Определение № 4235 от 27.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3872/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 25283/14.07.2025 г. на А. К. А., чрез адвокат Я. К., срещу въззивно решение № 670/04.06.2025 г. по в. гр. д. № 966/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; 2. Длъжен ли е съдът при наличие противоречиви свидетелски показания да прецени тяхната достоверност, с оглед самите показания и останалите доказателства по делото, и мотивирано да посочи на кого от свидетелите дава вяра и защо. Ответниците по касация Е. К. Д. и П. А. Д., [населено място], чрез адвокат Д. П., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържат, че жалбата е недопустима, като я оспорват и по същество. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 533/08.02.2025 г. по гр. д. № 2221/2023 г. на Районен съд - Пловдив, с което е признато за установено по предявените положителни установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК от А. К. А. срещу П. А. Д. и Е. К. Д., че ищецът е собственик по давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР, находящ се в [населено място], с площ от 520 кв.м., и на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], с площ 514 кв.м., и е отменен констативен нотариалент акт № 158 от 09.08.2023 г., с който ответниците П. А. Д. и Е. К. Д. са признати за собственици на процесните поземлени имоти. Вместо него е поставено друго, с което предявените от А. К. А. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо П. А. Д. и Е. К. Д., че ищецът е собственик на основание придобивна давност на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в [населено място], с площ от 520 кв.м., и на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], с площ 514 кв.м, са отхвърлени като неоснователни. Въззивният съд е установил, че първоначално искът е бил насочен срещу община Пловдив, като впоследствие с допуснато изменение по чл.214 ГПК са конституирани и ответниците – физически лица. С постановяване на първоинстанционното решение, производствто по делото спрямо общината е прекратено, като в тази част решението, имащо характер на определение, е влязло в сила. Прието е, че с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение от 09.08.2023 г. ответниците П. и Е. Д. са признати за собственици на поземлени имоти с идентификатори *** и *** по КК и КР на [населено място]. Разпитаните от съда свидетели Е. и А. Ф. са посочили, че познават имотите от 1997 г., като Е. Ф. е уточнил, че последното му посещение е било през 2017-2018 г. Земите са били оградени с клони от всички страни, а ответниците са ги използвали за отглеждане на зеленчуци. В имота е имало дървена барака, построена от ответника П. Д.. Двамата свидетели са разказали, че са оказвали съдействие на П. и Е. да разчистват имотите от трева, като посещенията им са били повече от 20 – един-два пъти годишно. Свидетелката Ф. е свидетелствала, че в имотите са отглеждани домати, чушки, фасул, като в земите е имало посадени и овощни дървета. В показанията на друга свидетелка - А. П., се посочва, че първи път е посетила имотите през 1997 г., като е ходела лятото, за да дава съвети във връзка с отглежданите растения – домати и пипер, доколкото е агроном по професия. Заявила е, че земите са били оградени с храсти от саморасляци, като е имало и дървета, които са били окопавани. Според показанията на свидетеля П. Т., притежаващ автомобилен сервиз в съседство на спорните земи, между сервиза на ищеца А. А. и процесните имоти има метална ограда с врата и катинар, като А. е използвал спорното място за складиране на багаж. Свидетелят не е виждал някой да се занимава със земеделие в тях, не знае и дали в момента А. ползва имота и има ли в него метални плоскости. Свидетелят Т. И. от своя страна е разказал, че познава имотите, тъй като се намират зад неговия сервиз и този на ищеца. От 2000 г. е собственик на своя имот и никога не е виждал някой да ползва процесните имоти. Посочил е, че през зимата на 2002 г. срещу 2003 г. А. е заградил имотите с жив плет и единствен той е имал достъп до тях. Използвал ги е за складиране на над 30 газови бутилки и други материали от сервиза си. Свидетелят И. е потвърдил, че не е виждал някой да се занимава със земеделие в тях, като наблюденията му датират от 2005 г., когато е заживял в съседство. Допълнил е, че впоследствие в близост до имотите е започнало строителство, като оттогава е имало насип в спорната земя. Според показанията на свидетеля А. В. имотите представляват дворно място с овощни дървета. Същият е помагал на П. и Е. да чистят клони и треви. Отбелязал е, че около имота е имало жив плет, а на места - бодлива тел. В тях е имало и построена барачка с инструменти и пейка. Първото му посещение е било преди 17 години, като от тогава ходел един-два пъти годишно до преди 5-6 години. Показания са събрани и от свидетеля Г. С., който е разказал, че следи района от 2017-2018 г. с инвестиционна цел. През 2021 г. е придобил три имота там, като множество пъти е посещавал парцелите, за да ги гледа и мери. По това време се е запознал и с П. и Е. Д.. Уточнил е, че фирмата, в която участва, има подписан договор с П. и Е. - взел е имот под наем, за да складира в него строителни материали – пръст. През м. май, 2023 г. е получил писма от всички спорещи по делото страни да премахне струпаната пръст и впоследствие през м. август е подписал договора с П. и Е., за да ползва техните два парцела за тези цели. