Определение № 617 от 02.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 571/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Община Баните, обл. Смолян, срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Иван Тодоров Георгиев, в качеството на ЕТ „Инж. Иван Георгиев“ иск по чл. 365, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на парични вземания по договор за спогодба. Изложени са оплаквания за неправилност на обжалваното решение с искане за отмяната му със съответните последици.

Ищецът оспорва жалбата.

I. Решението си въззивният съд е обосновал с правните съображения, че сключеното между страните споразумение от 23.09.2013 г. има правната същност на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, с която ответникът е признал съществуването на свои задължения по сключени между страните договори за изработка. С това признание е била прекъсната погасителната давност за тези задължения и съответно е започнало нова съобразно определените със същата спогодба нови срокове за плащане.

Тълкувайки съдържанието на спогодбата, съдът е приел, че за част от тези вземания страните са уговорили като срок за плащане датата на приемане на бюджета на общината за 2014 г., като предвиденото в спогодбата сключване на допълнително споразумение е счел не за отлагателно условие (от значение за изискуемостта), а за съгласие относно възможността след приемане на бюджета да бъде постигнато и евентуално ново споразумение за по-късни срокове за плащане. Предвид липсата на такова е приел вземанията за изискуеми от датата на приемане на бюджета 27.01.2014 г., съответно давността за неизтекла. Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 571/2020 г., стр. 4/4

ΙΙ. За допускане на касационно обжалване ответникът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

1. Поставя се на първо място въпросът „Нищожен ли е устен договор за възлагане на проектиране на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД поради липса на изискуемата се от закона форма съгласно чл. 160, ал. 2 ЗУТ и може ли същият да се валидира със сключването на договор за спогодба по чл. 365 ЗЗД?“.

Въззивният съд не е изложил изрични мотиви по приложението на чл. 160, ал. 2 ЗУТ и чл. 366 ЗЗД. Доколкото с въззивното решение е обоснован краен извод за основателност на иска, т. е. за съществуване на отразените в спогодбата вземания, произтичащи от процесните договори за проектиране, въпросът може да бъде приет за обуславящ съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираното от жалбоподателя решение по гр. д. № 5706/2007 г. на ВКС, V г. о., не обосновава противоречие с практика на ВКС, доколкото се отнася до приложението на чл. 366 ЗЗД във връзка с нищожен договор за наем, т. е. само до втората част от въпроса, а не до формата по чл. 160, ал. 2 ЗУТ и нейното правно значение.

Същевременно първата част от поставения въпрос - по приложението на чл. 160, ал. 2 ЗУТ – има отговор във формираната последователна практика на ВКС (гр. д. № 972/1999 г., V г. о.; гр. д. № 1565/2003 г., II т. о.; гр. д. № 647/2003 г., I т. о.; т. д. № 349/2004 г., I т. о.; т. д. № 221/2007 г., I т. о.; т. д. № 533/2012 г., ΙΙ т. о.; т. д. № 597/2010 г., II т. о.), съгласно която договорът за изработка, каквито са и процесните договори за проектиране, е неформален и писмената форма не е условие за неговата действителност, а е от значение само за доказването му.

С оглед на това по обсъждания въпрос не е налице противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което изключва допускането на касационно обжалване във връзка с него.

Без значение е изтъкнатото в изложението противоречие с правните изводи по чл. 160, ал. 2 ЗУТ в посоченото от жалбоподателя влязло в сила въззивно решение по сходен спор между него и свързано с ищеца Георгиев търговско дружество. Неправилно е позоваването във връзка с това противоречие на основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, тъй като такова основание за допускане на касационно обжалване не съществува от влизането в сила на изменението на чл. 280, ал. 1 ГПК със ЗИДГПК, ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.

2. Поставя се и въпросът „Уговорката между страните по договор за спогодба по чл. 365 ЗЗД, съгласно която заплащането на суми по споразумението ще се уреди в допълнително споразумение може ли да се приеме за действителна и подновява ли същата паричните задължения при положение, че изрично не е определен техния падеж?“.

Така формулиран, въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е абсолютно неясен, доколкото в първата част се прави напълно произволна връзка между действителност на уговорка и нейното съдържание (сключване на допълнително споразумение), което, в отсъствието на конкретно посочени основания за недействителност, се обхваща от свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД, а във втората си част се отнася до въпрос за подновяване на задължения, какъвто по делото не е повдиган.

3. Накрая, поддържа се и противоречие с практиката на ВКС (гр. д. № 1450/2010 г., I г. о.) по въпроса „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор от гледна точка на формалните изисквания за нищожност – форма и предмет?“.

Поставеният въпрос не отговаря на специалното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е посочено и по-горе, въззивният съд действително не е обсъждал (при въведено едва с касационната жалба възражение в този смисъл) въпроса за спазването на формата по чл. 160, ал. 2 ЗУТ и за нейното значение. Това обаче не може да има за последица противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото произнасянето на въззивния съд по съществото на спора, без обсъждане на въпроса за формата по чл. 160, ал. 2 ЗУТ в отсъствието на съответни доводи на ответника, е в съответствие с произтичащите от посочената по-горе (т. 1) практика на ВКС правни изводи относно значението на формата по чл. 160, ал. 2 ЗУТ за договорите за изработка, сключвани между участниците в строителството.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноските за касационното производство в размер на 500 лв.

С тези мотиви съдът