УПИ * в кв. 5, по плана на [населено място], урегулиран от 970 кв. м, а с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 145/31.07.2003 г., е продала имота на „Екселенс – 95“ ООД, представлявано от К. Ч., като в полза на дружеството е издадено разрешение за строеж № 263/27.12.2005 г. С нот. акт № 190/22.02.2006 г. „Еселенс - 95“ ООД е продало терена на „Меспродукт“ ООД, представлявано от П. Д. Д.. Със заповед № 47/08.03.2006 г. на община Несебър е извършена замяна на титуряра по разрешението за строеж. С протокол № 6/29.03.2006 г. е открита строителната площадка и е определена строителна линия и ниво на строежа. С нот. акт № 2/25.05.2006 г. „Меспродукт“ ООД е продало имота на „Ферт“ ООД, представлявано от К. Ч.. С оглед на така установеното въззивният съд е приел, че фактическите и правни действия на П. Д. и К. Ч. във връзка с придобиване на правото на собственост върху терена и снабдяване със строителна документация, по наемане на лица за събаряне на постройки, извършване на изкопни дейности и изграждане на нови постройки, са извършени в качеството им на управители на посочените дружества, а не в лично качество – като физически лица. Всички права и задължения по гореописаните разпоредителни сделки, както и извършените фактически действия по събаряне на постройки и изграждане на нови, са възникнали в полза и в тежест на юридическите лица, представлявани от своите управители – „Ферт“ ООД, представлявано от К. Ч., и „Меспродукт“ ООД, преставлявано от П. Д. В качеството на управител на „Меспродукт“ – ООД, ответникът П. Д. е възложил събарянето на постройките. С оглед на това, имуществената отговорност следва да се носи от дружеството, а не от управителя, в качеството му на физическо лице. По отношение на претенцията за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи съдът е посочил, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която „Ферт“ ООД е осъдено да заплати на ищците, съобразно наследствените им квоти, сумата от 47 577 лв., представляваща обезщетение за лишаването им от право на ползване на терена, в размер на месечния наем за периода от 30.06.2006 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на задължението, поради което за невъзможността да ползват постройките в периода 30.06.2006 г. – 10.08.2010 г. на ищците вече е присъдено обезщетение. С оглед на това, е прието, че да се признае на ищците правото на второ обезщетение и спрямо ответниците П. Д. и К. Ч., би означавало същите да се обогатят неоснователно. В допълнение е посочено, че по делото не е установено ответниците в лично качество да са разпоредили/възложили събарянето на постройките. Исковите претенции са приети за неоснователни и поради факта, че ищците не са доказали предприемането на фактически и правни действия, водещи до реализирането на твърдените ползи и поведението на ответниците да е имало за пряка и непосредствена последица изгубване на възможността да се реализират ползите. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Съществува ли задължение за съда да връчва съобщенията до страната лично, след като тя има надлежно упълномощен представител по делото и освобождава ли се от това задължение съдът, ако връчи съобщението на такъв пълномощник, или следва да предприеме други способи за връчване и отказът на адвокат да приеме съобщението на своя доверител засяга ли редовността на връчването“; 2. „Допустимо ли е страна по делото да черпи права от извършено откъсване на листи от кориците на делото“; 3. „Относно правото на присъединилия се към въззивната жалба другар, който е пропуснал своето право на въззивна жалба да подаде своя отделна и с различно съдържание въззивна жалба, и да въвежда различни оплаквания от въведените с въззивната жалба, към която се е присъединил“; 4. „Относно възможността на въззивния съд да се произнесе по невъведено твърдение на въззивника П. Д. и определяне на качеството, в което той е действал при извършване на деликта, различно от изрично заявеното от него, а именно в лично качество, а не в качеството на управляващ представлявано от него дружество“; 5. „Когато по делото пред въззивната инстанция част от доказателствения материал са били няколко присъединени в тяхната цялост дела - наказателно и административно и след като съдът е приел делото за приключило е върнал тези дела и те към момента на разглеждане на делото вече не са били налични поради значителния период от време, който е изминал - повече от пет години, постановеното въззивно решение при непълнота на доказателствата ли се е произнесъл и как може да се санира този пропуск