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че от показанията на свидетелите Е. Ф., А. Ф., А. П., А. В. и Г. С. безпротиворечиво е установено, че П. и Е. Д. са ползвали процесните имоти от 1997 г. до настоящия момент, отглеждайки в тях зеленчуци и овощни дървета. П. Д. е изградил барака в имота, който е ограден и от жив плет, поддържан от ответниците. Показанията са кредитирани като обективни, достоверни, последователни и житейски логични. Обратно, показанията на П. Т. и Т. И. в частта им, в която са посочили, че процесните имоти не се обработват от никого и фактическата власт върху тях се осъществява от ищеца, са приети за противоречащи на показанията на първата група свидетели, поради което не се кредитирани от въззивния съд. Изложени са съображения, че ищецът не е ангажирал надлежни доказателства за това да осъществил владение на имотите. Посочено е, че показанията на първата група свидетели съответстват на представените от ответниците писмени доказателства – договор за наем на недвижим имот от 11.08.2023 г. и договор за строителство от 12.09.2023 г. Направен е извод, че фактическа власт за срок повече от 10 години с намерение за своене на имота не е упражнявана от ищеца, а от П. и Е. Д.. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Процесуалноправният въпрос относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор, поставен от А. А., не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът е обсъдил всички доказателства и правнорелевантни факти и е посочил които тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е съображения по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. В тях той е приел, че ищецът не е доказал елементите от фактическия състав на придобивната давност. В тази връзка следва да се посочи и установеното от доказателствата ограждане на собствения на ищеца имот с масивна ограда от процесния, който пък е „ограден“ със саморасляци. Касаторът е посочил, че при постановяване на решението си въззивният съд не е взел предвид заключението по приетата пред първоинстанционния съд техническа екпертиза, както и представени писмени доказателства, касаещи противопоставянето му на действия, изхождащи от трето за спора лице. Следва да се посочи, че заключението на вещото лице и представените писмени доказателства не могат установят факта на твърдяното осъществено владение от ищеца на процесния имот, доколкото експертът е установил единствено ограждането на ищцовия имот, а поканата до третото лице за прекратяване на неоснователните му действия, засягащи собствения му имот /вкл. и процесните/, няма претендираното от касатора значение. По втория въпрос също не следва да се допусне касационно обжалване, тъй като не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика. В нея е прието, че съдът преценява доказателствата по делото, в това число и свидетелските показания, по свое вътрешно убеждение, но тази преценка се подчинява на определени изисквания на процесуалния закон относно начина на формиране на вътрешното му убеждение, обезпечаващи истинността на фактическите констатации по спора. Право на съда е при наличието на противоречиви свидетелски показания да приеме едни и да отхвърли други, но в такъв случай е длъжен да изложи съображенията си за това. Излагането на мотиви в тази насока е необходимо, тъй като макар вътрешното убеждение на въззивния съд относно приетите за установени факти по делото да не подлежи на контрол по същество от касационната инстанция, то подлежи на проверка относно начина на формирането му от гледна точка на изискванията на процесуалния закон и на правилата на формалната логика. В случая съдът е посочил, че не кредитира показанията на свидетелите П. Т. и Т. И., тъй като с тях е установен отрицателният факт, че процесните имоти не се обработват от никого. След като ответниците се легитимират като собственици с констативен нотариален акт, съобразно приетото в ТР №11/2012 г., ОСГК на ВКС, в тежест на ищеца е доказването на упражнявана от него фактическа власт, което обаче не е успешно проведено с посочените гласни доказателства. В настоящото производство по селекция на касационната жалба не могже да се извърши обсъждане и анализ на събраните доказателства. Въззивният съд след анализ на доказателствата по делото е достигнал до решаващия извод, че ищецът не е доказал осъществяване на владение на процесния недвижим имот за посочения десетгодишен период, извършвайки явни и недвусмислени собственически действия. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за необоснованост на въззивния акт. Това твърдение представлява касационно оплакване и не може да се провери в производството по чл. 288 ГПК. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.