Определение № 1553 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2063/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. В. и И. Й. В. срещу решение №171 от 12.06.2024 г. по в.т.д.№153/2023 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №591 от 23.12.2022 г. по т.д.№7/2022 г. на ОС варна в частта, с която В. Н. В. и И. Й. В. са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми: 73 173.25 лв., главница, ведно със законната лихва от 06.01.2022 г. до окончателното погасяване на задължението; 906.25 лв., договорна лихва за периода 20.03.2020 г. – 04.01.2022 г.; 175.50 лв., такси за периода 20.03.2020 г. – 04.01.2022 г.; 78.72 лв., застраховки; 356 лв., нотариални разходи за периода 24.06.2021 г. – 04.01.2022 г., всички дължими на основание договор за кредит за покупка на недвижим имот HL41935 от 01.08.2008 г., вземанията по който са прехвърлени от „Юробанк И Еф Джи България“ АД в полза на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД съгласно договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит от 02.10.2008 г. и след това прехвърлени от „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД в полза на „Юробанк България“ АД съгласно договор от 25.02.2015 г. за прехвърляне на вземания по договори за кредит и в частта, с която В. Н. В. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД и сумата от 157.26 лв. над присъдената при условие на солидарност договорна лихва в размер на 906.25 лв. за периода 20.03.2020 г. – 04.01.2022 г. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Обвързан ли е съдът от уговорките между страните в договор за кредит и може ли по свой почин да изведе релевантни за спора факти посредством доказателствени средства, когато обстоятелства за тези факти не са уговорени между страните по съглашението, но са от значение за разрешаване на спора и как следва да процедира съдът в този случай. 2. Съставлява ли изменение на договор за кредит от страна на съда, доказване на обстоятелства посредством доказателствено средство, които обстоятелства не са уредени между страните нито с договор, нито с допълнително споразумение към него, какви са предпоставките за тези действия на съда и как следва да процедира. 3. Изключва ли забава на кредитополучателя липсата на индивидуализация на месечната погасителна вноска в договор за кредит, респ. при промяна на условията в него с допълнително споразумение и липсата на погасителен план към него и как следва да процедира съдът в този случай. 4. От кой момент изпада в забава кредитополучателя по договор за кредит при липса на индивидуализация на размера на месечната вноска и нейния падеж и как следва да процедира съдът в този случай. 5. Невъзможността потребителят- кредитополучател по договор за кредит сам да изчисли размера на месечната погасителна вноска, следва ли да го поставя в забава спрямо кредитора или неполагане на дължимата грижа от кредитора изключва тази забава. 6. Ноторен факт ли е, че банковите кредити се издължават ежемесечно и следва ли съдът да зачита залегналия в чл.9 ЗЗД принцип по отношение съдържанието на договора за кредит. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по силата на договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL41935 от 01.08.2008 г., „Юробанк България” АД е предоставило на В. Н. В. и И. Йордановa В. кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 39 150 евро, при срок за издължаване от 240 месеца, при договорена лихва в размер на 5%, а съгласно допълнително споразумение от 20.11.2017 г., кредитът е превалутиран от швейцарски франкове в лева, преструктуриран е и е определен нов лихвен процент, като за периода 01.08.2008 г. - 19.11.2017 г. кредитът се е погасявал във валута швейцарски франкове, а след този период в лева. Изложил е съображения, че доколкото страните са постигнали съгласие кредитът да бъде издължен за 240 месеца от деня на усвояването му, както и че погасяването му става на месечни вноски и предвид приложенията към заключението на ССчЕ, от които се установява, че погашенията са правени ежемесечно, следва да се приеме, че е налице уговорена падежна дата - края на месеца, за който се отнасят уговорените месечни погашения. Установил е, че последното плащане е извършено на 27.03.2020 г., а кредитът е обявен за предсрочно изискуем по отношение на И. Йордановa В. на 06.08.2021 г., а по отношение на В. Н. В. – на 16.09.2021г., т.е. година и половина след последното плащане. При това положение не е споделил тезата на ответниците, че по делото не е установено забавяне в плащанията поради липсата на уговорена падежна дата, респективно, че липсва и обективният елемент на предсрочната изискуемост. Независимо, че във въззивната жалба не се е поддържало оплакване за нищожност поради неравноправност на клаузите на договора, прехвърлящи валутния риск от покачване на курса на швейцарски франк върху кредитополучателите /потребители/, както и на тези, регламентиращи условията и начина на изменение на размера на лихвения процент по договора за кредит, съдът е извършил служебна проверка, като е достигнал до извод, че тези клаузи са нищожни. Предвид тези правни изводи е счел, че дължимата сума по кредита следва да бъде изчислена при първоначалните уговорки в договора за кредит от 01.08.2008 г. за валутен курс на швейцарския франк спрямо евро и визирания в чл. 3 ал.1 от договора размер на възнаградителната лихва от 5% и след съобразяване на извършените вноски в левове за погасяване на кредита и преизчисляването им при запазване на валутния курс към датата на сключване на договора. Настоящият състав намира, че по отношение формулираните от касаторите въпроси не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Първите два от въпросите, втората част от четвърти и шести въпрос, са израз на поддържаната в хода на процеса, но невъзприета от въззивния съд теза, че между страните не е бил уговорен падеж на ежемесечните погасителни вноски по процесния договор за кредит, поради което не е настъпила предсрочна изискуемост. Както бе посочено обаче, въззивният съд, тълкувайки волята на страните, изразена в договора за кредит (критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му), изрично е приел, че в договора такъв падеж е бил уговорен, респективно с посочените въпроси се поддържа неправилност на изводите на съда и по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност (което не се поддържа, а и установява по делото), не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. Останалите въпроси, свеждащи се до липсата на индивидуализация на размера на дължимата ежемесечна погасителна вноска изобщо не са обсъждани в обжалваното решение, тъй като във въззивната жалба не се е съдържало оплакване в тази насока (единственото оплакване е било относно ненастъпила предсрочна изискуемост поради липсата на уговорен падеж на погасителните вноски, което е подробно обсъдено), респективно тези въпроси не са обусловили решаващата воля на съда. Освен изложеното следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че въпросите са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, спрямо тези въпроси не е налице поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не се установяват предпоставките, с които съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свързва наличие на визираното основание - когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,