в конкретния случай, след като Бургаския окръжен съд не е могъл да се запознае с тези доказателства и по всяка вероятност няма как да може, както се случи с нотариалното дело по обстоятелствената проверка на държавен имот, което бе унищожено поради изтичане на срока за неговото съхранение“, и 6. „Присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, които страната е уговорила, но не е представила доказателства за изплащането му и как следва да бъде доказано неговото изплащане - чрез представяне на нарочен документ (разписка, платежно нареждане и пр.) или е достатъчно в договора за правна помощ да е отбелязано, че възнаграждението е платено“. Бланкетно се релевират и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по жалбата К. Х. Ч., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. От ответника П. Д. Д. не е постъпил писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не е нищожно. Същото не страда и от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. Въззивното решение би било недопустимо и когато съдът се е произнесъл по жалба, която е подадена след изтичането на срока за обжалване. Изложените от касаторите доводи, че въззивната жалба на жалбоподателя П. Д. е просрочена, не могат да бъдат споделени. В случая по отношение определението на окръжния съд за нейното оставяне без разжлеждане е осъществен инстанционнен контрол, като с определение № 254 от 17.08.2021 г. по в. ч. гр. д. № 319/2021 г. на Бургаския апелативен съд е прието, че въззивната жалба не е просрочена и е допустима, тъй като първоинстанционното решение не е било надлежно връчено на жалбоподателя. Присъединяването от обикновен другар на съищеца/съответника към подадената от последния въззивна жалба се осъществява в срока и по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК само в хипотезата на редовна и допустима въззивна жалба и чрез него присъединяващият се става страна във въззивното производство. Конституирането на обикновения другар на жалбоподателя е форма на присъединяване към въззивна жалба, при която произнасянето от съда по правилността на решението е дължимо в рамките на „посоченото в жалбата“. Независимо от броя на присъединените жалбоподатели, преценката на въззивната инстанция е въз основа на доводите в жалбата, подадена от единия от ответниците. Първите три въпроса са поставени във връзка с изложените доводи на касатора за недопустимост на постановеното въззивно решение, поради което същите не обуславят допускането на касационно обжалване на въззивното решение с оглед посоченото по-горе. Не е налице и противоречие на въззивното решение с посочената във връзка с първия въпрос многобройна практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Четвъртият въпрос е по съществото на спора и изисква преценка на доказателствата и фактите по делото, което също не може да се извърши в производството по предварителна селекция на касационната жалба. Петият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като в случая въззивният съд е направил своите фактически и правни изводи въз основа на наличните доказателства по делото, което в съдържащата се във въпроса хипотеза е било единствено възможно, като самите касатори не сочат с какво тези изводи биха били други, ако наказателното и административно дело и понастоящем съществуваха и бяха част от приложенията по настоящото дело. Наред с това във връзка с този въпрос /както и по въпроси №№ 2, 3 и 4/ същите се позоват на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да излагат релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. По последния поставен процесуалноправен въпрос настоящият състав на ВКС счита, че не следва да се произнася. Действително, в касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение в частта за разноските. Доколкото обаче в ГПК е уреден самостоятелен ред за защита срещу решение в частта му за разноските, следва да се приеме, че касационната жалба в тази й част представлява молба по чл. 248, ал. 1 ГПК, която компетентен да разгледа е съдът, постановил решението, на когото същата следва да бъде върната за произнасяне. Касационната инстанция може да се произнесе по дължимостта на разноски във въззивното производство само при постановяване на решение по чл. 293 ГПК след вече допуснато касационно обжалване и при пререшаване на делото, или по повод на обжалване на постановено от въззивния съд определение по чл. 248 ГПК. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация К. Х. Ч. сумата 5500 лв., представляваща заплатени от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,